Решение № 12350 от 2.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8392/2025 г.

Производството е по чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на М. М., гражданин на Република Турция, подадена чрез редовно упълномощен процесуален представител, против решение 1084 от 23.06.2025 г. по адм. д. 123/2025 г. на Административен съд Търговище. С оспорения съдебен акт е отхвърлена жалбата му против Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-238/10.02.2025 г. /погрешно посочена в диспозитива на съдебния акт под 363з-238/10.02.2024 г./ на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на жалбоподателя е наложена на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване в Република България. В касационната жалба се излагат бланкетни твърдения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нeобоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият касационен състав намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от лице, за което постановеното съдебно решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-238/10.02.2025 г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на М. М., гражданин на Република Турция е наложена на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване в Република България. Съдът е отхвърлил оспорването. Приел от фактическа страна, че с Решение 850584/13.10.2021 г. на директора на дирекция Миграция е предоставено право на постоянно пребиваване на М. М., гражданин на Република Турция. Във връзка с подадено от него заявление за издаване на удостоверение е извършена служебна проверка относно влизанията и пребиваването му в страната. Установено е, че за периода 13.10.2021 г. 05.12.2024 г. чужденецът е пребивавал в Република България общо 28 дни, от които в рамките на едногодишния срок след разрешението 13 дни, разпределени в краткосрочни посещения. При проверка на заявения постоянен и настоящ адрес в гр. Омуртаг е констатирано, че лицето не пребивава там. От събраните сведения, включително от обитател на адреса и от проведеното на 16.12.2024 г. интервю по чл. 20в ЗЧРБ, е установено, че М. М. не се е установил на територията на Република България, живее със съпругата си и работи в Република Турция, и посещава страната инцидентно. От информацията, предоставена от ТД на НАП Търговище, се установява, че за периода след разрешеното му постоянно пребиваване липсват данни за осигуряване по КСО, като е налице само еднократно плащане на здравноосигурителни вноски към 16.12.2024 г. Въз основа на тези данни ВПД директорът на ОД на МВР Търговище е издал Заповед от 10.02.2025 г., с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 ЗЧРБ отнемане правото на пребиваване, поради неизпълнение на нормативното изискване чужденецът да се установи в страната в едногодишен срок от предоставяне на разрешението за постоянно пребиваване. За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че заповедта не страда от пороците, визирани в чл. 146 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в страната се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членовете на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за законосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна съдебна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. От приобщените по делото доказателства е изведен обоснован и правилен извод, че М. М. не се е установил на територията на България, съгласно изискванията на ЗЧРБ. За периода от 13.10.2021 г. до датата на проверката - 05.12.2024 г., чужденецът е пребивавал общо 28 дни, а през първата година след получаване на разрешението е пребивавал едва 13 дни, поради което са били налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Видно от данните по делото, чужденецът се е установил трайно да живее на територията на Република Турция. Съдът е отговорил подробно и аргументирано на доводите, поддържани в първоинстанционната жалба. Съображенията му се споделят изцяло от настоящия касационен съдебен състав, което прави ненужно повтарянето им и настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед правомощието си по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, препраща към тях, като мотиви на собствения си акт. Твърденията, касаещи пороци в компетентността на издателя на оспорената заповед, са неоснователни, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, същият е сред органите, на които е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по ЗЧРБ. В чл. 39а от ЗЧРБ изрично са посочени видовете ПАМ, които могат да бъдат налагани от административните органи по чл. 44 от ЗЧРБ, а именно на това основание е издадена оспорената заповед. Принудителната административна мярка "отнемане на правото на пребиваване в Република България" по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ се налага при наличие на основанията на чл. 40 от ЗЧРБ от органите по чл. 44 от ЗЧРБ, независимо от органа, които е издал първоначално разрешението за пребиваване на територията на Република България. Съдът правилно е изследвал функционалната и териториална компетентност на издателя на акта и предвид приложените по делото заповеди на министъра на вътрешните работи е приел, че ВПД директор на ОД на МВР Търговище притежава необходимите за издаването на заповедта правомощия. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и съобразно него се отнема правото на пребиваване, ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, за които изключения не се спори, че в случая не са налице. Разрешението за постоянно пребиваване е било издадено на 13.10.2021 г., като в едногодишния срок за ефективно трайно установяване до 13.10.2022 г. лицето е преминавало държавната граница, респ. се е намирало на територията на страната общо за 13 дни. От установените по делото факти е видно, че семейните, културните и социални връзки на първоинстанционния и касационен жалбоподател са с Република Турция, където от данните по делото се установява безпротиворечиво, че е обичайното му пребиваване, семейството му и центърът на жизнените му интереси. Поради това и наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата му по произход. Във връзка с това твърдението на касатора, че с наложената принудителна мярка ще се ограничи правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС, е неоснователно. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Настоящият касационен съдебен състав споделя съображенията на първоинстанционния съд, че ЗЧРБ не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед общоприетия смисъл на този израз и обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. По делото липсват доказателства, че чуждестранният гражданин има намерение трайно да се установи в България, каквито намерения, впрочем, същият не поддържа нито в жалбата си против издадения административен акт, нито в касационната жалба. Напротив, в проведено по чл. 20в от ЗЧРБ интервю самият той е посочил, че работата му не позволява да се установи в Република България. Предвид инцидентните престои на М. М. в страната и обстоятелството, че живее със съпругата си в Турция, следва да се формира извод, че по делото не са събрани доказателства за намерението на касационния жалбоподател да се установи трайно на територията на Република България лично или със своите близки. При съвкупна преценка на визираните в чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ срокове за пребиваване следва да се приеме, че пребиваването на територията на страната в рамките на 13 непоследователни дни за едногодишен период не могат да изпълнят фактическия състав на изискването за уседналост. В заключение, установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване на М. М.. Като е достигнал до аналогични правни изводи и е отхвърлил жалбата против Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-238/10.02.2025 г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Въпросът за присъждане на разноски не се обсъжда, тъй като такива не са претендирани. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение