Решение № 70 от 5.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13111/2014 г.

Решение № 70 от 5.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13111/2014 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството по делото е образувано по касационната жалба на Я. К. В., понастоящем в затвора гр. София против решение № 4867 от 14.07.2014 г., постановено по адм. д. № 1273 по описа за 2013 г. на Административен съд - София град, с който е отхвърлен искът му предявен срещу Министерство на правосъдието и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" София на осн. чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Твърди, че решението е неправилно, същото е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения иск в пълен размер. Постъпила е и частна жалба от Я. В. проти определение от 17.09.2013 г., постановено по същото дело, с кото Административен съд - София град е отказал освобождаването на ищеца от заплащане на съдебни разноски. Видно от приложените към делото материали, тази частна жалба е била администрирана веднага след получаването й и изпратена на Върховен административен съд, който се е произнесъл с определение № 15312 от 20.11.2013 г. по адм. д. № 14821/2013 г., приложенотоо към настоящото дело. Ето защо в откритото съдебно заседание от 23.11.2015 г. същата неправилно е била докладвана за произнасяне и решаване. Върховният административен съд се е произнесъл по същата с посоченото по-горе определение и по тази причина не следва да се произнася повторно. Ответниците Министерство на правосъдието и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" оспорват основателността й. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. Производството пред Административен съд - София град е било образувано по предявения от Я. В. иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер общо на 7000000 лв. за понесени неимуществени вреди, вследствие от незаконосъобразно бездействие на ответниците, изразяващи се в лишаването му от диетична храна, необходима с оглед заболяването му от диабет, орязан грамаж на общата храна, неоказване на медицинска помощ във връзка с лекуване на зъбите му, лишаване от възможност за кардио упражнения във фитнес центъра в продължение на месеци, претърпени болки и страдания в следствие на увреждане на здравето му. Исковата претенция е уточнена по периоди в съответен размер в рамките на производството по делото. В исковата молба и уточнението към нея ищецът е конкретизирал твърдените нарушения на закона, въз основа на които е предявил настоящата искова претенция. С решението си административният съд е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан, развивайки съображения по всяко едно от наведените фактически основания. Съдът е счел, че не е налице фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, не са установени твърдените вреди и не е налице пряка причинно-следствена връзка между тях и твърдяното незаконосъобразно бездействие. Така постановеното решение е валидно и допустимо. Съдът е проявил процесуална активност и е събрал относимите доказателства, въз основа на същите е направил обосновани изводи. С оглед забраната за фактически установявания пред касационната инстнация, съдържаща се в чл. 220 АПК, настоящата съдебна инстанция следва да възприеме фактическата обстановка по начина, по който тя е установена пред решаващия първоинстанционен съд, без необходимост същата да се възпроизвежда в настоящото решение. Следва да се посочи, че правилно съдът е приел, че всички фактически обстоятелства, на които се основава исковата претенция, са свързани и имат за основание диабетната болест на ищеца. По т. 1 от фактическите основания, касаеща периода от от 30.04.2009 до 5.02.2013 г., за който претенцията е за 1 000 000 лв. за лишаване от разнообразна и достатъчна като количество храна за диабетно болен, поради което ищецът е бил принуден да консумира консервирана и друга неподходяща храна, съдът е приел, че разпоредбата, даваща основание за получаване на допълнително количество храна отвън - чл. 68 от ППЗИНЗС, която е в сила от 1.02.2010 г. предвижда, че диетична храна на болните по предписание на лекаря се осигурява и в извънболнична обстановка. Съдът е посочил, че до разрешаването за получаване на допълнителна храна до 14.02.2011 г., когато е разрешена допълнителната диетичната храна на ищеца, ответниците по делото не са се съобразили със законовите изисквания. За да отхвърли исковата претенция, съдът е развил съображения, че не са ангажирани никакви други доказателства, от които да е видно, че диетична храна не му е била внасяне по общия ред за лишените от свобода. Решението в тази част е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът е нарушил правилата относно тежестта на доказване, както и задълженията във връзка с установяване на отрицателните факти. От ангажираните по делото свидетелски показания и заключения на вещите лица се установят факти, игнорирани от съда при решаване на спора в тази част, свързани с това, че количеството храна и качеството на същата за исковия период е недостатъчно за да осигури необходимата такава за диабетно болен лишен от свобода. задължението здравето на лишените от свобода да не се поставя в опасност поради липса на подходяща диета съобразена с установеното заболяване, се носи от администрацията на затвора. Допълнителната храна, получавана отвън, не освобождава администрацията от затвора да осигури количество и качество, съобразно необходимото за конкретното заболяване. Характерът на заболяването на ищеца е такъв, че липсата на храна в такова количество и вид би застрашил живота и здравето на диабетно болния лишен от свобода. Предвид тези обстоятелства искът в тази част неправилно е счетен за неоснователен и недоказан. Свидетелите по делото установяват понасянето на неблагоприятни последици върху здравето на ищеца. Въпреки неуточняването на точния времеви период, предвид установения в юриспруденцията на ЕСПЧ, относно условията, при които затворниците изтърпяват наказанията си лишаване от свобода, принцип на кумулативния ефект на условията и принцип на разпределение на тежестта на доказване в такива производства, може да се заключи, че твърдените неимуществени вреди - болки и страдания от физическо и емоционално естество, са налице. Ето защо решението в тази част следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което искът следва да се уважи. По отношение на размера на исковата претенция, като се вземе предвид периодът, в който са търпени вредите, състоянието на ищеца и последиците върху здравословното състояние от установеното нарушение /за критериите - делото Кудла срещу Полша на ЕСПЧ/, обстоятелството, че сериозно и трайно увреждане, на здравето, въпреки нарушението, не е настъпило, настоящата инстнация намира за справедливо по см. на чл. 52 ЗЗД обезщетение за това нарушение в размер на 500 лв. Размерът е съобразен с практиката на съда по дела на лишени от свобода по искове за лошите условия в затворите. В останалата част исковата претенция следва да се отхвърли като неоснователна. Решението на Административен съд - София град в останалата част следва да се остави в сила. Съдът правилно е преценил обстоятелствата, сочещи на неоснователност на исковата претенция на останалите фактически обстоятелства. При обосноваване на крайния си извод съдът се е съобразил с установените по делото доказателства, както и съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, както с оглед предприемане на действия, които пряко увреждат здравето - съзнателно гладуване, консумиране на вредна с оглед на заболяването храна и така и неоснователност на претенция за осигуряване на двигателен режим, несъвместим с болестта. Предвид тези обстоятелства, решението на АССГ, досежно фактическите обстоятелства по т. 2-7 от мотивната част, следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд