Решение № 51 от 21.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2020 г.

Решение № 51 от 21.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

С решение № 42 от 28.01.2020 г. по гр. д. № 740/2019 г. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 143 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 265/2016 г. на Ботевградския районен съд, с което е отхвърлен иска на Ц. С. Ц. срещу Д. Н. Н. за делба на дворно място с площ 1 360 кв. м., представляващо УПИ **, кв. 59 по плана на [населено място], м. "П.", при описаните в решението съседи.

Срещу въззивното решение е подадена в срок касационна жалба от Ц. С. Ц., чрез пълномощниците му адвокатите В. А. и Ст. А., с оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за отмяната му, като вместо това искът за делба бъде уважен или делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд.

Ответницата Д. Н., чрез адв. Д. оспорва жалбата като неоснователна с искане въззивното решение да се потвърди като правилно по направените крайни изводи на съда. Претендира присъждане на разноските по делото съгласно представения списък.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 4 от 4.01.2021 г. на ВКС, в което е прието от настоящият състав, че произнасянето на въззивния съд не съдържа съображения по фактите и преценка на събраните доказателства с оглед разрешаването на материалноправния спор, каквато е същността на въззивното разглеждане на делото съгласно действащата правна уредба в ГПК и разясненията в т. 1 и т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е противоречие с горната задължителна съдебна практика по процесуалноправните въпроси относно задълженията и правомощията на въззивния съд при разрешаване на спора, което е обосновало извода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По поставените процесуалноправни въпроси както в представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о. и Р № 354 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ІV г. о., така и в множество други, както и постановките на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 1 и т. 2, е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички събрани доказателства, заедно и поотделно и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Необсъждането на доказателства и доводи представлява процесуално нарушение, което когато е съществено, е основание за отмяна на решението като неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Горното произтича от същността и характера на въззивното производство, в което обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, като направените собствени фактически и правни изводи въз основа на преценка на всички събрани доказателства следва да се изложат в мотивите на въззивното решение. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд представлява гаранция за правилността на съдебния акт.

Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната задължителна съдебна практика, с оглед на което приема следното:

Предявеният иск от касатора Ц. Ц. е за делба на УПИ ** в кв. 59 по плана на [населено място], с твърдение, че е собственик на 579/1360 идеална част от него по наследство и дарение след възстановяване на собствеността с решение на поземлената комисия от 1995 г. Останалата 773/1360 ид. ч. е собственост на ответницата Д. Н. по покупко-продажба. Ответницата е оспорвала, че ищецът е собственик на претендираната от него част от имота, поради нищожност на решението на поземлената комисия, като е поддържала становище, че е изключителен собственик на целия имот. Доказателства за това твърдение не са представени.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска поради липса на съсобственост между страните относно процесния имот. Приел, че същият не е имал характер на земеделска земя, а е бил със селищен характер, поради което и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Изводът е обоснован въз основа на писмени доказателства относно собствеността на имота първоначално в патримониума на дядото на ищеца, който впоследствие го прехвърлил на сина си С. П., баща на ищеца, който пък се разпоредил в полза на трети лица, в т. ч. и на праводателите на сина на ответницата, които го продали на същия с нот. акт № 68/95 г.

В подкрепа на този извод са и данните за одържавяване и отмяна на одържавяването на реална част от този имот – северната с площ 579 кв. м.

Евентуално е направен извод, че дори и да подлежи на възстановяване собствеността по реда на ЗСПЗЗ, представеното решение на ОбСЗ –Правец от 1995 г. не съдържа индивидуализация на възстановения имот, поради което и не е породило конститутивно действие и не може да легитимира ищеца като собственик.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска за делба, въззивният съд намерил изводите на първоинстанционния съд за законосъобразни. Приел, че не е доказана и идентичността на имота, описан в решението на ОбСЗ и констативния нотариален акт като реална част от урегулиран имот, както и че ищецът е владял този имот от 1997 г. Позовал се е на оспорване на качеството му на собственик през 2001 г., като е цитирал решение по гр. д. № 8681/2001 г. на СРС по повод неизпълнение на предварителен договор за продажба на имота. Налице е позоваване на част от свидетелските показания, без излагане на съображения за направени въз основа на тях изводи, като независимо от това въззивният съд е споделил направените такива от първоинстанционния, за да обоснове потвърждаването на обжалвания пред него съдебен акт.

Мотивите на въззивното решение не позволяват да се направи извод за това кои са приетите за установени от въззивния съд фактически заключения, въз основа на които да са направени и правните му изводи в приложение на материалния закон. Въззивният съд не е обсъдил и доводите на страните относно твърдяната от касатора съсобственост въз основа на данните за наличието на реални части от имота, едната предмет на разпореждане в полза на трети лица, другата, предмет на отчуждаване за озеленяване, респ. отмяната му, което е предпоставяло съответно уточняване на обстоятелствата по предявения иск за делба и необходимост от изслушването на техническа експертиза.

Вместо да обсъди релевантните за спора факти и обстоятелства и да разгледа заявените твърдения, доводи и възражения на страните по повод решаване на спора за съсобствеността, въз основа на собствените си заключения с оглед същността на въззивното производство, въззивният съд е направил извод за законосъобразност на направените такива от първоинстанционния съд като контролно-отменителна инстанция. Липсата на изложени съображения от въззивния съд представлява съществено процесуално нарушение на правилата в Глава 20 на ГПК за въззивното обжалване, както и на общите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК за постановяване на решението, което обуславя извод за неправилност на обжалваното въззивно решение. След отмяната му делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав при спазване на горните процесуални правила за произнасяне по спора.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав