Решение № 99 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1876/2018 г.

Решение № 99 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1876/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1001/19.12.2018 г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи срещу решение № 2648/19.12.2017 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3943/2017 г., в частта, с която е отменено решение № 4133/12.06.2017 г. по гр. д. № 7714/2015 г. на Софийски градски съд и на основание чл. 49 ЗЗД МВР е осъдено да заплати на Е. Д. М. сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на изказване на директора на Главна дирекция "Национална полиция" К. Т., поместено по Фрог нюз на 31.07.2014 г., в което същият е назовал ищеца "К. ", наричал го "бандит" и твърдял, че е покровителстван от бившия министър на вътрешните работи Ц. Ц. и главния секретар на МВР К. Г.. Решението е влязло в сила в останалата му част, с която е отхвърлен иска с правно чл. 49 ЗЗД за разликата над присъдения размер от 500 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.: т. е. за сумата от 49 500 лв. / Касационното обжалване е допуснато с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение по следния въпрос: "Притежава ли Министерство на вътрешните работи материалноправна и процесуална легитимация да отговаря по така предявените искове или следва отговорността да се носи от съответното структурно звено – самостоятелно юридическо лице, което се явява възложител на работата или от чиито действия или бездействия произтичат вредите?". Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и при извършената проверка намира следното: Предмет на производството е предявен от Е. Д. М. против МВР иск за обезщетение на неимуществени вреди от изявление, направено на 31.07.2014 г. от Директора на Главна дирекция "Национална полиция" – К. Т., излъчено по Фрог нюз, в което същият назовал ищеца с името "К. ", наричал го "бандит", твърдял, че ищецът бил покровителстван от бившия министър на МВР Ц. Ц. и бившия главен секретар на МВР К. Г.. Прието е, че искът намира правната си квалификация в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, доколкото се претендира обезщетение за вреди от неправомерни деяния на лица, на които ответникът е възложил да извършват определена работа и за чиито действия отговаря. Първоинстанционният Софийски градски съд е отхвърлил предявения иск, като е приел, че МВР не е материално-легитимирана страна да отговаря за настъпили вреди, тъй като не Министерството е възложител на работата, а възложител е Главна дирекция "Национална полиция", която е самостоятелно юридическо лице съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР. За да отмени частично първоинстанционното решение Софийски апелативен съд е приел, че МВР е материално-легитимираният ответник по предявения иск, а правилото на чл. 61, ал. 2 КТ е неприложимо по отношение служебното правоотношение, възникнало по ЗМВР. При преценка на разпоредбите на чл. 177, ал. 2 и чл. 218, ал. 1 ЗМВР, съдът е приел, че МВР действа като администрация на орган по назначаването и е страна по служебното правоотношение с Директора. При преценка на събраните доказателства Софийски апелативен съд е приел, че се доказват всички елементи от фактическия състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД. Съобразил е данните от изслушаната пред първа инстанция съдебно-медицинска експертиза и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 500 лв. По повдигнатия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира следното: Когато държавното учреждение притежава качеството юридическа личност, то е правосубектно и е надлежен ответник по предявените срещу него искове. Когато правосубектното учреждение е поделение на по-висшестоящо държавно учреждение, предявеният срещу по-висшестоящото учреждение иск е недопустим, тъй като надлежният ответник е друг правен субект. Когато искът е предявен срещу неправосубектно държавно учреждение, последното е надлежен ответник, ако учреждението е процесуално правоспособно – неговият ръководител е разпоредител с бюджет (чл. 27, ал. 2 ГПК). И в този случай, ако искът е предявен срещу по-висшестоящото учреждение – също разпоредител с бюджет, но от по-висока степен, искът е недопустим. В § 1, т. 2 ДР КТ е уредено изключение от посочените общи правила в трудовите правоотношения. В тези правоотношения надлежен ответник може да бъде и поделение на държавно учреждение, което не е правосубектно, нито е процесуално правоспособно съгласно чл. 27, ал. 2 ГПК, но е поделение или друга подобна неперсонифицирана структура, където се полага наемен труд. В такъв случай, искът на работника или служителя може да бъде предявен срещу "работодателя по § 1, т. 2 КТ", но същият иск би бил допустим и ако бъде предявен срещу правосубектния или процесуално правоспособния съгласно чл. 27, ал. 2 ГПК работодател. Изложеното е в синхрон с разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ, тъй като в този случай сключеният с по-горестоящия спрямо работодателя орган поражда трудово правоотношение с предприятието, в което е съответната длъжност, т. е. ако така назначеният работник или служител извърши деликт, по чл. 49 ЗЗД за неговото поведение отговаря правосубектният или процесуално правоспособният работодател, а не по-висшестоящото учреждение, чийто ръководител е извършил назначението. По-висшестоящото учреждение би било надлежен ответник по иск по чл. 49 ЗЗД, ако учреждението, с което възниква трудовото правоотношение е "работодател по § 1, т. 2 КТ", който е процесуално правоспособен само във връзка с трудовите правоотношения. Проверката относно допустимостта на въззивното решение е обвързана от отговора на процесуалноправния въпрос. Въззивното решение е недопустимо, защото всички Главни дирекции съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР са юридически лица и са отговорни за поведението на своите служители. Горестоящият орган би бил отговорен за поведението на служителите в долустоящия орган, ако той е работодател по смисъла на § 1, т. 2 КТ. Недопустимостта на атакуваното решение е порок, за който касационната инстанция следи служебно, като не е обвързана от касационните оплаквания, нито от становищата на страните. С оглед гореизложеното обжалваният съдебен акт, постановен по съществото на спора, следва да бъде обезсилен на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2 ГПК, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.