Решение № 2652 от 25.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8289/2013 г.

Решение № 2652 от 25.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8289/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Олчай Дурмушев" ЕООД гр. София чрез процесуалния представител адв. Шопов, срещу решение № 2538/16.04.2013 г., постановено по административно дело № 637/2013 г. на Административен съд София - град. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска неговата отмяна. Наведените касационни основания са допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Иска се отмяна на постановеното решение и вместо него обявяване на ревизионния акт за нищожен или алтернативно - отмяната на ревизионния акт. Ответникът - Директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София при ЦУ на НАП, чрез процесуалния представител юрск. Минкова, оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред първоинстанционния административен съд е ревизионен акт /РА/ № 2101200381/31.05.2012 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП София, потвърден с решение № 2611/05.11.2012 г. на директор дирекция "ОДОП" /предходно наименование "ОУИ"/ София при ЦУ на НАП, в частта, в която на ревизираното лице са определени задължения за внасяне на задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/ за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО за периода м. 02. - 07.2011 г. Направената от приходните органи корекция към увеличение в размера на дължимите ЗОВ е на основание чл. 6а КСО /ред. в сила от 14.09.2010 г./ и поради определяне на по-висок размер на осигурителния доход за лицата, командировани по реда на чл. 121, ал. 3 КТ за изпълняване на определени длъжности в друга държава - членка на ЕС - Република Германия. За да отхвърли жалбата, съдът на първо място е приел, че в хода на ревизионното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, издадените актове са валидни и допустими, съдържащи законоустановените реквизити, при спазена компетентност. Касаторът оспорва този извод на съда като счита, че ревизионният акт е нищожен, тъй като при издаването му е допуснато толкова съществено нарушение на производствените правила, че същото е неотстранимо и води до нищожност. Оплакването е неоснователно. Съдът е обсъдил в акта си това възражение на жалбоподателя, приемайки същото за неоснователно с мотиви, които изцяло се споделят от касационната инстанция. Безспорно е, че в ревизионния доклад /РД/ от 01.02.2012 г. е посочен номер и са отразени заповеди за възлагане на ревизията /ЗВР/, които не съответстват по своята индивидуализация на тези, въз основа на които е проведена ревизията и които определят времевата и предметна компетентност на органите. Това обстоятелство обаче има характер на техническа грешка и не води до липса на компетентност или на редовен акт, тъй като не съставлява съществено процесуално нарушение. Въз основа на писмените доказателства се установява, че РД е издаден от компетентно лице, съответства на възложения с отделни заповеди времеви и предметен обхват на ревизията, съдържа необходимо установеното съдържание. Допуснатото нарушение е отстранимо /с акт за поправка на РА, както е процедирано/, не се нарушава съществено правото на защита предвид обстоятелството, че надлежните ЗВР, както и РА са връчени на РЛ, а освен това при недопускане на това нарушение не би се стигнало до издаване на различен по съдържанието си акт. Актът за поправка на РА не е предмет на жалбата, същият може да са обжалва и самостоятелно, поради което за спора е ирелевантно връчването на същия. По съществото на спора съдът е приел, че издаденият РА е законосъобразен. Не е спорна следната фактическа обстановка - По силата на договор от 09.11.2010 г. РЛ като подизпълнител на германско дружество командирова свои работници и служители в Република Германия за срок по-дълъг от 30 календарни дни, т. е. по реда на чл. 121, ал. 3 КТ. Не е спорно, че при осигуряването на тези работници и служители е приложимо българското осигурително законодателство, което е видно и от издадено удостоверение А1 - на основание чл. 15 от Регламент 987/2009 по прилагане на Регламент 883/2004 г. на европейския парламент и на Съвета. По силата на § 10 от Директива 96/71/ЕО се допуска възможността за прилагане от задължителни разпоредби на законодателството на другата страна-членка, на чиято територия временно е командирован работникът или служителят. По силата на чл. 6а КСО, в редакцията приложима към момента на възникването и развитието на осигурителните отношения - ДВ, бр. 19/2010 г. в сила от 14.09.2010 г., осигурителните вноски на така командированите работници се дължат върху получени и начислени месечни възнаграждения, но върху не по-малко от минималните ставки за заплащане на труда в приемащата държава /Р Германия/ и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1 КСО. Спорът между страните се свежда до това има ли определени минимални ставки за заплащане на труда на работниците в Германия и приложима ли е възможността при липса на такива ставка размерът на вноските може ли да се определи върху минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 КСО, така както е редакцията на чл. 6а КСО в сила от 01.01.2012 г. По втория въпрос приходните органи и административния съд са отговорили отрицателно. Изводите на съда са законосъобразни, тъй като основен принцип в данъчното и осигурително законодателство е забраната за обратно действие на материалноправна императивна разпоредба, каквато се явява обсъжданата и действието на тези норми към момента на развитие на осигурителните отношения и възникване на задължението за заплащане на задължителни осигурителни вноски, което в случая е преди 01.10.2012 г. Не е предвидена законодателна възможност за прилагане на по-благоприятен закон, както се твърди от касатора, при липса на изрична законодателна уредба в този смисъл. Относно спора за наличието или липсата на минимални ставки за заплащане на труда в приемащата държава касационният съд намира за законосъобразни и обосновани развитите от първоинстанционния съд мотиви в тази връзка. По установения ред в приложимите актове на ЕС, цитирани от АССГ, са събрани неоспорени и официални писмени доказателства, въз основа на които се установява, че няма установена минимална ставка за заплащане на дейност и длъжност "транжор в месопреработване", но е налице действаща минимално установена ставка за заплащане на труда на временно наети работници в Германия, независимо в кой сектор, в размер на 7,89 евро на час. Изводът е, че при липса на друга изрична уредба именно това е приложимата минимална ставка, е обоснован. Не са налице твърдяните от касатора касационни отменителни основания. Решението на административния съд, предмет на обжалване в настоящото касационно производство, не страда от недостатъци. При постановяването му съдът не е допуснал съдопроизводствени нарушения, изводите му са обосновани и верни, като въз основа на тях е приложен правилно материалният закон. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора разноски не се присъждат на касатора. Такива не се присъждат и на ответника по касация, тъй като с първоинстанционното решение в полза на приходните органи е присъдено юрисконсултско възнаграждение, което се дължи еднократно за съдебната фаза на обжалването в размер до максималния нормативно установен такъв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, осмо отделение