Решение № 134 от 1.3.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100509/2023 г.

Производството е по чл. 295 ГПК. С определение № 2413 от 09.08.2023 г. по касационна жалба на М. Р. М. /малолетна/, чрез назначения й особен представител адв. Р. И., е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 159 от 07.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 204/2022 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение от 03.01.2021 г. на Окръжен съд Добрич по гр.д. № 736/2019 г., с което по иск с правно основание чл.62, ал.2 СК, предявен от Г. Н. Й., е признато за установено, че Р. Т. М. не е баща на роденото от Г. Н. Й. на 09.06.2019 г. дете М. Р. М.. Касаторът обжалва решението като неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото съдът служебно не е предприел действия по събиране на доказателства, опровергаващи в достатъчна степен презумпцията за бащинство, след като е приел, че допусната ДНК експертиза не може да бъде проведена. В открито съдебно заседание, особеният представител на М. Р. М. /малолетна/ – адв. М. поддържа касационната жалба, като излага конкретни съображения по наведените в жалбата основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. Н. Й. /майка на малолетното дете/ по чл.62, ал.2 СК да бъде отхвърлен. Моли да й бъде определено възнаграждение за касационната инстанция, платимо от бюджета на съда, тъй като ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК. В срока за отговор Г. Н. Й., чрез адв. С. е депозирала отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение. Насрещната страна Р. Т. М., представляван от назначения му особен представител адв. Д. Атанасова, не е взел становище по касационната жалба. Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК. В изпълнение на дадените в отменителното решение на Върховния касационен съд задължителни указания, въззивният съд е назначил ДНК-експертиза, заключение по която не е изготвено поради невъзможността вписаният като биологичен баща Р. Т. М. да бъде открит и призован за явяване за даване на кръвна проба. Въззивният съд е приел, че това обстоятелство не може да бъде вменено във вина на въззиваемата Г. Й.-майка, нито да бъде противопоставено на интереса на детето от установяване действителния му биологичен произход от бащата, предпоставка за което е опровергаване на вписания такъв в съставения акт за раждане. От съвкупния анализ на събраните по делото единствено гласни доказателства относно биологичната връзка дете-баща, съдът е приел за безспорно установено, че считано от 2007 г. майката и въззиваемият Р. М. са във фактическа раздяла и от този момент живеят в различни държави, трайно не поддържат контакти, като такъв липсва и между въззиваемия и общото им дете Тина, а от 2016 г. и към датата на раждането на детето М. /09.06.2019 г./ въззиваемата Г. Й. живее на семейни начала с друг мъж, който приема и манифестира, че е негов биологичен баща. Според въззивният съд тези обстоятелства сочат на извод за доказана липса на какъвто и да било интимен контакт между бившите съпрузи най-малко поне за периода след 2016 г., като този момент е много преди вероятния период на зачеване, което от своя страна изключва възможността детето М. да е заченато от Р. М.. Ето защо, съдът е приел, че това обстоятелство е достатъчно да опровергае презумпцията за бащинство по чл.61, ал.1 СК, независимо от липсата на проведено по делото изследване на ДНК профилите на детето и вписания като негов баща въззиваем. Обжалването е допуснато и по двете касационни жалби на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преформулирания от настоящият състав на ВКС въпрос - длъжен ли е въззивният съд служебно да събере и писмени доказателства, които да опровергават в достатъчна степен презумпцията за бащинство, след като допусната ДНК експертиза не може да бъде проведена поради отсъствието от Република България на вписания като биологичен баща на детето и липсата на данни за известен адрес в чужбина, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие с разясненията, дадени в т.1 и т.3 на ТР №1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните разяснения на посочения тълкувателен акт когато законът е възложил на съда служебно да следи за интересите на някоя от страните в процеса, негово задължение е служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Когато за приложението на императивна правна норма, а правната уредба на произхода е императивна, е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съд, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е положил усилия за изясняване на делото от фактическа страна, чрез събиране по негов почин и на други относими по делото доказателства, доколкото за интереса на малолетното дето в производството за оспорване на произход, той следи служебно. На следващо място, неправилно въззивният съд е приел, че невъзможността да бъде изслушана ДНК експертиза, поради факта, че вписаният като биологичен баща Р. Т. М. не може да бъде открит, не може да бъде противопоставена на интереса на детето от установяване действителния му биологичен произход от бащата, предпоставка за което е опровергаване на вписания такъв в съставения акт за раждане. Този извод е в нарушение на принципът за стабилност, заложен в уредбата на произхода, който принцип има приоритет над принципът за истинност на произхода. Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение на основание чл.293, ал.2 ГПК като неправилно и решаване на спора по същество от касационната инстанция. На основание чл.295, ал.2 ГПК настоящият състав на ВКС е събрал писмени доказателства, от които се установява следното: след проверка от страна на Посолството на Република България в Рим и на Генералното консулство на Република България в Милано, не е открита информация за регистриран настоящ адрес на територията на Италианската република на лицето Р. Т. М.; последната лична карта на лицето е издадена въз основа на заявление за издаване на документ за самоличност, подадено в Посолството на РБ в Рим, като искането под номер ROM 1800521/07.06.2018 г., въз основа на което е издадена личната карта е постъпило в Дирекция „Български документи за самоличност“ по електронен път и поради тази причина Дирекцията не разполага с препис от заявлението; след изискване на заверено копие от заявлението от Посолството на РБ в Рим, е получен отговор, че процесното заявление не е налично в архива на консулската служба на РБ в Рим, тъй като е унищожено с Акт за унищожаване на архивни документи, изготвен на 22.03.2022 г. в ДП-Рим и утвърден на 24.03.2022 г. от МВнР, поради изтичане срока на съхранение; съгласно писмо на Главна дирекция „Гранична полиция“ в автоматизирания информационен фонд в периода от 01.01.2013 г. до 24.08.2023 г. за лицето Р. Т. М. са налични данни за преминаване през ГКПП на РБ, а именно през ГКПП Аерогара София, а именно: влизане в РБ на 16.06.2022 г. и излизане от РБ на 23.06.2022 г., като изрично е посочено, че данните за пътуванията на лицето, съдържащи се в АИС „Граничен контрол“, не са изчерпателни, тъй като след 01.01.2007 г. лицата, ползващи се от правото на свободно движение, съгласно правото на Съюза, в т.ч. и българските граждани и ползваните от тях МПС, не подлежат на задължителна проверка в автоматизираната информационна система; в опит да бъдат установени кръвните групи на майката, на бащата и на детето, бяха изискани и документи от община Варна, Дирекция „Информационно и административно обслужване“ – заявления за сключване на брак по чл.10, ал.1 СК, медицински свидетелства, издадени на 18.08.2005 г., декларации за сключване на брак, както и данни от личните лекари на майката и на детето, в който обаче не се откриха данни за кръвната група на лицето Р. Т. М. /презумптивен баща/, което обуслови невъзможност за служебно назначаване на кръвно-групова експертиза за установяване на спорния правнорелевантен факт за произхода от бащата. При така ангажираните по делото писмени и гласни доказателствени средства, настоящият състав на ВКС приема, че предявеният от майката на малолетното дете иск по чл.62, ал.2 СК се явява неоснователен, като съображенията за това са следните: В уредбата на произхода в СК са положени принципите на стабилност, проведен при установяване на условията и формалното отразяване на майчинството и бащинството, и на истинност на произхода, чието потвърждение е допускането от СК на възможността детето да оспорва презумпцията за бащинство - чл.62, ал.4 СК. Анализът на регламентацията на произхода показва, че приоритет има принципът на стабилност на надлежно установения произход. Съгласно Постановление № 5/78 г. от 21.02.1979 г. на Пленума на ВС, при решаване на спорове за произход по СК, съдилищата са длъжни да имат предвид извънредно важното значение на произхода и правилата за установяването и оспорването му за гражданското състояние и семейното положение на личността и в тази връзка задължително следва да спазват основните начала за стабилност на надлежно установен произход, за ограничена легитимация на страните и ограничената, изрична допустимост само на предвидените от закона искове за произход, както и преклузивните срокове за тяхното предявяване. Главен предмет на доказване при иск за оспорване на бащинството е невъзможността на майката да е заченала от своя съпруг, като под „невъзможност“ по смисъла на закона се разбира съвкупност от обстоятелства, при наличието на които е изключена всяка възможност за физически контакт между майката и съпруга по време на зачеването, или е доказано чрез съдебно-медицинска експертиза, че съпругът се изключва като баща. Ако майката през време на зачатието е имала полови връзки освен със съпруга и с друг мъж, това обстоятелство само по себе си не съставлява оборване на презумпцията по чл.61, ал.1 СК, според която съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Фактическата раздяла на съпрузите сама по себе си също не изключва бащинството на съпруга, тъй като последната не изключва възможността за физически контакти между съпрузите. Съдебната практика е последователна по въпроса, че произходът може да бъде установяван и съответно презумпцията за бащинство по чл.61, ал.1 СК – оборвана с всякакви доказателствени средства, но заключението на медицинските експертизи /ДНК, кръвно-групови и др./ имат съществено значение по тези дела, тъй като чрез тях медицинските експерти могат да изключат категорично възможността дете да произхожда от определено лице. В конкретния случай, от събраните писмени и гласни доказателства не може да се направи категоричен извод за невъзможност на майката да е заченала от своя съпруг, т.е. не се установи съвкупност от конкретни обстоятелства, при наличието на които да е изключена всяка възможност за физически контакт между майката и съпруга по време на зачеването, нито пък е установено чрез съдебно-медицинска експертиза, че съпругът на майката може да се изключи като баща на малолетното дете. Установената по делото фактическа раздяла между съпрузите, както и обстоятелството, че майката през време на предполагаемия период на зачеване е имала полови контакти с друг мъж, за който в исковата молба се твърди да е баща на малолетното дете, сами по себе си не представляват обстоятелства, годни да опровергаят презумпцията по чл.61, ал.1 СК. Ето защо и при съблюдаване интереса на малолетното дете, който изисква стабилност на надлежно установен произход от баща /в случая по силата на презумпцията на чл.61, ал.1 СК/, а не лишаването му от такъв произход, предявеният от майката иск с правно основание чл.62, ал.2 СК, следва да бъде отхвърлен. За пълнота трябва да се посочи, че разполагайки със самостоятелно право на иск за оспорване на установената в чл.61 СК презумпция за бащинство, детето при навършване на 14 години и до една година от навършване на пълнолетие, има правото и възможността само да вземе решение дали да предяви иск по своя преценка, доколкото оспорването би могло да има за последица неустановеност на произхода по баща и то считано от момента на раждането. Легитимацията му по чл.62, ал.4 СК да оспорва презумпцията за бащинство, който иск може да бъде съединен с иска за установяване на бащинството, следва именно от принципа на истинност и гарантира правото на детето, закрепено в чл.7 на Конвенцията за правата на детето и в чл.47 от Конституцията на РБ, да познава и получава грижи от родителите си. На особения представител на малолетното дете – адв. Р. И., назначен на основание чл.29, ал.4 ГПК, следва да бъде определено възнаграждение за осъществената от нея правна защита и съдействие за касационната инстанция, изразяваща се в изготвяне на касационна жалба в с основания за допускане на касационно обжалване и за процесуално представителство в открити съдебни заседания, в размер на 1000, 00 лв., което следва да бъде заплатено от бюджета на съда, тъй като ищцата е освободена от такси и разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,