Решение № 9863 от 20.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 936/2018 г.

Решение № 9863 от 20.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 936/2018 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по оспорване, подадено от М. Кънчевска срeщу Заповед № К-543/03.08.2016 г. на министъра на външните работи, което е прието за допустимо след уточнение на жалбата, изпратена по подсъдност с определение № 259/11.01.2018 г., постановено по адм. д. № 13960/2017 г. по описа на Административен съд – София-град. В жалбата и уточнението към нея се твърди, че оспорената заповед е нищожна, защото не е подписана от Д. Митов, в качеството му на министър на външните работи. Допълнително се излагат доводи за незаконосъобразност и нарушения на административнопроизводствените правила, липсата на мотиви в съответствие с чл. 59, ал. 2 от АПК. Изрично се обосновават оплаквания, според които в титулната част на заповедта, след индивидуализиращия номер, е поставена ръкописно дата 03.08.2016 г., задграничната командировка на жалбоподателката се прекратява считано от 04.08.2018 г., от което се извежда извод за незаконосъобразно обратно действие на акта за прекратяване на задграничната командировка. Жалбоподателката твърди и нарушение на материалния закон като счита, че правните основания, на които е издадена заповедта, не са относими към прекратяване на служебното й правоотношение или задграничен мандат на държавен служител – чл. 70, ал. 2 от Закона за дипломатическата служба (ЗДСлужба), чл. 33 от ЗДСлужба и чл. 103, ал. 1, т. 4 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл. Иска да бъде отменена оспорената заповед като незаконосъобразна, а при условията на алтернативност – да бъде прогласена за нищожна. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в жалбата, уточнение към нея и писмени бележки. Претендира разноски по списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът министърът на външните работи оспорва жалбата по подробни съображения, изложени в писмени молби и писмени бележки. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че оспорването е процесуално допустимо, като подадено от заинтересована страна в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК срещу подлежащ на оспорване административен акт, а разгледано по същество е основателно по следните съображения: Съдът намира, че след направеното уточнение на жалбата е компетентен на основание чл. 132, ал. 2, т. 2 от АПК да я разгледа като подадена от лице с правен интерес от оспорването на Заповед № К-543/03.08.2016 г. на министъра на външните работи, която представлява подлежащ на обжалване акт. На основание § 149, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИДАП (ДВ, бр. 77/2018 г.) производството по делото следва да се довърши по досегашния ред пред Върховния административен съд. Със Заповед № К-543/03.08.2016 г. на министъра на външните работи (л. 26, л. 205 и множество други копия) на основание чл. 70, ал. 2 от ЗДСлужба, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл е прекратена, считано от 04.08.2016 г., командировката на М. Кънчевска в посолството на Република България в Куба, Хавана като изпълняваща функции на технически сътрудник в задгранично представителство, назначена в Задгранични представителства-Хавана на длъжност младши експерт и е определен краен срок на командировката 03.08.2016 г. С оспорената заповед пряко се засягат права и интереси на оспорващата, защото представлява предсрочно прекратяване на временна промяна в съществуващо служебно правоотношение, по което жалбоподателката е страна. По своите характеристики и правни последици оспорената заповед следва да бъде определена като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, защото съдържа изрично волеизявление на административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, принадлежащ към системата на изпълнителната власт, непосредствено засягащ правата и законните интереси на нейния адресат. Оспорената заповед не е от категорията на вътрешнослужебните актове по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, спрямо които разпоредбите на кодекса не се прилагат, защото засяга служебното правоотношение на жалбоподателката, което от своя страна обуславя правото й да я обжалва пред съда. С издадената заповед за предсрочно прекратяване на дългосрочна командировка на служител се променя местоработата му. Според съда приетото безпротиворечиво в решенията на Върховния административен съд по отношение правната природа на заповедите на министъра на външните работи с правно основание чл. 69, ал. 1 от ЗДС е относимо и към настоящия спор доколкото по делото има данни, че М. Кънчевска е "младши експерт" в Министерство на външните работи (МВнР), т. е. служител във ведомството. Съдът се присъединява към тълкуването на закона, намерило израз в решение № 17140/27.12.2011 г., по адм. д. № 13186/2011 г. на Върховния административен съд, пето отделение, оставено в сила с решение № 7011/17.05.2012 г., по адм. д. № 2084/2012 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, решение № 7012 от 17.05.2012 г., по адм. д. № 2353/2012 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, с което е оставено в сила решение № 19/03.01.2012 г., по адм. д. № 13185/2011 г. на Върховния административен съд, пето отделение. Към тази практика е възможно да се отнесе и решение № 13567/13.12.2016 г., по адм. д. № 5241/2016 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, оставено в сила с решение № 3956/30.03.2017 г., по адм. д. № 1461/2017 г. по описа на Върховния административен съд, петчленен състав, постановено по сходен казус. Аргументи в същия смисъл могат да бъдат извлечени и от Тълкувателно решение № 2/26.02.2014 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на Общото събрание на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, независимо от съществената разлика в тълкуваната правна норма и приложимата в настоящия казус, която следва да бъде отчетена при разглеждане на спора по същество. При формиране на извода за допустимост на оспорването от гледна точка обжалваемост на оспорения акт съдът съобрази и чл. 120 от Конституцията на Република България и решение № 21 от 26.10.1995 г., по конст. д. № 18/1995 г. От събраните по делото доказателства не се установява връчване на оспорената заповед на жалбоподателката преди получаването й по реда на Закона за достъп до обществена информация. Следователно оспорването, подадено на 07.12.2017 г. включително с искане за прогласяване на нейната нищожност (чл. 149, ал. 5 от АПК) не е просрочено и е процесуално допустимо. По делото като доказателства са приети всички документи, представляващи според ответната страна, цялата административна преписка по издаване на оспорената заповед, допълнително ангажирани от двете страни писмени документи, разпитана е като свидетел С. Стефанова и е прието заключение на съдебно-техническа експертиза с вещо лице Д. Карапанчев. От събраните по делото доказателства съдът прави следните изводи: Според Заповед № Т-1834/07.07.2008 г. на министъра на външните работи (л. 38) М. Кънчевска е назначена за държавен служител в МВнР за длъжността младши експерт в Дирекция "Европа-I", отдел "Задгранични представителства". Със Заповед К-125/28.03.2016 г. на постоянния секретар на МВнР (л. ЗЗ) е изменена Заповед № К-1440/24.09.2013 г. (л. 36) за дългосрочно командироване на М. Кънчевска в Посолството на Република България в Куба, Хавана като е определен краен срок на командировката 08.04.2017 г. С оспорената заповед тази командировка е прекратена считано от 04.08.2016 г., т. е. преди изтичане на определения срок. Като правно основание за издаване на оспорената заповед е посочен чл. 70, ал. 2 от ЗДСлужба, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл. От доказателствата по делото не се установява М. Кънчевска да е назначавана за дипломатически служител по смисъла на чл. 26 и чл. 27, ал. 1 от ЗДСлужба и да има дипломатически ранг. Служебното правоотношение на жалбоподателката с МВнР е възникнало при условията на чл. 81а от ЗДСл, т. е. за нея не е относима и хипотезата на чл. 30 от ЗДСлужба. Следователно М. Кънчевска към м. август 2016 г. е упражнявала функции държавен служител в дипломатическата служба и според чл. 27, ал. 2 от ЗДСлужба е трябвало да отговаря на условията за назначаване по ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5, както и на изискванията по чл. 7, ал. 1 и 2 от ЗДСл и да владее най-малко един чужд език. От друга страна според заповедта от 2013 г. (л. 36) командироването й е в хипотезата на чл. 70, ал. 2 от ЗДслужба. Съгласно чл. 70, ал. 2 от ЗДСлужба министърът на външните работи може да командирова дългосрочно по реда на ал. 1 член на семейството на дългосрочно командирован служител, който е служител от Министерството на външните работи, след получаване на задгранично назначение по реда на чл. 61 ЗДСлужба. Според чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл не може да бъде назначавано за държавен служител лице, което би се оказало в йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, с лице, с което е във фактическо съжителство, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително. По делото няма спор и се установява от множество писмени доказателства, че жалбоподателката е съпруга на Т. Кънчевски, който от през 2016 г. заема длъжност нотифициран втори секретар, консул, временно управляващ Посолство на Република България в Хавана, Куба - формуляр за оценка на дипломатически служител (л. 248-249) и заповеди за неговото командироване (л. 47- 49 от адм. д. № 13960/2017 г. по описа на АССГ). Според писмо на л. 254 и свидетелските показания на С. Стефанова (л. 256- 257) считано от 15.07.2016 г. с приключване на мандата на посланик С. Стефанова, Т. Кънчевски става шеф на мисията в Република Куба като временно заместващ ръководителя на представителството – charge d’affaires ad interim (шерже’д’афер ад интерим/ad interim/a. i. /). Според Заповед № К-667/10.10.2016 г. (л. 14 от адм. д. № 13960/2017 г. по описа на АССГ) той поема функциите на временноуправляващ на 15.10.2016 г. Двете цитирани правни норми, на които се основана оспорената заповед регулират хипотези за възникване на правоотношения, но не и за тяхното прекратяване. Обстоятелството, че жалбоподателката е член на семейството на друг дългосрочно командирован служител (Т. Кънчевски) на МВнР е съставлявало основание за издаване на заповедта от 2013 г. за дългосрочното й командироване в Посолството на Република България в Куба, независимо, че тя самата е държавен служител в МВнР, не е възможно да съставлява основание за предсрочното прекратяване на тази командировка. Промяната във функциите на Т. Кънчевски през юли 2016 г. и евентуално възникването на йерархическа връзка на ръководство и контрол между него и съпругата му М. Кънчевска представлява несъвместимост по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл т. е. по аргумент от чл. 103, ал. 1, т. 4 от ЗДСл е основание за прекратяване на служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по преценка на органа по назначаването, но не съставлява основание за предсрочното прекратяване на дългосрочната командировка на единия от служителите. По изложените съображения съдът намира, че хипотезите на правните норми посочени като правно основание в оспорената заповед не обуславят възникване на правомощие за министъра на външните работи да нареди прекратяване на дългосрочна командировка преди изтичане на определения й срок. Хипотезите, при които се прекратява предсрочно дългосрочната командировка на служител са предвидени в чл. 68, ал. 2 от ЗДСлужба и в чл. 59, т. 2 от ЗДСлужба.. От доказателствата по делото се установява, че М. Кънчевска е държавен служител в МВнР, който има задгранично назначение и е дългосрочно командирована за определен срок, от което следва, че за да бъде предсрочно прекратена тази командировка трябва да е осъществена поне една от хипотезите на чл. 68, ал. 2 от ЗДСлужба или извършване на дисциплинарно нарушение. По делото има доказателства, че служебното правоотношение на жалбоподателката с МВнР е запазено и след 2016 г. – Заповед № 0-8004221/15.01.2018 г. (л. 27) и документи за изплащано трудово възнаграждение (л. 18-21). Следователно органът по назначаването не се е възползвал от възможността по чл. 103, ал. 1, т. 4 от ЗДСл, във връзка с чл. 7, ал. 2 от ЗДСл спрямо нея независимо, че в оспорената заповед се е позовал на чл. 7, ал. 2 от ЗДСл. Ако органът по назначаването е намерил за осъществени предпоставките по чл. 7, ал. 2 от ЗДСл като отрицателна предпоставка за назначаване държавния служител на дипломатическа служба по смисъла на чл. 27, ал. 2 от ЗДСлужба би имал възможност да прекрати това назначение, но такъв акт няма данни да е издаван. В ЗДСлужба са използвани различни понятия: назначаване на дипломатическа служба, задгранично назначение и командироване, поради което при съобразяване с правилата за тълкуване на правните норми трябва да се търси различен смисъл във всяко едно от тях. От съществено значение в конкретния случай за това разграничение е обстоятелството, че М. Кънчевска е назначена на собствено основание като държавен служител на длъжност младши експерт в Дирекция "Европа-I", отдел "Задгранични представителства" в МВнР и това й служебно положение не би трябвало да е обусловено от семейния й статус. Само командироването й е в хипотезата на чл. 70, ал. 2 от ЗДСлужба като член на семейството, но тя е назначена като държавен служител в отдел "Задгранични представителства", което по съдържание част от дипломатическата служба по смисъла на чл. 2 от ЗДСлужба. Не е възможно да бъдат споделени доводите на ответната страна, че в случая по аргумент на по-силното основание правото по чл. 103, ал. 1, т. 4 от ЗДСл за едностранно прекратяване на служебното правоотношение включва и правото да бъде прекратено предсрочното дългосрочно командироване на служителя. Възможностите за едностранна промяна на основни елементи от служебното правоотношение са изрично и изчерпателно изброени в ЗДСл и относимия за случая ЗДСлужба като не са в съотношение на по-силни и по-слаби правомощия. Аргументите за възможно приложение по аналогия също не отчитат стабилитета на служебното правоотношение и характера му на двустранно правоотношение. Твърдението, че когато притежава право за едностранно прекратяване на служебното правоотношение, органът по назначаване разполага с възможност да извърши и други промени в служебното правоотношение, в своята логическа последователност води до тезата за притежаване на неограничена от закона власт спрямо служителя, което противоречи на основни принципи на държавната служба. Действително министърът на външните работи е възможно добросъвестно да е целял по-несъществена промяна в служебното правоотношение на жалбоподателката, но постигането на тази цел е било възможно да бъде постигната законосъобразно само чрез съгласие между страните по правоотношението, респективно при наличие на хипотезата на чл. 68, ал. 2 от ЗДСлужба или чл. 59, т. 2 от ЗДСлужба (специфично дисциплинарно наказание). Съгласно чл. 68, ал. 2 от ЗДСлужба (в приложимата редакция) дългосрочната командировка на служител се прекратява предсрочно от министъра на външните работи в следните случаи: 1. по писмена молба на служителя; 2. по мотивирано предложение на постоянния секретар или на ръководителя на задграничното представителство след обсъждане в Кариерната комисия; 3. при прекратяване на трудовото или служебното правоотношение със служителя; 4. при закриване или временно прекратяване на дейността на задграничното представителство; 5. при съкращения или промени в длъжностното разписание на представителството. По делото няма изрични твърдения, че някоя от тези хипотези е осъществена, респективно не са представени и доказателства, от които да се установяват описаните факти. Съдът приема за установено по несъмнен начин по изложените вече съображения, че служебното правоотношение на жалбоподателката с МВнР не е прекратено, а за останалите обстоятелства са напълно несъвместими с данните по делото. Няма данни за извършено дисциплинарно нарушение, за което да се налага дисциплинарно наказание по чл. 59, т. 2 от ЗДСлужба. С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса трябва да се приеме за установено, че не са осъществени материалноправните предпоставки за издаване на оспорения административен акт доколкото посочените в него правни норми не предвиждат волеизявление на административен орган със съдържанието, което има актът. Тези констатации е възможно да обусловят извод за издаване на административен акт при пълна липса на правомощия да се разпореди нареденото в него на посочените в акта правни основания. В случая освен компетентността на министъра на външните работи се оспорва и авторството на издателя на акта и датата на издаването му. От заключението на вещото лице Карапанчев (т. 2 на л. 320) съдът приема за установено, че оспорената заповед е подписана електронно от Д. Митов на 30.08.2016 г., на която дата той е министър на външните работи (06.08.2014 г. - 27.01.2017 г.) независимо, че деловодството на МВнР е организирано по начин, който позволява да се поставят два различни номера на един и същ административен акт, което в случая е довело до генериране на два номера от две различни дати за оспорената заповед, а именно № К-543/03.08.2016 г. и № ЧР-К-413/01.09.2016 г. От заключението на вещото лице се налага извод, че датата 03.08.2016 г. е поставена върху проект на заповедта, която е подписана на 30.08.2016 г. Няма никакви доказателства, че министърът на външните работи или упълномощено от него лице е подписало заповед със същото съдържание в по-ранен момент от 30.08.2016 г. Съдът намира за недоказани твърденията на жалбоподателката за извършени манипулации от страна на ответната страна и това, че Д. Митов не е разполагал с квалифициран електронен подпис и не той е подписал електронно оспорената заповед. Изводите на вещото лице в обратния смисъл са убедителни и съдът ги кредитира, за да приеме за установено, че Д. Митов е автор на оспорения административен акт. Събраните писмени доказателства относно деловодните системи и КЕП, ползвани от МВнР са обсъдени от вещото лице и не обуславят други фактически констатации, въпреки направеното в писмените бележки на жалбоподателката тълкуване на тяхното съдържание. В оспорената заповед е определен краен срок на командировката 03.08.2016 г., който се оказва предхождащ нейното подписване респективно издаване. Административният орган нарежда промяна в мястото на изпълнение на длъжността на служителя и изисква от него определено поведение в период от време, в който все още не е направено самото волеизявление и на практика липсва акт, подлежащ на изпълнение. В случая дори не е възможно да се обмисля хипотезата на предварително изпълнение, за която липсва изричен диспозитив и мотиви по чл. 60, ал. 1 от АПК, защото се нарежда със заповед подписана на 30.08.2016 г. (деловодно изведена на 01.09.2016 г.), а се иска да бъде изпълнена считано от 03.08.2016 г. Съдът намира, че този начин разпореждането представлява невъзможен предмет за изпълнение, което според правната теория съставлява основание за недействителност на актовете. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че на практика заповедта не е изпълнена и е останала без предмет, защото от формуляр за оценка (л. 200-203) и раздавателни ведомости за изплатени заплати (л. 51-57) се установява, че М. Кънчевска е продължила да изпълнява функциите си на технически сътрудник в Посолството на Република България в Хавана, Куба и след 04.08.206 г. поне до началото на 2017 г. Изпълнението на тези функции, за които е реално е получавано и трудово възнаграждение (л. 18-21) не е възможно без съдействието и активното участие на органа по назначаването, което също отразява възприемането от всички страни по правоотношението на оспорената заповед като акт без предмет. По изложените съображения съдът намира, че оспорената заповед е нищожна. Независимо от този правен извод и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК съдът е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. В оспорената заповед липсва описание на фактическите основания за издаването й и няма препращане към конкретен документ от административната преписка, която е изпратена при условията на чл. 152, ал. 2 от АПК, поради което всички събрани писмени доказателства за осъществяването на други спорни между страните факти се явяват неотносими към предмета на доказване по настоящия спор. Съобразно посочените в оспорената заповед правни основания тя се явява издадена и без наличие на фактически основания съобразно изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. В случая не е налице хипотезата на чл. 108 от ЗДСл, предвиждащ други реквизити само за определени актове на органа по назначаване. Не е приложимо и тълкуването от Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, защото и в друг документ по делото не се съдържат мотиви, които да е възможно да се свържат с цитираните в акта правни норми. Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 8 от АПК административният акт трябва да съдържа дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му. Като фактическото действие подписването на акта предхожда поставянето на регистрационен номер и дата, защото именно подписът на физическото лице, в качеството му на административен орган, завършва волеизявлението и обективира неговото авторство. Без подпис няма завършен акт, на който да бъде поставена дата и регистрационен номер. Положената дата е от определящо значение за момента, към който се проверява и съответствието на акта с материалния закон и компетентността на органа. Наличието на дата, която е различна от датата на издаване на акта от формална гледна точка изпълнява изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 8 от АПК, но в действителност и особено в конкретния случая се нарушава смисъла на закона за въвеждането на този реквизит. По изложените съображения съдът приема, че е налице и основанието по чл. 146, т. 2 от АПК. От събраните по делото доказателства не се установява съществуването на специални административнопроизводствени правила. На практика не е спазвана никаква специална процедура, каквато и не е и предвидена за упражняване на правомощия, непредвидени в посочените в акта правни норми. От друга страна при липса на специални правила за издаването на конкретен административен акт е необходимо да се спазват общите правила, установени в АПК включително и уведомяване на адресата на акта за започване на административното производство – чл. 26 от АПК. В случая, ако се приеме, че несъвместимостта по чл. 7, ал. 2 от ЗДСл представлява и основание за прекратяване на дългосрочна командировка, уведомяването на служителя за започване на производство по издаване на акт с такова съдържание би било възможно да доведе до волеизявление на административния орган с друго съдържание в избора му по целесъобразност между двамата служители, респективно запазване/промяна в тяхното служебно положение. Твърдяната добросъвестност при издаване на акта предполага уведомяване на адресата по чл. 26 от АПК и изясняване на всички относими към проблема обстоятелства. По изложените съображения съдът намира, че е налице и основанието по чл. 146, т. 3 от АПК. Само за пълнота на изложението и с оглед изключително задълбочения спор между страните по делото относно пряко неотносимия към спора въпрос за несъвместимостта, съдът намира, че следва да формира фактически констатации, за да предостави възможност на касационната инстанция да извърши преценка относно правилното приложение на материалния закон, ако намери за приложими други правни норми. Разменената кореспонденция, започната с грама N Кв-08-268/19.07.2016 г. от посолството на Република България в Хавана по повод правото на пътни разходи за член от семейството на дългосрочно командирован служител при ползване на платен годишен отпуск отразява становището директора на Дирекция "Бюджет и финанси" относно поставения въпрос и становището на Директора на дирекция ’’Човешки ресурси за статута на М. Кънчевска и правото й на пътни разноски. Грама ЧР-55-39-8/04.08.2016 г. (л. 26 от адм. д. № 13960/2017 г. по описа на АССГ), изготвена от главен експерт и одобрена от директор на Дирекция"Човешки ресурси" има уведомителен, а не съгласувателен характер. адресирана е адресирана до Посолството на Република България в Хавана, Куба, а не до министъра на външните работи. В графата се цитират правни норми и се заявява, че дългосрочната командировка на М. Кънчевска е прекратена, считано от 04.08.2016 г. и как това рефлектира върху правото й на пътни разноски. Този документ не е адресиран до министъра на външните работи като издател на оспорената заповед, а хронологично е съставен след датата на изготвяне на проекта на волеизявлението, което в непроменен вид е подписано на 30.08.2016 г. Следователно и от тази гледна точка това писмено доказателство не доказва спазването на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК съобразно задължителното тълкуване в Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд за възможността мотивите на акта да се съдържат и в друг документ от административната преписка или да се изложат допълнително от органа преди подаване на жалба. Въпреки това от тези документи е възможно да се разберат евентуалните съображения за посочване на чл. 7, ал. 2 от ЗДСл като правно основание за издаване на оспорената заповед доколкото цитирането на чл. 107, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда продължава да бъде напълно неясно и за пълнота на изложението трябва да бъдат коментирани. Съдът не приема за установено възникването на йерархична връзка на власт и подчинение между двамата съпрузи веднага след приключване на мандата на посланик С. Стефанова на 14.07.2016 г. и съществуването на такова през август 2016 г. Видно от длъжностната характеристика на жалбоподателката (л. 31-32) длъжността младши експерт е на пряко подчинение на ръководител на задграничното представителство. Според чл. 23, ал. 2 от ЗДСлужба задграничното представителство на Република България може да се ръководи и от: 1. управляващ; 2. временно управляващ; 3. ръководител на дипломатическо бюро, бюро за връзка или специална мисия; 4. генерален консул и 5. консул. От Заповед № К-136/29.03.2016 г. (л. 47 от адм. д. № 13960/2017 г. по описа на АССГ) се установява, че Т. Кънчевски изпълнява функции втори секретар, нотифициран, завеждащ консулска служба, а считано от 15.10.2016 г. е и временно управляващ според Заповед № К-667/10.10.2016 г. за изменение на предходната заповед от 29.03.2016 г. (л. 40). От съдържанието на тези две заповеди за промяна в служебното положение на Т. Кънчевски се налага извод, че той е започнал да ръководи задграничното представителство като временно управляващ от 15.10.2016 г. От показанията на свидетелката С. Стефанова и писмените доказателства - раздавателни ведомости за изплатени заплати (л. 47-54) се установява, че след приключване на нейния мандат и окончателното й заминаване, в Посолството на Република България в Куба като по-старши служител е останал Т. Кънчевски, а единственият друг служител в задграничното представителство е съпругата му. В изпълнение на задълженията на Република България по Виенската конвенция за дипломатическите отношения (Конвенцията) е уведомена приемащата държава Република Куба за приключване на мандата на извънреден и пълномощен посланик С. Стефанова и лицето, който ще остане като шеф на мисията (чл. 19 от Конвенцията), а именно Т. Кънчевски (л. 254). Това уведомяване не го прави ръководител на представителството (чл. 13 от Конвенцията) и формално не променя служебното правоотношение на Т. Кънчевски в йерархията на администрацията на МВнР при липса на изрична заповед на министъра на външните работи към този момент. Такава заповед е издадена чак на 10.10.2016 г. Следователно независимо, че двамата съпрузи са останали единствените служители в Посолството на Република България в Куба и очевидно между тях има разлика в старшинството им, към 03.08.2016 г. те формално не са заемали длъжности, които да са в позиции на ръководство и контрол, защото Т. Кънчевски все още не е изрично назначен за ръководител на задграничното представителство. Дипломатическите отношенията на Република България и приемащата държава Република Куба се развиват на друга плоскост и не трябва оказват пряко влияние върху администрацията на МВнР, включително йерархията между длъжностите в нея, която се структурира с нарочни административни актове, съобразени с Закона за администрацията, ЗДсл и ЗДслужба. Оплакванията на жалбоподателката за различно третиране спрямо други служители на МВнР са неоснователни. От събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин идентично или дори сходно положение между жалбоподателката и други служители на МВнР. Различното третиране на различни семейни двойки не представлява дискриминация при липса на достатъчно доказателства за идентичност или сходство в тяхното положение. Липсват твърдения и относно наличието на защитим признак по чл. 4 от Закона за защита от дискриминация, за да подлежи на обсъждане неравното третиране като дискриминация в смисъл на нарушение на закона. По изложените съображения съдът намира, че е налице основание по чл. 146, т. 4 от АПК само относно чл. 7, ал. 2 от ЗДСл и то само ако се приеме, че тази норма създава правомощие на министъра на външните работи да прекрати дългосрочната командировка на М. Кънчевска, защото е упражнено при липса на йерархична връзка на ръководство и контрол. От събраните по делото доказателства не се установява нарушение на целта на закона, респективно основанието по чл. 146, т. 5 от АПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира оспорването за основателно, а атакуваната Заповед N К-543/03.08.2016 г. (индивидуализирана и с друг № ЧР-К-413/01.09.2016 г), на министъра на външните работи за нищожна. Съдът намира, че е налице хипотезата на чл. 173, ал. 1 от АПК и спорът относно законосъобразността на административния акт е разрешен по същество с обявяване на нищожността му. Административен акт е издаден при служебно упражняване на несъществуващи правомощия, поради което не са налице условията по чл. 173, ал. 2 от АПК независимо от обявяването на нищожността му, защото липсва искане на заинтересовано лице, което да не е разгледано и да се налага изпращане на делото като преписка за ново произнасяне. По водене на делото М. Кънчевска претендира разноски в размер на 1200 лв. по представен списък по чл. 80 от ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК жалбоподателката има право на разноски, но направеното възражение за прекомерност е основателно. В т. 1 от списъка по чл. 80 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК (л. 343) е посочена сумата 700 лв. Според представените по делото доказателства за направени разноски се установява плащане по банков път на сумата 1050 лв. (л. 344) и два договора за правна защита и съдействие от 30.01.2018 г. и от 30.01.2019 г., но само единият от тях с договорено възнаграждение в размер на 700 лв. е за процесуално представителство по делото. Договорено и заплатено възнаграждение в размер на 700 лв. е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на спора, поради което при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, във връзка с чл. 36 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 8, ал. 3 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, трябва да бъде намалено до размер на 500 лв. Продължителността на съдебния процес и събирането на множество доказателства не са определящи за фактическата и правна сложност на спора, която в конкретния случай не е възможно да бъде определена като изключителна. Останалите разходи, посочени в списъка, са по повод водене на делото и са действително направени, за което са представени платежни документи, поради което също подлежат на възстановяване от бюджета на ответната страна. По изложените съображения и на основание чл. 173, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение