Решение № 172 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 617/2012 г.

Решение № 172 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 617/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Т. Б. - П. от [населено място] срещу решение № 931 от 9.06.2011 г. по гр. дело № 909/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 20.08.2010 г. по гр. д. № 247/2008 на Софийски градски съд в една част, предявен от държавата, чрез Министъра на финансите иск за връщане на номиналната стойност на компенсаторни записи в размер на 3 825 200 лева, получени на отпаднало основание, е уважен за сумата 2 942 535 лева пазарна стойност, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 13б, ал. 3 от Закона за сделките с компенсаторни инструменти (З.). Отделно е постъпила и жалба от Ц. Т. Б. - П. в частта за разноските, в която част обжалваното решение е било изменено с определение № 1507 от 28.09.2011 г. на Софийски апелативен съд. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като недопустимо, тъй като приетият от въззивния съд за надлежно предявен иск по чл. 13б, ал. 3 З. е регламентиран в закона като евентуален, условието за разглеждането му е обусловено от невъзможността за упражняване на иск по първата алинея на нормата - за реално връщане на компенсаторните инструменти, какъвто иск не е бил предявен. Налице е била и отрицателна процесуална предпоставка, изтекла погасителна давност за упражняване на правото. Съдът не е упражнил косвен съдебен контрол, въпреки наличието на оспорване на решение № 769/2000 г= на Областен управител. Погрешно е тълкуван и фактическият състав, дал специалното основание на иска, законът е приложен неправилно. Според защитата, нормата на чл. 13б, ал. 3 З. урежда само предметът на престацията и задължението, но не и неговото основание. Незаконосъобразно е разбирането на въззивния съд за това кои обстоятелства е достатъчно да бъдат установявани, за да се проведе успешно иска. Решението е и необосновано, тъй като липсват доказателства за настъпила невъзможност за връщане на компенсаторните документи, както и за размера на претенцията в пари. Съдът неправилно, по неприложим съдопроизводствен ред се е произнесъл за изменение на решението в частта за разноските и определението му е недопустимо. Прави се възражение за прекомерност. Не и съобразено, че с присъждане на разноски неоснователно се разместват блага в полза на държавата, действията на чиито органи са и причина за завеждане на иска. Ответникът в касационното производство, в лицето на Министъра на финансите, не заявява отговор по касационните доводи, оспорва жалбата срещу определението в частта за разноските. С определение № 1128 от 15.10.2012 г. на ВКС, III г. о жалбата е допусната до разглеждане на основание служебният критерии, за да се проверят оплакванията по допустимостта на решението с оглед редовността на исковата молба и правното основание, на което искът е бил разгледан, съответно уважен от въззивния съд, като същевременно се даде отговор и на въпроса допустимо ли е произнасяне по иск за връщане на паричната стойност по компенсаторни записи, без пряко да се иска реално връщане и при какви условия, на кои посочени от Държавата като ищец обстоятелства този иск се основава, при положение че не е предявен иск за връщане на самите компенсаторните записи (чл. 13б, ал. 1 ЗСКИ). По изведения правен въпрос, обусловил допускане на жалбата до разглеждане, пряко свързан и с преценката по допустимостта на обжалваното решение с оглед редовността на исковата молба и допустимото предявяване на иск по чл. 13б, ал. 3 З., Върховен касационен съд вече произнесе решение № 597 от 4.11.2010 г. по гр. д № 1238/2009 г. III г. о. и решение № 213 от 10.09.2012 г. по гр. д № 370/2011 г. IV г. о. на основание чл. 290, вр. чл. 291 ГПК, с което да даде отговор на въпроса за материалните предпоставки на правото да се иска парната стойност на дължимите компенсаторни записи, когато длъжникът не разполага с такива. Разрешението обуславя и отговора на въпроса за процесуалните предпоставки, свързани предявяване на иска. Компенсаторните инструменти имат стойност на регулирания пазар, която може да е различна от номинала им и предвид тяхната прехвърлимост и заменяемост, паричното остойностяване може да се иска не само когато не могат да бъдат закупени (поради спиране на търговията с тях) но и когато длъжникът не ги е върнал в срок след уведомление от органа, независимо от административната му отговорност по чл. 14, ал. 2 от З. Приложим е общият принцип, че когато се дължи предаването на движима вещ, кредиторът може с вземането за предаването й да предяви и евентуалното си вземане за нейната парична равностойност, за да избегне определянето й в изпълнителния процес, но ако знае, че вещта не се намира у длъжника, или е развалена, кредиторът може да предяви само иска за паричната й равностойност. Компенсаторните инструменти не са ценни книжа, те са платежно средство, но не универсално, не отговарят и на определението за движими вещи и винаги имат определяема пазарна стойност, поради това е уредено правилото на чл. 13б, ал. 1 З. за дължимост на същото количество и номинална стойност компенсаторни инструменти в едномесечен срок от поканата, а в алинея трета е изведено правилото, даващо уредба на възможността да се претендира от неизправния длъжник пазарна цена в деня на падежа. Когато задължението е за предаване на компенсаторни инструменти, длъжникът не може да изпълнява по свой избор, но същото не важи за кредитора и ако при иск, основан на общата хипотеза в чл. 13б, ал. 1 З. задълженото лице не разполага, или не упражни възможността, при изпълнението на осъдително за него решение за предаване на компенсаторни инструменти, пак ще се стигне до получаване на парична стойност съгласно чл. 521, ал. 2 ГПК. Когато обаче неоснователно обогатилият се получател на компенсаторни инструменти е в забава след уведомяване от органа по чл. 5, ал. 1 З. и едномесечният срок е изтекъл, кредиторът иска пазарно остойностяване с оглед на това релевантно бездействие, упражнява изборната за него възможност да претендира пряко паричната стойност на компенсаторните инструменти на съответния регулиран пазар в деня на падежа и не е длъжен да твърди, или установява в процеса някаква материалноправна евентуалност като условие на иска си, подобна евентуалност не може да се разглежда и като процесуално условие за предявяването му Съдилищата следва да разгледат иска на основание чл. 13б, ал. 3 във вр. ал. 1 З., още повече когато преди датата на уведомяването от органа за задължението компенсаторните инструменти да бъдат върнати (по реда на Правилника за устройство и дейността на Централния депозитар), те са вече разпоредени от ответника, прехвърлени на трети лица и реализирани от приобретателите като платежно средство в приватизацията. Тези обстоятелства не погасяват задълженията на длъжника и не обвързват кредитора, в случая Българската държава, с установяване на други отрицателни материални предпоставки, освен неизпълнението. Съдебно решение, с което при наличие на отпаднало основание по чл. 13б, ал. 1 във вр. ал. 3 З. и липса на обратно или еквивалентно прехвърляне на компенсаторните инструменти сред уведомление, е присъдена пазарната цена на същите, изчислена към момента на изтичане на едномесечния срока за връщане според правилото на по чл. 13б, ал. 3, изр. последно З., е произнесено по допустим иск, съответно е на предмета на ищцовата претенция, както и на закона. Решението на Софийски апелативен съд, с което е присъдена пазарната стойност на подлежащи на връщане компенсаторни инструменти към датата на изтичане на срока по уведомлението, е съобразено изцяло с гореизложеното по поставения въпрос, същото е произнесено по редовна искова, в рамките на спорния предмет, при безспорна фактическа обстановка и е допустимо. Безспорно изяснената по делото фактическа обстановка налага и обжалваното от касаторката правно разрешение. Касационната жалба е неоснователна в доводите си за недопустимо уважаване на иска с предмет парична стойност, когато при отпаднало основание уведоменият длъжник безспорно е бездействал по отношение изпълнението на задължението си за връщане на компенсаторни инструменти по съответния ред и срок, а искът не е предявен за връщане на самите инструменти, т. е. за реално изпълнение по този ред. Правилно е и становището на въззивния съд, че в този случай уважаването на иска е предпоставено от установяване на полученото чрез компенсаторни записи обезщетение от ответницата в съответна номинална стойност; отпадане основанието за получаването им, резултатно от отмяната на решението на административния орган с решение, влязло в сила; уведомяване на ответницата от органа по чл. 5, ал. 1 З. с отправяне на покана и нейното бездействие в срока, , в случая по делото обусловено и от липсата на възможност за обратно прехвърляне поради предходно разпореждане; установена стойност на компенсаторните записи според пазарната им цена, на която са търгувани на регулирания пазар в последния ден от изтичането на едномесечния срок, даден на длъжника в чл. 13б ЗСКИ. Неоснователен е също така доводът на защитата, че при потвърден с влязло в сила съдебно решение на компетентния административен съд акт за отмяна на основанието, по силата на което са получени компенсаторните инструменти, съдът в настоящия спор следва да се занимае с възражения, че основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е отпаднало поради незаконосъобразност на отменителното решение на Областния управител, или на съдебните решения за потвърждаването му, същите постановени в съдебно производство с участие на настоящата ответница и касатор. По останалите възражения и доводи, развити в касационната жалба, обосновано се е произнесъл въззивният съд. Неоснователно е оплакването на касаторката за материална незаконосъобразност и процесуална недопустимост на обжалваното решение и същото следва да бъде оставено в сила. Жалбата срещу определението на въззивния съд № 1507 от 28.09.2011 г., с което е изменено решението в частта за разноските, е допустима и следва да бъде разгледана в рамките на настоящето производство. Върховен касационен съд не споделя довода за недопустимост от обжалваното изменение, щом при постановяването съдът се е позовал на реда в чл. 248 ГПК, а въззивното решение е съгласно реда на чл. 196 ГПК (отм.). Приложен е съответния процесуален ред, на основание § 2, ал. 1 и ал. 14 от ПЗР на ГПК, с оглед датата на постъпването на молбата за изменение, депозирана в едномесечния срок от постановяване на обжалваемо въззивно решение. По същество е било присъдено допълнително юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 64, ал. 5, изр. второ ГПК (отм.) съответно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на държавата, в размер на 58 900 лева над присъдените с решението 400 лева на същото основание. Допълнителният размер по определението въззивният съд е обосновал с минимално определените адвокатски възнаграждения по Наредба № 1/9.07.2004г и с оглед уважения размер на иска от 2 945 535 лева, като е приел указанието за минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за задължително. Въззивният съд е изчислил разноските правилно с оглед обстоятелствата и исканията на правоимащата страна при постановяване на определението си, но настоящата инстанция счита за основателно възражението на жалбоподателката за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение, присъдено в граждански спор с държавата. Доводът за прекомерност е основанието, на което съдът може да определи възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК и под минималните размери по Наредбата. Доводът се съвместява с производството по обжалване, тъй като по размера се произнася съдът с акта си, по него в случая следва да се произнесе Върховен касационен съд и той е основателен Фактическата и правна сложност на делото, по което болшинството решаващи за изхода му въпроси са били безспорно установени в други съдебни производства и не имало спор по фактите, а по решаващото им значение, обуславя извод, че възнаграждението за процесуално представителство на държавата като страна в съдебния процес (от младши специалист с юридическо образование К.) не следва да бъде неотменимо и процентно съотнасяно към паричната оценка на спорния предмет и цената на иска от близо три милиона лева. Макар правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от приложимата по аналогия Наредба № 1/9.07 2004 г. да е механично основано на такъв регламент, той не изключва извод за прекомерност, нито отменя задължението на съда при наличие на съответно възражение да определя възнагражденията във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК така, че да не са прекомерни . С оглед фактическата и правна сложност на делото, както вече се изтъкна, възнаграждението за юрисконсулт ще е съответно на законовия принцип за възмездност на разноските с оглед целите на правосъдието, до размера на сумата 10 400 лева, от които 400 лева са били присъдени с решението. Над този размер разноски в полза на държавата не следва да останат присъдени, съответно обжалваното определение следва да се отмени за определените допълнително 58 900 лева и да се постанови намаляване на разноските по чл. 64, ал. 5 изр. второ ГПК (отм.), съответно чл. 78, ал. 8 ГПК, във въззивното производство, като разноски пак се присъдят допълнително, но до размера от 10 000 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,