Решение № 11397 от 23.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4884/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез юриск. Христов, срещу Решение 1601/12.03.2024г., постановено по адм. дело 6021/2023г. по описа на Административен съд - София град (АССГ), с което е отменена негова Заповед 513з-4610/22.05.2023г. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Оспорва изводите на съда, че правото на защита на уволненото лице в дисциплинарното производство е било нарушено, както и, че не е спазен срока по чл.195, ал.1 от ЗМВР. Твърди неправилност на изводите на съда, че наказания служител не е допуснал нарушение на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР /Кодекса/, както и противоречие на заповедта с целта на закона. Счита, че неправилно са кредитирани и показанията на св.А., тъй като същият бил заинтересован от изхода на делото. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от ответника. В съдебно заседание, чрез юриск. Георгиева поддържа касационната жалба. Ответникът по касация Е. В. С., чрез адв. Алексиева, в писмен отговор и в съдебно заседание лично и чрез адв. Алексиевавзима становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските за касационната инстанция, представя списък. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отменил по жалба на Е. В. С. заповед 513з 4610/ 22.05.2023г. на директора на СДВР към МВР, с която на основание чл.204, т.3, чл.203,ал.1,т.13, чл.197, ал.1, т.6 и чл.194, ал.2, т.4 от ЗМВР, ѝ е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и по реда на чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, е прекратено служебното ѝ правоотношение на длъжността младши автоконтрольор I степен в 02 група Спец. група за контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия на 02 сектор Контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия към отдел Пътна полиция при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, поради нарушение на т.15, т.18, т.19, т.24 и т.76 от Етичния кодекс за поведението на държавните служители в МВР. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, но при допуснати нарушения на административнопроизводствените правила неспазен срок по чл.195, ал. 1 от ЗМВР и неизпълнение от дисциплинарно разследващия орган на задължението му по чл.207, ал.7 от ЗМВР при събрани нови доказателства след изготвяне на обобщена справка от органа по чл.207, ал.7 от ЗМВР, същият не е изготвил нова обобщена справка, включваща тези доказателства, с която да запознае разследвания служител, съответно по този начин го е лишил от правото му по чл.207, ал.10 от ЗМВР в срок от 24 часа да даде допълнителни обяснения или възражения във връзка с допълнително събраните доказателства. Тези нарушения са квалифицирани като съществени, водещи до незаконосъобразност на заповедта само на това основание. Изложени са и допълнителни мотиви по същество за нарушения на материалния закон недоказаност на вменените във вина на С. нарушения, които да изпълват състава по смисъла на чл.203, ал.1, т.13 от ЗМВР във вр. с т.15, т.18, т.19, т.24 и т.76 от Етичния кодекс за поведението на държавните служители в МВР. Прието е също, че оспорената заповед е издадена в несъответствие с целта на закона, тъй като не е съобразена от административния орган нормата на чл.206, ал.2 ЗМВР, а само формално са визирани тежестта на нарушението, формата на вината и цялостното поведение на служителя. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно, като мотивите се споделят от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл. второ от АПК, но само в частта за допуснати съществени нарушения по чл.195, ал. 1, като в случая коректния текст е този визиран в ал.2 на същата норма, тъй като касае преклузивните срокове за допуснато тежко нарушение на служебната дисциплина, каквито са вменените във вина на служителят Е. С., както и в частта за допуснати съществени нарушения на чл.207, ал.7 и ал.10 от ЗМВР. От събраните по делото доказателства е видно, че дисциплинарното наказание е наложено с процесната заповед, издадена на 22.05.2023г. при установено нарушение от ДНО на 20.03.2023 г. , когато е входирана Обобщената справка с рег. 513р-28801/20.03.2023г. в деловодството на СДВР, т.е. от тази дата започва да тече двумесечният преклузивен срок по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР и формално той е спазен. По делото обаче е установено по безспорен начин, видно от представените извлечения от Централизирана автоматизирана информационна система за документооборота, че процесната заповед е регистрирана като документ в системата в 16:14:17ч. на 22.05.2023г, а обсъденото в нея допълнително събрано доказателство - сведение рег. 513000-34161-22.05.2023г., снето от Б. Д. Н. в часовия интервал от 15:15ч. до 16:30ч. /време, отразено в дневника за посещения на лица в ОСИН София/, е регистрирано в системата на СДВР в 13:21:27ч. Видно е, че сведението е регистрирано няколко часа преди изобщо да бъде взето от членовете на дисциплинарно разследващия орган, както е и очевидно, че заповедта е регистрирана по време, когато членовете на комисията са снемали сведението от Б. Н.. Нещо повече сведението от Н. е със саморъчно поставена дата 23.05.2023г. В същото време обжалваната заповед е мотивирана и въз основа на получена служебна информация и снетото сведение от Н.. Изводът е, че към 16,14ч., когато е регистриран номера на заповедта в системата, същата не е могло да бъде издадена, тъй като сведенията на Б. Н. все още не са били снети, а същевременно същите са част от съдържанието на заповедта. Тези факти компрометират вписаната в заповедта дата на издаването ѝ и сочат на най- ранен възможен момент на издаване на заповедта следващия ден 23.05.2023г. Очевидно оспорената заповед като съдържание е била издадена в по-късен момент, което дискредитира достоверността на посочената дата на издаване и сочи на допуснато съществено нарушение по чл.195, ал. 2 от ЗМВР. Те са и индиция за нарушение на чл.18, ал.1, т.4 от Вътрешните правила за организация на документооборота в МВР, утвърдени със Заповед 8121з-1013/08.08.2017г. на министъра на МВР. Гореописаното процесулно нарушение в дисциплинарното производство е от категорията на съществените, което е самостоятелно основание за незаконосъобразност на процесната заповед. Такъв вид нарушение е и констатираното от административния съд по чл.207, ал.7 и ал.10 от ЗМВР, което се явява и нарушение на чл. 206, ал.1 ЗМВР, тъй като ДНО не е поканил подведения под дисциплинарна отговорност служител С. да се запознае с допълнително приобщените към дисциплинарната преписка доказателства и да даде допълнителни обяснения и възражения. Вярно е, че тя се е запознала с обобщената справка 513з-28801/20.03.2023г. и ѝ е дадена възможност да възрази, но след това е приобщено към проверката ново доказателство снетите сведения от св.Н., послужили за мотивиране и на процесната заповед. Тези сведения не са предявени на С., т.е. допуснато е съществено процесуално нарушение и по чл. 207, ал. 8, т.1, 5 и 6 от ЗМВР. Неоснователен е доводът по касационната жалба, че липсата на отправена изрична покана за даване на обяснения до С. от дисциплинарно наказващия орган /ДНО/ не съставлява съществено нарушение на процедурата, тъй като са дадени такива обяснения пред дисциплинарно разследващия орган /ДРО/. Действително съдебна практика на Върховният административен съд приема, че изготвянето на поканата по чл. 206, ал. 1 ЗМВР от ДРО не е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, след като е указано обясненията да се отправят до ДНО. В случая обаче, след депозиране на писмените обяснения на С. до ДРО, вместо до ДНО, са събрани и приобщени допълнителни доказателства, с които последната не е поканена да се запознае нито от ДРО, нито от ДНО. Предвид изложеното, обжалваното решение като постановено при липса на сочените основания за отмяна по чл.209, т.3 от АПК, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, своевременно направената и доказана от ответника претенция за присъждане на разноски, касаторът дължи такива в касационното производство. Заявеното от процесуалният представител на касатора възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски в размер на 2000 /две хиляди/ лева, се явява основателно, тъй като касационното производство не се отличава с по-голяма фактическа и правна сложност от първоинстанционното, в което са присъдени 1000 /хиляда/ лева разноски за адвокатско възнаграждение с оглед минимума, визиран в Наредба 12004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо, касаторът следва да бъде осъден да заплати разноски на ответника в размер на 1000 /хиляда/ лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,