Решение № 508 от 8.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1393/2008 г.

Решение № 508 от 8.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1393/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК (обн. ДВ. бр. 59/2007 г.), в сила от 01.03.2008 г. във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква "а" ГПК (отм.). Ф. Н. Х. и С. Н. Х., двамата от с. Б., Община К. обжалват решението на Окръжен съд-Кърджали, постановено на 27.12.2007 г. по гр.д. № 234/2007 г. с оплаквания, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква "в" ГПК (отм.). Изложени са и съображения за липса на произнасяне по заявената от тях претенция по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Молят решението на въззивния съд да бъде отменено. В писмен отговор в срока по чл. 218г ГПК (отм.) ответниците по касационна жалба Б. Р. М. и Ш. М. Р. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: С обжалваното решение, постановено на 27.12.2007 г. по гр.д. № 234/2007 г., Окръжен съд-Кърджали, действувайки като въззивна инстанция при повторно разглеждане след отменително решение на ВКС по чл. 218ж, ал. 1 ГПК, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени като недопустими предявените от Ф. Н. Х. и С. Н. Х. срещу Б. Р. М. и Ш. М. Р. искове за признаване за установено, че са собственици на наследствен земеделски имот, представляващ нива от 2 дка, находяща се в м. "Ш", землището на с. Б. и за признаване за установено, че същият земеделски имот при образуването на ТКЗС е бил собственост на техния наследодател Н. Прието е, че Ф. Н. Х. и С. Н. Х. са наследници на Н. Х. Х., починал на 14.10.1994 г., който приживе като наследник на Х. Х. М. е заявил пред ПК- Кърджали (сега ОСЗ) за възстановяване право на собственост върху земеделски земи в землището на с. Б. общо в размер на 41 дка, вкл.и процесната земя. С уведомление № 1797/15.02.1993 г. наследодателят е уведомен, че с протоколно решение № 93/19/31.12.1992 г. на основание чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ е признато и определено за възстановяване с план за земеразделяне правото на собственост върху процесния имот. На 09.02.2000 г. до Н. Х. Х. е изпратено уведомление № 332, че правото на собственост върху процесния имот не може да бъде възстановено в реални граници, тъй като попада в строителните граници на с. Б. и че в 14-дневен срок може да направи искане за начина на обезщетяване, след което е постановено решение, с което на наследниците на Х. Х. М. е определено обезщетение. Въпреки че уведомяването за това решение не е било надлежно извършено (същото е изпратено до Н. Х. след неговата смърт), съдът е приел, че процедурата по обезщетяване е приключила. Изложени са съображения, че дори да се приеме, че процедурата по обезщетяване не е приключила, то не е налице решение за реално възстановяване на собствеността и предявеният по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) иск е неоснователен. Обжалваното решение е процесуално недопустимо като постановено по недопустим иск в хипотеза на заявени при условията на обективно съединяване на претенция по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и при липса на мотиви по допустимостта и основателността на втория иск. Ф. Н. Х. и С. Н. Х. са предявили срещу Б. Р. М. и Ш. М. Р. иск за признаване за установено, че са собственици на недвижим имот като наследници на Н. Х. Х. или за признаване за установено, че техният наследодател е бил собственик на същия имот към момента на внасянето му в ТКЗС. Този петитум е уточнен първоначално с молба от 27.02.2002 г. при обстоятелствена част, съдържаща твърдения, че имотът е останал в наследство от баща им Н. Х. Х., починал през 1994 г., както и че поради явна фактическа грешка на ПК (сега ОСЗ) техният имот е придаден към имота на ответниците, които са посочили имотите като свои при анкетирането. Първоинстанционният съд е приел, че и двата иска са процесуално недопустими, но е постановил диспозитив, с който ги отхвърля. Въззивният съд е оставил в сила така постановеното от първоинстанционния съд решение, въпреки че е изложил съображения за неоснователността само на предявената по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) претенция без да извърши преценка за допустимостта на подобно съединяване на искове нито за допустимостта на всяка една от заявените претенции, въпреки изрично дадените в отменителното решение на ВКС указания в тази насока и въпреки че след като производството по делото е било оставено без движение с указания за отстраняване на несъответствието на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, постъпилото на 21.09.2007 г. уточнение изцяло възпроизвежда първоначално заявените основание и петитум. Не е съобразено обстоятелството, че подобно съединяване на иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, към момента на образуване на ТКЗС с иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху същия имот към настоящия момент при липса на данни производството по възстановяване на собствеността да е приключило, е недопустимо и в подобна хипотеза съдът разполага с правомощието да разгледа само иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Така предявеният иск е допустим, тъй като е налице заявление за възстановяване на собствеността, както и решение на ПК (сега ОСЗ), с което правото на възстановяване е признато на наследодателя Н като наследник на Х. Х. М. Именно разрешаването на този спор би обусловило последващите действия на ОСЗ по подаденото заявление, вкл. с оглед на обстоятелството, че уведомленията за извършените от ПК (сега ОСЗ) действия за изпращани до лице, което вече е починало, а оттам изхода на спора по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.). Искът за установяване принадлежността на правото на собственост по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) в хипотеза, при която производството по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ не е приключило, т.е. предметът на търсената защита все още не е определен (и в исковата молба имотът е описан като попадащ в други имоти без да е обособен като самостоятелен по картата на възстановената собственост), е недопустим като преждевременно предявен. Постановеното по така предявения иск въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по този иск- прекратено. И доколкото по същество заявената по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ претенция не е разгледана от въззивния съд, делото следва да бъде върнато за произнасяне по тази претенция, в каквато насока са и наведените в касационната жалба доводи и искания. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение