Решение № 12777 от 28.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2545/2014 г.

Решение № 12777 от 28.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2545/2014 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Падини" ООД, гр. Стара Загора, чрез процесуален представител, срещу Решение № 2808/11.12.2013 г., постановено по адм. дело № 3883/2012 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 241202732/03.09.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 1444/19.11.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ", с който на ревизираното лице е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 16 666,67 лв., ведно с прилежащата лихва за забава в размер на 1 876,63 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че незаконосъобразно съдът не е кредитирал показанията на св. Костадинова, които сочат, че доставките, за които са осъществени авансови плащания ще бъдат извършени въз основа на сключения договор за встъпване в дълг. Намира, че обстоятелството, че издателят на спорните фактури за авансови плащания впоследствие е дерегистриран по ЗДДС е ирелевантно за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит. В тези насоки излага подробни доводи в жалбата и моли съда да отмени атакувания съдебен акт и вместо него постанови решение по съществото на спора, с което да се отмени РА, ведно с присъждане на осъществените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Пловдив, с писмена защита по съществото на спора изразява становище за неоснователност на същата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на "Падини" ООД, гр. Стара Загора срещу Ревизионен акт /РА/ № 241202732/03.09.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 1444/19.11.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ", с който на ревизираното лице е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 16666,67 лв., ведно с прилежащата лихва за забава в размер на 1876,63 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и в съответствие с материалния закон. Това крайно заключение е формирано при следните релевантни фактически констатации: С РА е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по две фактури, издадени през 2009 г. от "Ели Комерс - 80" гр. София, с предмет на доставката "аванс за зърно". В хода на ревизията е установено, че "Падини" ООД е включило спорните фактури в съответните отчетни регистри по ЗДДС и е подало ГДД по чл. 92 от ЗКПО за финансовата 2009 г., а "Ели Комерс - 80" ЕООД е със служебно прекратена регистрация по ЗДДС, считано от 16.11.2010 г. Констатирано е още, че във връзка с извършените авансови преводи, от страна на доставчика няма издадени окончателни фактури за доставка на зърно, нито кредитни известия, в резултат на което е направен извод, че платените авансово парични средства няма да бъдат използвани за извършване на облагаеми доставки. След съпоставка на насрещните тези и възражения на страните, първоинстанционният съд е приел, че между тях не е спорно, че ревизираното лице е платило на "Ели Комерс - 80" ООД по банков път сумите, предмет на фактурираните авансови плащания. Счел е, че ангажираните и в хода на съдебното производство доказателства не установяват последващото осъществяване на облагаеми доставки на стоки по смисъла на ЗДДС, като в този контекст той е обсъдил представения договор за встъпване в дълг от 18.01.2013 г. и събраните гласни доказателства. Анализирайки показанията на свидетелите с оглед останалите данни по делото, решаващият състав не е кредитирал изложеното от св. Милена Костадинова, тъй като го е възприел като вътрешно противоречиво. Това заключение от своя страна е мотивирало извода, че представеният договор за встъпване в дълг е съставен за целите на процеса и не доказва твърдението на ревизираното лице за предприети действия по осъществяване на доставките, за които е престирана авансово част от дължимата цена. В обобщение съдът е приел, че независимо, че авансовото плащане е признат от закона юридически факт, при наличието на който настъпва изискуемост на данъка, то той не е данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗДДС и след като съответните доставки не са реално осъществени, то е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и с РА на ревизираното лице законосъобразно е отказано право на приспадане на данъчен кредит по осъществените авансови плащания. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. То е постановено въз основа на обосновани фактически констатации и логически кореспондиращи правни изводи, които са формирани в съответствие с приложимия материален закон. Съгласно чл. 25, ал. 6 от ЗДДС / в приложимата към 2009 г. редакция/, когато, преди да е възникнало данъчно събитие по ал. 2, 3 и 4, се извърши цялостно или частично авансова плащане по доставка, данъкът става изискуем при получаване на плащането/за размера на плащането/. Визираната разпоредба е аналогична с нормата на чл. 65 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност /ОВ L 347, 2007 г./, за която в т. 45 от тълкувателно приложимото Решението по дело BUPA Hospitals и Goldsborough Developments, C- 419/02, СЕО посочва, че представлява отклонение от правилото на чл. 63 и като такова трябва да се тълкува стеснително. В т. 48 той уточнява още, че за да бъде ДДС изискуем, преди още стоките или услугите да са били доставени, е необходимо всички релевантни елементи на данъчното събитие, т. е. на бъдещата доставка на стоки или услуги, да са вече известни и следователно в частност стоките или услугите да са точно определени в момента на авансовото плащане /така и Решение от 3 май 2012 г. по дело Lebara, C- 520/10, т. 26). При условие, че са осъществени авансови плащания за все още неопределени точно доставки, СЕС сочи, че те не подлежат на облагане с ДДС - т. 31 от Решение по дело MacDonald Resorts, C - 270/09. В случая спорните фактури са издадени за осъществени авансови плащания по договор за покупко - продажба на суровини от 05.01.2009 г., сключен между "Ели Комерс- 80" ЕООД, гр. София и "Падини" ООД, гр. Стара Загора. Съобразно неговите клаузи, страните са предвидили, че стоката, предмет на продажба, нейното количество, вида и съдържанието й се определят от купувача посредством заявка, като в срок до 25.01.2009 г. заявената стока следва да бъде предадена от продавача на купувача. Анализът на уговорките във визирания договор, тълкувани във връзка една с други и в смисъла, който произтича от целия договор съобразно чл. 20 от ЗЗД сочи, че с него не са определени нито видът на стоките, нито количеството и тяхната цена, поради което не е налице конкретизация на релевантните елементи на бъдещите доставки. При неопределяемост на същите, не е настъпила и изискуемостта на данъка за осъществените авансовите плащания, с оглед на което същият се явява неправомерно начислен по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Този извод не се променя нито от представения договор за встъпване в дълг от 2013 г., нито от събраните гласни доказателства, тъй като те не са годни да санират изначалната неопределяемост на стоките към моментите на авансовите плащания, а именно те са юридическите факти, с осъществяването на които настъпва и изискуемостта на данъка. Поради това, всички наведени в касационната жалба в тази връзка доводи са ирелевантни за преценката относно правомерността на начисляването на данъка в спорните фактури, досежно които първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и за ревизираното лице не е налице право на приспадане на данъчен кредит по тях. Достигайки до този извод и отхвърляйки предявената жалба, съдът е постановил решение, което не страда от инвокираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора, в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като това вече е сторено с първоинстанционното решение до размера, предвиден в чл. 161, ал. 1, изр. последно от ДОПК. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение