Решение № 316 от 9.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 267/2010 г.

Решение № 316 от 9.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 267/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Решение № 86 от 8.03.2010 г. по в.н.о.х.д. № 26/10 г. на Окръжния съд-гр. Плевен е оспорено с касационни жалби от частния обвинител Н. В. Р. и подсъдимия Р. Г. А.. Жалбоподателят - частен обвинител, възразява наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК с искане за отмяна на въззивното решение. Жалбоподателят - подсъдим, претендира наличието на основанията по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК с алтернативни искания за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието и отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 НК. Пред ВКС не вземат участие жалбоподателите и подс. Д. Г. Д., а представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност и на двете касационни жалби. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение установи: С присъда по н.о.х.д. № 1694/09 г. на Районния съд-гр. Плевен е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите Р. А. и Д. Д., както следва: на подс. А. - за престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 194, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 55 НК и по чл. 131, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 130, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 55 НК, като е осъден за първото - 4 месеца лишаване от свобода, а за второто - на пробация; на основание чл. 23 НК на подс. А. е определено едно общо наказание, а именно лишаване от свобода за срок от 4 месеца при строг първоначален режим на изтърпяване в затвор. Подс. Д. е осъден на основание чл. 194, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 и чл. 55 НК и на основание чл. 131, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 130, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 55 НК на наказания пробация, като при условията на чл. 23 НК е определено едно общо наказание - пробация. На основание чл. 25 във връзка с чл. 23 НК на подс. Д. е определено едно общо наказание по това н.о.х.д. и по н.о.х.д. № 198/09 г. - пробация. По жалби на частният обвинител и подсъдимия А, с оспореното въззивно решение ПОС отменил присъдата на ПРС в частта по чл. 131, ал. 1, т. 5 НК и по чл. 23 НК спрямо двамата подсъдими и в тази част прекратил наказателното производство на основание чл. 24, ал. 4, т. 1 НПК. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. По жалбата на частния обвинител Р. Възражението за нарушение на плоскостта на чл. 50 във връзка с чл. 49 НПК е неоснователно. Наказателното производство за посегателствата срещу Р. не е образувано от прокурора поради наличието на предпоставките на чл. 49, ал. 1 НПК - защото пострадалият не може да защити своите права и законни интереси поради безпомощно състояние или зависимост от извършителите на престъплението, поради което не е могло да се движи по общия ред, (чл. 49, ал. 2 НПК), а пострадалият да продължи да поддържа обвинението, при оттегляне на прокурора от участие в производството (чл. 49, ал. 4 НПК). Цитираното от жалбоподателя решение на ВК на ВС на РБ е неотносимо към правилата по чл. 49 и 50 НПК, а касае сроковете за подаване на тъжба по дела от частен характер. От друга страна, ПРС не е установил, че по делото липсва тъжба от пострадалия Р. и е бил длъжен най-напред по реда на чл. 248, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК, а по-късно и по реда на чл. 289, ал. 1 във връзка с чл. 24, ал. 4, т. 1 НПК да прекрати наказателното производство в частта по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 5 НПК. Допуснатото от ПРС нарушение е отстранено от въззивната инстанция по реда на чл. 334, т. 4 НПК. За пострадалият не съществува пречка да реализира правата си чрез подаването на тъжба до съда в срока по чл. 81, ал. 3 НПК. На последно място, жалбоподателят възразява, че първостепенният съд не е имал право да даде ход на делото по реда на глава 27 НПК, поради наличието на ограничението по чл. 369а НПК - "когато деецът е бил в пияно състояние". Последното действително е било пречка (доколкото със ЗИДНПК - Дв, бр. 32 от 2010 г. чл. 369а НПК е отменен изцяло), но само в случаите, при които пияното състояние е съставомерен признак на съответното престъпление. Безспорно е, че престъпните състави на чл. 194 и 195 НК не се характеризират с такъв признак от обективна страна. По жалбата на подсъдимия А: Подсъдимият възразява, че не извършил кражба, липсват доказателства за това. Възражението е декларативно заявено. Друг е въпросът, че не се държи сметка за редът, по който е протекло разглеждането на делото пред ПРС и за това, че поначало въпросът за авторството е въпрос първо по фактите, а после по приложимото право. Разглеждането на делото пред първата инстанция е протекло по реда на глава 27 НПК, в частност по чл. 371, т. 2 НПК, като съдът е установил, че направените от подсъдимите самопризнания се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства и поради това е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанията, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Мотивите на присъдата са изготвени в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 3 във връзка с чл. 372, ал. 4 НПК, като са приети за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт с позоваване на направените самопризнания и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които ги подкрепят. Установеното от фактическа страна е получило адекватна правна оценка, като са изложени съображенията, предопределили изводът за наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 195, ал. 1, т. 7 НК. Жалбоподателят иска намаляване на наказанието до предвидения в закона минимум от три месеца, както и приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Индивидуализацията на наказанието на подс. А. е извършено по реда на смекчената наказателна отговорност, в размер малко над предвидения в закона минимум на наказанието лишаване от свобода. В този размер наказанието не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и като такова е справедливо. Предходното осъждане на подсъдимия (престъпленията предмет на влезлите в сила три присъди по н.о.х.д. № № 1230/96 г., 531/00 и 136/01 г. са в съвкупност по смисъла на чл. 25, ал. 1 във връзка с чл. 23, ал. 1 НК) на наказание лишаване от свобода за престъпление от общ характер се явява пречка за отлагане на изпълнението на наказанието по реда на чл. 66, ал. 1 НК. При изложените съображения ВКС не намери основания за отмяна или изменение на обжалваното въззивно решение, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение