Решение № 7114 от 1.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4600/2009 г.

Решение № 7114 от 1.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4600/2009 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от А. Н. М. М., гражданин на Й., чрез процесуален представител адв. Й. Г., против решение № 1989/12.02.2009 г., постановено по адм. дело № 5477/2008 г. на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му против Заповед № 2217 от 17.05.2000 година на Началник направление "Документи за самоличност и паспортен режим" ДНСП при Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ е разпоредено налагане на принудителна административна мярка "отнемане правото на пребиваване в РБ". В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът по жалбата - Началник направление "Документи за самоличност и паспортен режим" ДНСП при Министерството на вътрешните работи, не е изразил становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че решението е неправилно и следва да бъде отменено по наведените в касационната жалба основания. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания, доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено следното: С обжалваното решение, тричленният състав на Върховния административен съд, трето отделение, е отхвърлил жалбата на А. Н. М. М., гражданин на Й., против Заповед № 2217 от 17.05.2000 година на Началник направление "Документи за самоличност и паспортен режим" ДНСП при Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ е разпоредено налагане на принудителна административна мярка "отнемане правото на пребиваване в РБ". Съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно като постановено от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно прилагане на материалния закон. Решението е правилно като настоящата инстанция напълно кредитира изводите на тричленния състав относно законосъобразността на обжалвания административен акт. В тази връзка, аргументите за неправилност на обжалваното съдебно решение не могат да бъдат споделени. На първо място доводите за нарушение на материалния закон са неоснователни, тъй като безспорно по делото е установено, а установеното не е оборено, че са налице материално правните предпоставки по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧБР за налагане на мярката на това основание, което се обосновава с наличие на данни, че лицето действа против сигурността на страната. За прилагане на тази мярка в посочената хипотеза за компетентния административен орган е достатъчно констатиране за наличие на данни, обосноваващи извода, че лицето действа против сигурността на страната. Налице са данни по делото, че жалбоподателя е извършвал нерегламентирана религиозна дейност, като доказателства за обратната теза не са твърдени и представени. По отношение на останалите възражения свързани с нарушаване на правата му като постоянно пребиваващ в РБ и нарушаване на семейните му отношения поради брака му с българска гражданка е установено, че съгласно практиката на Европейският съд по правата на човека, според установения принцип на международното право, държавите имат правото, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на втория параграф на член 8 от ЕКПЧ. Съгласно същия, намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, параграф втори са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата, а към момента на издаване на обжалваната заповед, семейството е било разделено, което е било наложено от съображения в интерес на националната сигурност, в хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България, при наличие на неоспорени и необорени данни, водещи до извод, че жалбоподателят действа против сигурността на страната. Именно върху така изложените фактически и правни основания, съдът е осъществил контрол за законосъобразност. На второ място, доводите за съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане от първоинстанционния съд на правните и фактическите основания на оспорения административен акт също са неоснователни, поради следното: Съобразно Закона за тълкуване на чл. 47 от Закона за чужденците в Република България (Обн., ДВ, бр. 108 от 29.12.2000 г., в сила от 27.12.1998 г.) Член единствен: Не подлежат на обжалване, не съдържат фактическо основание и подлежат на незабавно изпълнение заповедите, издадени на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1, на основание чл. 42 или на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България, с които се налагат принудителни административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната. Преценката на съда дали даден административен акт е непосредствено свързан със сигурността на страната, се изчерпва само с посоченото в заповедта правно основание за нейното издаване. Съдът не може да събира доказателства за фактите и обстоятелствата, мотивирали органа, издал заповедта. Възраженията направени в жалбата, на практика приповтарят направените пред първоинстанционния съд, който ги е обсъдил и изводите му изцяло се споделят от настоящата инстанция. С оглед установените релевантни за спора факти и след като административният орган е установил наличието на обстоятелства, които са обосновали посочените в заповедта правни основания, първоинстанционният съд обосновано е счел, че оспорения административен акт е законосъобразен на всички основания по чл. 146 АПК и при липса на релевираните касационни основания, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия