Решение № 3354 от 5.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9274/2019 г.

Решение № 3354 от 5.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9274/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. К. от [населено място] срещу решение № 91 от 28.06.2019 г., постановено по административно дело № 104/2019 г. по описа на Административен съд - Г., с което е отхвърлено оспорването на Кумпелова против заповед № 3 СП/Д-ЕВ-С/159/20.03.2019 г. (написаното в диспозитива на съдебния акт, че заповедта е от 16.04.2019 г., е очевидна техническа грешка) на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Севлиево. По съображения за неправилност, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - нарушение на материалния закон, се иска отмяна на атакувания съдебен акт и на потвърдената с него заповед, като е възведена и претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" – Севлиево, редовно призован, не се явява, не изпраща процесуален представител и не представя писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 163, ал. 2 във връзка с чл. 228 от АПК. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага атакуваното с нея решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Със заповедта, предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Г., на жалбоподателката е отказано да бъде включена в дейност "Личен асистент" на Национална програма "Асистенти на хора с увреждания" (НПАХУ) като асистент на майка й С. М. (лице с призната 100 % инвалидност с чужда помощ). Органът се е мотивирал с това, че Кумпелова не отговаря на условията за включване в НПАХУ, дейност "Личен асистент" съгласно т. 2.1.1 от Програмата и приложението на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП (Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане) – притежава собственост, която може да бъде източник на доходи. При осъщественият административен контрол тази заповед е потвърдена с решение № 07-РД04-0171 от 16.04.2019 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане – Г.. За да не уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд е приел, че оспореният с нея административен акт е издаден от компетентен орган в предписаната от закона форма, като при издаването й административният орган е приложил точно материалния закон – чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП. Съдът е посочил, че жалбоподателката разполага с имущество, което би могло да е източник на доходи. Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол. Произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Обжалваното решение не страда и от твърдяния от касаторката порок – материална незаконосъобразност. Аргументите за противното в касационната жалба не могат да бъдат споделени. Решението на Габровския административен съд, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, съобразил е практиката на ВАС по сходни казуси (част от същата е цитирана в решението) и е извел обосновани изводи, които изцяло се възприемат от касационната инстанция. Поради това съгласно чл. 220, ал. 2, изречение 2 от АПК Върховният административен съд препраща към мотивите на Административен съд - Г.. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства и компетентно изготвеното заключение на назначената съдебна експертиза, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Обосновано въз основа на събраните доказателства и в съответствие с приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал краен правен извод за законосъобразност на оспорената пред него заповед. Обосновано съдът е приел, че оспорения административен акт – заповед № 3 СП/Д-ЕВ-С/159 от 20.03.2019 г., е издаден от компетентен орган в изискуемата форма. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обуславящи неговата отмяна. Правилен е и изводът, че не е налице и незаконосъобразност на заповедта по смисъла на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 4 от АПК – противоречие с приложимите материалноправни разпоредби. В конкретния случай безспорно е установено, че условието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП не е изпълнено, който факт е обусловил отказа на административния орган да включи С. К. като личен асистент на майка й в Националната програма "Асистенти на хора с увреждания", чиито правила изрично поставят изискване заявителите за включването в програмата да отговарят на условията за подпомагане по чл. 9 от ППЗСП. Съгласно посочената разпоредба на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП помощ по чл. 9 се отпуска, ако лицата или семействата отговарят и на допълнителни условия, сред които е и условието да не притежават движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, която може да бъде източник на доходи. Разпоредбата е императивна и правилен е изводът, че отсъствието на посоченото условие е отрицателна материалноправна предпоставка за постановяването на положителен за заявителката административен акт. Ирелевантен в случая е факта, че не са налице реални доходи, от значение е наличието на обективна възможност за реализирането на такива. А това е така при наличието в патримониума на заявителката на правото на собственост върху два жилищни имота в [населено място]: двуетажна жилищна сграда на [адрес] със застроена площ 67 кв. м., ведно с гараж и селскостопанска сграда, и жилище на [адрес] с площ от 102 кв. м. Изложеното обуславя законосъобразност на процесната заповед. Като е стигнал до същия извод и е отхвърлил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 1, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,