Решение № 1179 от 29.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13647/2017 г.

Решение № 1179 от 29.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13647/2017 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Сметна палата на Република България, подадена чрез пълномощник Ю. Беев, против решение № 347 от 23.10.2017 г., постановено по адм. д. № 374/2017 г. по описа на Административен съд - гр. Велико Търново, в осъдителната му част, с която Сметната палата е осъдена да заплати на Й. Михтиев 200 лв., представляващи обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди - сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по съдебно обжалване на наказателно постановление № НП-ЗОП-24/29.12.2011 г., издадено от Председателя на Сметната палата на Република България, отменено като незаконосъобразно с влязло в законна сила съдебно решение; осъдена е Сметната палата да заплати на Й. Михтиев сумата 300 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтекли от отмененото наказателно постановление, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и Сметната палата е осъдена да заплати и разноски за производството в размер на 221,43 лева. Касаторът твърди, че решението в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно, поради необоснованост и нарушения на материалния закон, поради което иска отмяната му и отхвърляне на исковете. Ответната страна – Й. Михтиев, чрез процесуалния си представител, с писмено становище оспорва касационната жалба. Претендира разноски съгласно представен списък на същите. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна по следните съображения: С обжалваната част на посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ Сметната палата на Република България е осъдена да заплати на Й. Михтиев обезщетение за имуществени вреди в размер на 200 лв. и за неимуществени вреди в размер на 300 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като последица от отмененото наказателно постановление № НП-ЗОП-24/29.12.2011 г., издадено от Председателя на Сметната палата на Република България, като на ищеца са присъдени и разноски съразмерно уважената част от иска. Административният съд е приел, че по отношение на посочените претенции са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на Сметната палата. Пред първоинстанционния съд е установено, че с наказателно постановление № НП-ЗОП-24/29.12.2011 г., издадено от Председателя на Сметната палата на Република България, на Й. Михтиев, на основание чл. 128б от Закона за обществените поръчки /ЗОП/ е наложено административно наказание - глоба в размер на 2000 лв. С Решение № 129/14.03.2012 г. по НАХД № 91/2012 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица НП е отменено. С Решение № 180/29.05.2012 г., постановено по КНАХД № 10165/2012 г. по описа на Административен съд - Велико Търново касационната инстанция е оставила в сила решението на Районен съд - Г. Оряховица. По касационното дело (стр. 24) е приложен договор за правна защита и съдействие серия А, бланков № 0000086617 от 17.05.2012 г., съгласно който Й. Михтиев е заплатил на адвокат Д. Попова адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 200 лв. в брой. Пред АСВТ са изслушани свидетелски показания, от които е установено, че след като получил издадените му наказателни постановления Й. Михтиев се променил - станал изнервен, бил стресиран, а семейните му отношения се изнервили, защото се притеснявал как ще се плащат глобите. Свидетелските показания изрично свързват претърпените негативни изживявания с конкретния размер на наложената глоба, който бил висок. Съдът е приел, че действително в резултат на издаденото му наказателно постановление Й. Михтиев е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, психически дискомфорт, стрес, огорчение от несправедливо наложената му санкция от държавен орган, като е бил предизвикан и негативен обществен отзвук, включително медийни публикации. Съдът е оценил обезщетението за тези вреди в размер на 300 лв., като за горницата над тази сума до пълният предявен размер на претенцията от 500 лв., искът е отхвърлен. Отхвърлен е и искът в частта му за присъждане на законна лихва върху претендираните имуществени вреди. В отхвърлителните си части обаче решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. Настоящата инстанция намира, че решението на административния съд съответства на материалния закон в частта, с която е уважена изцяло исковата претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди и споделя изводите на първоинстанционния съд. Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпросът какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането им. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерно издаденото наказателно постановление, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справят със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Член 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред, който е обжалване по административен и/или съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, включително и в касационната фаза не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, за гражданина би било изключително трудно да осъществи съдебното обжалване без неговата помощ. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или/и съдебен ред и след като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита е имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Взаимовръзката между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - гражданинът не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условието на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон. С оглед изложеното и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, съгласно която тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че атакуваното съдебно решение е правилно в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди. В случая е налице и доказана причинена неимуществена вреда, която е пряка последица от отмененото НП. Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Поради характера на неимуществените вреди, те могат да се търпят само от физическо лице, чиято психика и здраве са засегнати неблагоприятно от административна дейност. По силата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Правилно административният съд приема, че са доказани вреди, представляващи стрес, душевна болка и притеснение, претърпени вследствие на издаденото наказателно постановление и че те са резултат от незаконосъобразното ангажиране на административно-наказателната отговорност на ищеца. При преценка размера на обезщетението, обаче, съдът не е преценил, че периодът на преживените негативни емоции не е дълъг и интензитетът на засягане не е значителен. Не е доказано влошаване на здравословното състояние на лицето със съответна медицинска документация, нито причинна връзка в тази насока. Не се установява и засягане на имиджа на Й. Михтиев пред обществото, като от 2011 г. до момента той продължава да е общински съветник. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 50 лв., в който смисъл следва да бъде изменено решението. Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция, като същите следва да се присъдят в размер на 200 лв., с оглед изхода от спора, ниската степен на сложност на делото и предвид обстоятелството, че процесуалният представител не се явява в съдебно заседание. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение