Решение № 490 от 28.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 466/2010 г.

Решение № 490 от 28.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 466/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Борислав Ангелов Производството е образувано по жалбата на подсъдимия Н. Т. Б. против присъда № 20 от 12.04.2010 г. по внохд № 132/2010 г. на Софийски апелативен съд. Оплакванията в жалбата на подсъдимия Н. Б. е за допуснато нарушение на закона при постановяване на присъдата. Доводите за това са, че няма вина за настъпилото ПТП, защото е направил всичко зависещо от него за избягване на опасността, каквато е представлявал внезапно появилия се на пътното платно пешеходец И.. Вредоносния резултат е настъпил по независещи от водача причини. Не е бил длъжен и не е могъл да предвиди обществено опасните последици-смърт и средна телесна повреда. Прави се искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия Б., като се приеме, че се касае за случайно събитие по смисъла на чл. 15 НК. В съдебно заседание защитата поддържа жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. ВКС на РБ, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда № 304 от 01.10.2009 г. по нохд № 3837/07 г., Софийски градски съд е признал подсъдимия Н. Т. Б. за невиновен в това, че 12.02.2007 г. на Пернишко шосе, при управление на МПС е нарушил правилата за движение и по непредпазливост причинил смъртта на М. Г. Г. и средна телесна повреда на Г. М. Б., като е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. с чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. "б", пр. 1, вр. с чл. 343, ал. 1, б. "в", вр. с л. 343, ал. 1, пр. 3 НК. Отхвърлени са и предявените граждански искове от Г. Б. и Г. и К. Г. и. С обжалваната нова присъда посочената е отменена изцяло, като подсъдимият Н. Т. Б. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 3, б. "б", пр. 1, вр. с ал. 1, б. "в", вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и при условията на чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от три години. Оправдан е по обвинението, за това деяние да е извършено при допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК намира, че жалбата на подсъдимия Б. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Въззивната инстанция е направила собствен, задълбочен и обективен анализ на събраната и проверена от първоинстанционния съд доказателствена съвкупност. Спазени са правилата за нейната оценка и съгласно правомощията си по чл. 316 НПК е установила нови фактически положения и въз осова на тях са направени верни правни изводи относно вината и отговорността на подсъдимия Б.. Те са формирани логически последователно и научно подкрепени от заключенията на вещите лица. От гласните и писмени доказателства и назначената и приета КМАТЕ, правилно и безспорно е установен механизма по който е станало произшествието. Подсъдимият управлявал автомобила през нощта, по неосветен участък от пътя на дълги светлини, със скорост от 85-90 км/ч. В заетата от автомобила му лента на близко разстояние, видял пешеходец да пресича с несигурна походка отляво надясно, спрямо посоката на движение на автомобила. За да избегне удара с него, рязко завил волана в дясно. Въпреки това ударил пешеходеца около средата на пътното платно. В резултат на предприетата маневра, автомобила напуснал платното за движение, преминал през банкета и попаднал в крайпътната канавка. Поради високата кинетична енергия продължил движението си по нея около 16 м., след което се ударил в билборд, довел до преобръщане на автомобила и след 18 м. се установила в канавката върху покривната си част. Следствие на това пътуващите в автомобила, М. Г. получил наранявания несъвместими с живота и починал, а на Г. Б. била причинена средна телесна повреда. На пияният пешеходец И. също била причинена средна телесна повреда. По експертен път е отхвърлена възможността на подсъдимия в конкретната пътна ситуация да предотврати удара с пешеходеца, тъй като в момента, когато обективно е могъл да го възприеме като опасност върху пътното платно, автомобилът е отстоял от мястото на удара на разстояние по-малко от опасната му зона за спиране. Независимо от това, правилно е заключението на въззивният съд, че вина за настъпилото ПТП има и подсъдимият Б.. При създалата се критична ситуация е бил длъжен единствено и само да изпълни предписаното от чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и да намали или да спре движението на автомобила. Предприетата от него маневра, с рязко отклоняване на автомобила в дясно, е целяла избягване на удара в пешеходеца, но тя не е свързана с изпълнение на произтичащо от закона задължение, за да се приложи чл. 15 НК, както се иска от защитата. Не може да се приеме, че е извършена и при крайна необходимост по чл. 13, ал. 1 НК, като предприета от водач на МПС в опасната зона за спиране за предотвратяване настъпването на обществено опасните последици. Тя е правомерна, само когато се предприема, за да се спасят живота и здравето на хора, като при извършване на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позове на край на необходимост и носи наказателно отговорност, ако в резултат на извършената от него маневра се причини смърт или телесна повреда на лица, които не са участвали в създаването на опасността, както е в случая. В този смисъл е и тълкуването на закона, дадено с т. р. № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/82 г. на ОСНК. Доказателствата по делото оценявани поотделно и в съвкупност в съгласие с процесуалните правила, обуславят вътрешното убеждение на въззивния съд за вината и отговорността на подсъдимия. С новата присъда въззивната инстанция е пропуснала да приложи императивната норма на чл. 343г НК и да лиши подсъдимия Б. от право да управлява МПС по ч. 37, ал. 1, т. 7 НК. Поради липса на протест този пропуск не може да бъде отстранен в това производство. По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, Върховният касационен съд на РБ, в състав на III н. о.,