Решение № 13628 от 16.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10290/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. чл. 225а ал. 1 и 225 ал. 2 т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба от В. С. В. и Ф. И. В. и двамата от гр. София, чрез процесуалния им представител адв. Волева, срещу решение 11939 от 15.07.2024г., постановено по адм. дело 2949/2024г. на Административен съд София град /АССГ/, 52 състав, с което е отхвърлена жалбата им против Заповед САГ23 РА 30 - 347 от 10.07.2023г. на Главния архитект на Столична община (СО), с която на основание чл. 225 ал. 2 т. 2 и чл. 225а ал. 1 ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж типова стоманобетонова гаражна клетка 315, находяща се в гр. София, [жк], в поземлен имот /ПИ/ с идентификатор 68134.1003.198 по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. София, УПИ I за жилищно строителство и обществено обслужване, кв. 93Е. С решението жалбоподателите са осъдени да заплатят разноските по делото. В касационната жалба, както и в открито съдебно заседание, чрез процесуалния представител адв. Спасова, жалбоподателите твърдят неправилност на оспореното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила отменителни основания по чл.209 т.3 от АПК. Твърди неправилност на извода на съда, че при издаване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, като напротив твърди такива, а именно, че заповедта е насочена срещу неизвестен извършител, а на административния орган е било ясно, че те са собственици, като се легитимират с договор за закупуване гаражната клетка и нейното монтиране. Посочват, че това е нарушение на чл. 35 АПК и чл. 59 ал. 2 т. 4 АПК и заповедта е била издадена без да се изяснят всички факти и обстоятелства от значение за случая. Навеждат съображения, че нареденият за премахване строеж не е индивидуализиран в достатъчна степен. Твърдят и неправилност на извода на съда, че спорният обект представлява строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, като напротив навежда съображения, че се касае за преместваем обект по смисъла на § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, което се потвърждава и от приетата по делото съдебно техническа експертиза, като посочва, че съдът не е съобразил посочената разпоредба, на която обектът отговаря напълно. Най накрая навеждат съображения, че ако се приеме, че се касае за строеж, то той е търпим по смисъла на § 127 ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ, която разпоредба поглъща § 16 в трите му хипотези относно различни времеви периоди па ал. 1, 2 и 3 ПР на ЗУТ. Искат оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта. Претендират разноски за двете инстанции. Ответникът Главният архитект на СО, чрез процесуалния си представител юрк. Ненкова, изразява становище за неоснователност касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на договорено в полза на процесуалния представител на касаторите адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.211 ал.1 от АПК, от надлежни страни адресати на оспореното решение и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по представена по делото заповед от кмета на СО, като при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и изискванията за форма. Приел е, че е спазена процедурата, а това, че жалбоподателите не са били уведомени за стартиралото административно производство, е приел, че макар и да представлява нарушение на административно производствените правила, то не е от категорията на съществените, която да доведе до незаконосъобразност на акта, тъй като не е препятствана възможността жалбоподателите да наведат всички смои аргументи и да представят всички свои доказателства в съдебното производство. Достигнал е до извод, че заповедта е материално законосъобразна, тъй като нареденият за премахване обект безспорно представлява строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, а не преместваем обект съгласно § 5 т. 80 ДР на ЗУТ. Посочил е, че гаражът не притежава един от белезите на преместваемия обект, а именно съответното предназначение по чл. 56 и чл. 57 ЗУТ, който следва да бъде налице комулативно с конструктивната характеристика по § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, като е посочил, че съобразно правилата на ЗУТ гаражът е строеж от категорията на допълващото застрояване. Приел е, че съответно от доказателствата е безспорно установено, че е изпълнен без налични строителни книжа, поради и което е незаконен. Най накрая, предвид установения макар и широк период на изпълнение на гаража, а именно между 1990 2000г. е направил извод, че приложимата разпоредба относно установяването на търпимост на същия е тази на § 16 ал. 2 или ал. 3 ПР на ЗУТ. Направил е извод, че не е търпим, тъй като не е изпълнено едно от условията, а именно да е бил деклариран пред компетентните органи, като е посочил, че декларирането за данъчни цели и заплащането на данъци за гаражната клетка не изпълнява изискването да е бил деклариран пред съответните компетентни органи. Поради това е направил извод за законосъобразност на заповедта и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Правилно в оспореното решение е прието, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати нарушения на административно производствените правила от категорията на съществените, както и че заповедта е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Неоснователно е възражението в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на административно производствените правила, тъй като тя е насочена срещу неизвестен извършител, въпреки че жалбоподателите са представили квитанция за закупуването й, а административния орган не е положил усилия да издири собственика. Макар и да представлява нарушение на административно производствените правила, правилно съдът е приел, че то не е от категорията на съществените, тъй като посочването на адресата е от значение от една страна за допустимостта на оспорването, съответно спазването на сроковете за това, а от друга за точното определяне на задълженото лице, върху което да бъдат възложени разноските за изпълнение при евентуална законосъобразност на заповедта. В случая правилно първоинстанционният съд е приел, че нарушението не е съществено, тъй като не се преклудира/препятства възможността на жалбоподателите, като лица легитимиращи се като собственици на гаражната клетка, да наведат всички сови възражения срещу заповедта и констатациите в констативния акт и в съдебното производство, което те са и сторили, като жалбата им е приета за допустима. От друга страна чл. 225а ал. 2 ЗУТ допуска насочването на заповед за премахване на незаконен строеж срещу неизвестен извършител, като в този случай разноските за премахване на строежа, съобразно чл. 15 ал. 3 от Наредба 13 от 23.07.2001г. за принудителното изпълнение на заповедите за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК, се поемат от държавния бюджет. Т.е. и в този случай от насочването на заповедта срещу неизвестен извършител не са нарушение права на жалбоподателите, тъй като и при пристъпване на изпълнение на заповедта, разноските за това следва да бъдат поети и да бъдат за сметка на общината, а не на жалбоподателите. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че е неправилен извода на АССГ, че спорната гаражна клетка представлява стоеж, а не преместваем обект. Разпоредбата на чл. 56 ал. 1 и чл. 57 ал. 1 от ЗУТ и § 5 т. 80 от ДР на ЗУТ, посочват кои обекти са преместваеми, като чл. 56 и 57 от ЗУТ разграничават преместваемите обекти с оглед тяхното предназначение, а § 5 т. 80 от ДР на ЗУТ с оглед на техните конструктивни особености. В тази връзка на първо място спорният гараж не изпълнява понятието за преместваем обект с оглед на неговото предназначение, а именно не е сред видовете обекти, изброени в посочените разпоредби, тъй като не е нито увеселителен, нито преместваем обект за търговски и други обслужващи дейности, нито елемент на градското обзавеждане или рекламен, информационен или монументално - декоративен елемент. Същият е за задоволяване на лични нужди и паркиране на автомобил. При липсата на това условие в съответствие със закона съдът е приел, че не се касае за преместваем обект, а за такъв по отношение, на който са били приложими разпоредбите, изискващи наличие на строителни книжа по ЗУТ и по ЗТСУ (отм.). Във връзка с изложеното по вид и предназначение гаражната клетка по смисъла на закона е строеж по § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ и тъй като задоволява частна, а не обществена нужда, от който характер са преместваемите обекти. Т.е извода на АССГ, че обекта гаражна клетка - представлява строеж, а не преместваем обект, е законосъобразен, съответен на събраните доказателства и на закона /В този смисъл Решение 3166 от 23.03.2015г. на ВАС по адм. д. 1768/2015г., II о.; Решение 2117 от 13.02.2012г. на ВАС по адм. д. 15407/2011г., II о., докладчик съдия Светлана Йонкова/. След като от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че спорният гараж е изграден и без строителни книжа, то е налице основанието за премахването му по чл. 225 ал. 2 т. 2 от ЗУТ, както правилно е приел и първоинстанционния съд. В съответствие със събраните по делото доказателства е и извода на съда, че спорният строеж не е търпим строеж по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, както и на § 127 ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, като правилно съдът е изложил съображения, че предвид годината на построяването му, която е определил между 1990 2000г. са приложими § 16 ал. 2 и 3 ПР на ЗУТ, като е съответен на закона, че липсва един от елементите за приемането му за търпим, а именно да е бил деклариран пред съответните компетентни органи. Правилен е извода на съда, че декларирането му за данъчни цели и в частност по чл. 14 от ЗМДТ и заплащането на местен данък, не изпълнява изискването по § 16 ал. 2 и 3 ПР на ЗУТ за деклариране пред съответните компетентни органи по смисъла на тези разпоредби, тъй като това са органите, които са компетентни да издадат строителни книжа. Във връзка с гореизложеното оспореното решение на АССГ е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касаторите за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация в тази връзка на основателно съгласно чл. 143 ал. 3 АПК следва да бъде присъдено в минимален размер на 100 лв. съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,