Решение № 105 от 16.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 421/2016 г.

Решение № 105 от 16.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 421/2016 г., III н. о., НК, докладчик председателят Цветинка Пашкунова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Й. К., подадена чрез неговия служебен защитник, срещу решение № 25 от 26.01.2016 г. на Софийски апелативен съд /АС/, по внохд № 849/2015 г., с което е потвърдена атакуваната присъда на Окръжен съд /ОС/ - Монтана. В депозираната жалба се релевират оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и до ангажиране на наказателната отговорност на Й. К., при недоказаност на повдигнатите срещу подсъдимия обвинения. В подкрепа на визираното касационно основание се излагат фрагментарни съображения за неясноти в обвинителния акт, изразили се в липса на достатъчна конкретизация на времето на извършване на инкриминираното престъпно деяние по чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2 от НК, механично пренесени в първоинстанционната присъда и въззивното решение. Аргументира се неспазване на императивните предписания на чл. чл. 13 и 14 от НПК при изграждане на вътрешното убеждение на решаващия орган, предпоставило неверни правни изводи за консумирани с поведението на Й. К. блудствени действия, с поставен акцент на безусловното кредитиране на показанията на пострадалата малолетна Р. К. и на нейните родственици, и на недопустимото пренебрегване на заявеното от разпитаните свидетели Ж. М. и Е. С., и на съдържащото се мнение, в изготвената с участието на вещото лице - психолог И. Б. съдебно-психологична и психиатрична експертиза, за възрастовата невменяемост на жертвата, препятствала нейната възможност да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава информация за тях. За обосноваване на претендираната едностранчивост и тенденциозност при анализа и оценката на доказателствата се развиват и доводи, обективиращи несъгласие с приетата за установена от съда фактология, като след избирателен преразказ на твърденията на Р. К., С. М. /майка на пострадалата/ и К. К. /сестра на малолетната Р./, съпроводен със собствена субективна интерпретация на доказаните чрез тях обстоятелства, некорелиращи на действителността, се мотивира вътрешната им противоречивост и съвкупна несъответност, с предопределеното от това заключение за недостоверност на гласните доказателствени източници, на базата на които е постановен осъдителния акт. Декларира се и доказателствена необезпеченост на обвинението по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НПК, от приобщения доказателствен материал. Предлага се реализиране на очертаните в чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК правомощия на касационната инстанция, чрез оправдаване на подсъдимото лице, с произтичащите от това последици - отхвърляне на гражданския иск. В съдебно заседание на 10.05.2016 г., по н. д. № 421/2016 г., Й. К. се явява лично и със служебен защитник, който поддържа жалбата. Частните обвинители и граждански ищци С. М. и С. И., в качеството си на законни представители на малолетната Р., участват в инициираната от подсъдимия процедура, и молят за справедливост Прокурор от Върховната касационна прокуратура пледира обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 от НПК, взе предвид следното: С присъда от 20.02.2015 г., обявена по нохд № 91/2014 г., Монтански ОС е признал подсъдимия Й. Б. К. за виновен в това, че през месец март 2012 г., в [населено място], чрез употреба на сила, осъществил действия с цел за възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо ненавършило 14-годишна възраст лице - Р. С. К., като в резултат на блудството е последвал опит за самоубийство, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия и по повдигнатото му обвинение за извършено, в периода от месец март 2012 г. до 16.10.2012 г., в [населено място], при условията на продължавана престъпна дейност, престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26 от НК /закана с убийство/, като му е наложена санкция лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА, и в съответствие с изискванията на чл. 23, ал. 1 от НК е определено общо, най-тежко наказание - СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. С визираната присъда са уважени и предявените, и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове от С. М. и С. И., в качеството им на родители и законни представители на малолетната Р. К., за сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпяните от тяхното дете болки, страдания и неудобства, свързани с престъпното деяние по чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2 от НК, и за сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, явяваща се неимуществена обезвреда за посегателството по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 26 от НК. С решение № 25 от 26.01.2016 г. АС - София, в рамките на реализираното въззивно производство, е потвърдил изцяло първоинстанционния акт. Касационната жалба на Й. К. е неоснователна. Конституционно установеното и гарантирано право на защита на подсъдимото лице в наказателното производство не е накърнено, чрез внесения за разглеждане от Окръжна прокуратура /ОП/ - Монтана, в компетентния съдебен орган обвинителен акт срещу Й. К. Бланкетно лансираните в жалбата възражения за налични неясноти в обвинителния акт, изразили се в липса на достатъчна конкретизация на времето на извършване на инкриминираното деяние по чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2 от НК, коментирани в контекста на описаните в обстоятелствената част и в диспозитива на прокурорския акт факти, индицират на некоректност. Безспорно положение в доктрината и практиката на съдилищата е, че разпоредбата на чл. 55 от НПК очертава първостепенно и неотменимо право на обвиняемия /подсъдим/ в извършване на престъпление да научи в какво се обвинява, и на базата на какви фактически обстоятелства и доказателства. Само при съблюдаване на предписаното, той е в състояние да участва ефективно в наказателния процес и да се защити при провежданото съдебно разследване, насочено именно към събиране на доказателства, подкрепящи и оборващи повдигнатото обвинение, така както е отразено в прокурорския акт. В същия представителят на държавното обвинение развива в пълнота своята теза пред решаващия орган, която е нужно да бъде формулирана по начин, че да определи относимия към инкриминираното престъпно деяние и авторството предмет на доказване, поставяйки рамката на доказателствения процес и на реализираното в неговия обхват право на защита. Затова и процесуалният кодекс в чл. 246 от НПК посочва задължителните реквизити на този акт и минималните изисквания към съдържанието му. В обстоятелствената част на обвинителния акт, следва да бъдат очертани фактите, които обуславят престъпната съставомерност на посегателството, в което е обвинен подсъдимият и участието му в него, чрез посочване времето, мястото, изпълнителното деяние, неговия механизъм на извършване, предмет, пострадало лице, вредоносни последици, и релевиране на обстоятелствата, правнозначими за субективните характеристики на тези обективни дадености, в съзнанието на автора на престъплението; да се представят доказателствата, подкрепящи очертаната фактическа обстановка; и да се визира приложимия наказателен закон, чрез определяне на правната квалификация на деянието. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото не дава възможност на обвиняемото /подсъдимо/ лице да разбере в какво се обвинява, да узнае обвинението в неговата цялост и всички онези фактически данни, свързани с претендираната спрямо него наказателна отговорност, поради което при всяко положение води до ограничаване правата на обвиняемия в наказателното производство и съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза. /ТР 2/2002 г. на ОСНК на ВКС на Р България, Р 37/93 г. на 2 н. о. и Р 300/92 г. на 1 н. о. на ВС на Р България/. В разглеждания наказателен казус процесуалната норма на чл. 246 от НПК е стриктно съобразена от представителя на прокуратурата. С прокурорския акт е повдигнато обвинение срещу Й. К. за насилствено извършено блудство спрямо ненавършило 14-годишна възраст лице - Р. К., с цел възбуждане и удовлетворяване на полово желание без съвкупление, обективирано в триене на половия чл. в седалището и половите органи, и проникване в ануса на детето, с последвал опит за самоубийство от жертвата, в обсега на което с нужната конкретика са визирани времевите параметри на престъплението - месец март 2012 г. При осъществения инстанционен контрол настоящият състав не констатира и релевираното дерогиране на процесуалните предписания на чл. чл. 13, 14 и 107 от НПК в доказателствената дейност на решаващия съд, с поставен акцент на неправилното инкорпориране с кредит на доверие на свидетелските показания на пострадалата Р. К., обусловило постановяване на осъдителна присъда, при недоказаност на обвиненията. При съблюдаване на правната природа на експертизата в наказателното производство като способ за доказване, лимитиращ сложни, различни по своето естество проучвания и изследвания, в обсега на които участващите вещи лица, използвайки притежаваните знания в областта на науката, техниката и изкуството, съдействат за изясняване на обстоятелствата по делото чрез даване на основани върху доказателствата заключения от известни за неизвестни факти, компетентно са интерпретирани по делото назначените в рамките на наказателното разследване експертни заключения. Първоинстанционният и въззивен съд са подходили професионално при обсъждането и оценката на предложените мнения на вещите лица за вменяемостта на Р. К., и способността й да дава показания. Факт е, че пострадалата е била малолетна по време на инкриминираните престъпления и в хода на наказателното производство, което е дало основание да се подложи на експертна проверка свидетелската й годност. Видно от допуснатата в обсега на досъдебното разследване и изслушана от съда психологично-психиатрична експертиза "поради възрастовата си невменяемост, момичето не е в състояние да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава достоверна информация за тях." /л. 35 - л. 38 от д. п. 712/2012 г./. Обосновано този извод не е кредитиран от съдебните инстанции, не само защото не е мотивиран в обстоятелствената част на експертизата, но и поради заявеното от вещите лица в открито заседание на 20.02.2015 г., по нохд № 91/2014 г. на ОС - Монтана. Експертът П. П. е категоричен, че не поддържа експертизата в тази й част, а вещото лице И. Б. разяснява, че под "възрастова невменяемост е имала предвид чисто календарната й възраст" към момента на инкриминираното деяние, принципно непозволяваща оформени възприятия за ориентация, за дни и дати, като прави уговорката, че в конкретния случай тя "не е попречила на лицето да предава фактите, които е възприела и да ги разказва". При формиране на вътрешното убеждение, правилно решаващият орган се е съобразил с научните мнения на комплексната съдебна психиатрична и психологична експертиза, назначена след проведено изследване на Р. К., изслушването на пострадалата по метода на "синята стая" и събиране на целия относим към обвиненията доказателствен материал. Изготвилите заключението вещи лица - П. П. и Т. С., са категорични, че Р. К. е дете с нисък, но в норма интелект; с памет без данни за патологични нарушения; ориентирана добре за време, място и личност, като нивото на нейното нервно-психическо развитие способства напълно да разбира и диференцира събитията, да обясни всичко случило се с нея и близките й в подреден вид и логическа последователност, и да формулира усещанията си за страх, ужас, срам и унижение. Те допълват изчерпателно, че в резултат на преживяното са настъпили изменения в психичното състояние на жертвата, обективирани в постравматично стресово разстройство, характеризиращо се с отчужденост, уплаха, несигурност във връзките с другите, чувство за враждебен свят и изоставеност, потиснатост в настроението и напрежение, довели до мисълта за обесването, като внасят уточнения, че това не е препятствало способността й да свидетелства, поради изградените достатъчни познавателни функции, даващи възможност точно да запаметява, съхранява и възпроизвежда фактите Очертаните от вещите лице обстоятелства несъмнено доказват оспорваната от процесуалния представител на подсъдимия Й. К. свидетелска годност на пострадалото лице и обективно предпоставят необходимост от обсъждане на доказателствената сила и стойност на съдържимите се в твърденията на Р. К. фактически данни. Разказът на малолетното лице, разпитано в хода на досъдебното разследване и в съдебната фаза на наказателния процес, е житейски правдив, логично последователен и непротиворечив досежно значимите за инкриминираното поведение на подсъдимия Й. К. обстоятелства, като депозираното от жертвата е обсъдено задълбочено и подробно, с проявен юридически усет и професионализъм, при съблюдаване на нейната възраст и на особеностите на физическото й и психическо състояние, сериозно повлияно от преживяните негативни емоции, стрес и посттравматичен шок; съобразно характеристиките на словесния изказ и несъвършенствата в него; с адекватно отчитане на неудобството при пресъздаване на спомени и възпроизвеждане на мисли за инкриминираните факти, и на последиците от изминалия времеви период от престъпните деяния; и в кореспонденция с останалия доказателствен материал по настоящото дело. Пострадалата е категорична, че през месец март, непосредствено след претърпения на 3.03.2012 г. /Тодоровден/ инцидент с един от братята й, нейният родственик - Й. К. /първи братовчед/, я поканил в дома си, съблякъл я от кръста надолу, обърнал я по гръб и легнал върху нея, като стискайки двете й ръце, започнал да трие половия си чл. в областта на седалището и половите органи на детето, и проникнал в ануса му. Р. К. е убедителна и по отношение на отправените й след блудствените действия заплахи от подсъдимото лице, че ако съобщи за случилото се на своите близки, ще я "заколи", "изхвърли от моста" и "запали", предхождащи последвалия суициден опит на жертвата. Наличните несъответствия и пропуски във волеизявленията на малолетната, обосновали прилагането на процедурата по чл. 281 от НПК, са обясними с притеснението, което е нормално да изпита невръстно лице, изправено пред съд, за да сподели обстоятелства от интимния му живот; и с продължилото в годините наказателно разследване, заличили детайлите на извършените неправомерни посегателства против личността; като не ги дискредитират и не създават съмнения в тяхната истинност. Свидетелските показания на жертвата на престъпленията са ценени и чрез съотнасяне с обективираните в твърденията на К. К., С. К., С. М., С. М., К. С., Ж. М. и Е. С. гласни доказателства; във взаимовръзка с изобразените рисунки в приобщените чрез писмения протокол за доброволно предаване от учителката на Р., листа от тетрадката на второкласничката; и при съобразяване на изготвените съдебни психиатрично-психологични експертизи, като интерпретацията на очертаната доказателствена маса обосновава обвинителната теза с изискуемата се степен на интензитет. Процесуалната стойност на съдържимите се в разказите на роднините на Р. К. фактически данни, ги определят като производни по характер доказателства, доколкото те не отразяват и пресъздават лично възприети обстоятелства за инкриминираното деяние и неговия автор, а възпроизвеждат съобщена от пострадалата от престъплението информация. Естеството на производните доказателства предпоставя тяхната процесуална роля и предназначение. Те могат да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, служат за проверка на последните или ги заменят при недостъпност на първичните фактически данни. В обсега на последната алтернатива са случаите на погиване на източника на преки първични доказателства /смърт или невменяемост на лицето, непосредствено възприело значимите събития и действия/; обективна невъзможност за инкорпориране на първичните доказателства и процесуалната им негодност /свидетелят-очевидец не може да бъде намерен, за да се разпита или съществуват процесуални пречки за надлежно приобщаване на депозираните в предходната фаза на процеса показания към доказателствата/. Конкретиката по настоящото дело индицира на приложение на една от очертаните хипотези - използване на показанията на разпитаните родители и сестри на малолетната жертва, за проверка на депозираното от нея. Твърдяното от К. К., С. К., С. М. и С. М., които добросъвестно и непринудено говорят за споделеното от пострадалото дете, е внимателно анализирано от съда. Безспорно те са хора от най-близкото обкръжение на малката Р., което ги прави най-осведомени не само за доверените им от нея неща, но и за емоционалното й състояние, поведение и настъпили в определен период от нейния живот промени, и волеизявленията им неминуемо допринасят за изясняване на фактологията, относима към повдигнатите срещу подсъдимото лице обвинения, и следва да бъдат съобразени при доказателствената интерпретация, независимо от отношенията на родство с жертвата. Недопустимо е да се обявява априорно, че определени свидетелски показания не следва да бъдат ценени по наказателното дело, поради налична роднинска връзка с конституираните страни в съдебното производство. Установяването на факти е дейност, строго индивидуална за всеки субект. Освен от добросъвестността и желанието за съдействие на компетентните органи при разкриване на обективната истина в процеса, тя се влияе от множество други обективни фактори - възраст, състоянието на даващия обяснения или показания при извършване на престъпление, наблюдателност, умение за точно възпроизвеждане, интелектуални възможности, и не на последно място волева устойчивост, изразяваща се във възможността да се запамети и възпроизведе възприетото, включително при условията на по-нестандартна ситуация, каквато се явява разпита пред разследващия и съда. Изброените предпоставки, обуславящи правилното възприемане и коректно пресъздаване на обстоятелствата, несъмнено рефлектират върху пълноценното и точно съдържание на гласните доказателствени източници. Затова при оценка на свидетелските показания, те следва да се обсъждат обстойно и прецизно, при съблюдаване на вътрешното им съдържание и чрез съпоставка с цялата доказателствена съвкупност, което е спазено от съдебните инстанции при анализа на посочените показания в разглеждания казус. В този аспект не е пренебрегнат и факта, че семействата на подсъдимия и пострадалото дете са живеели в добросъседство, между тях не е имало предхождащи инкриминираните посегателства вражда, неразбирателство и конфликти, провокиращи злонамереност, заинтересованост и предубеденост. Изведеното заключение за правдивост на разказа на пострадалата Р. не се опровергава от акцентираните в касационната жалба формално съществуващи противоречия в заявеното от жертвата на престъпленията и нейните сестра и майка /К. К. и С. М./ за свързани с опита за самоубийство обстоятелства, очертаващи предмета, на който била стъпила малолетната /кофа или дървено трупче/; и използваното за прекъсване на жизнените функции средство /въже или сезал/. Действително в хода на проведеното по нохд № 62/2013 г. и по нохд № 91/2014 г. на Монтански ОС съдебно следствие, К. К. твърди, че сестра й била стъпила на "дървено трупче" и завързана с "въже" /на 9.10.2013 г./, а впоследствие споменава "кофа" и "сезал" /на 4.11.2014 г./, за каквито говори по време на разпитите пред първостепенния съд и С. М. Индициращи на незначителни несъответствия в детайлите на казуистиката на процесния инцидент и без да рефлектират на приетата за категорично установена по делото и релевантна за обвинението по чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2 от НК фактология, те могат да са логическо следствие от преживяния шок при възприемане на подготвилото се да се обеси дете, от особеностите на възрастта на малолетната К., от непрецизността на словесния изказ и разбира се от изтеклия времеви период от осъществяването на престъплението, заличил подробностите; и същите са преодоляни по предвидения в чл. 281, ал. 1, т. 2 и ал. 5, вр. ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК процесуален ред, чрез приобщаване на дадените в досъдебното производство показания от 17.07.2012 г., прeсъздаващи случилото се, и чрез съотнасяне с тези на малката Р. при доказателствената интерпретация. Промяна в позицията за истинността на заявеното от пострадалата не предпоставят и свидетелските показания на Ж. М., и Е. С. Твърдяното от присъствалия на разпита на Р. К., в качеството си на инспектор ДПС, че е възможно манипулиране на малолетната, поради силната й връзка с майката, не сочи на възприет и възпроизведен чрез гласното доказателствено средство факт, а на предположение и оценъчно съждение, лишено от процесуална стойност. Аналогично е положението с доказателствената стойност на волеизявленията на Е. С. - психолог в Кризисен център, работила с детето след преживяната травма, досежно обстоятелството, че пъстрите и ярки цветове в нейните изображения не кореспондират на състоянието на насилено и разстроено дете. Те са с характер на експертно становище, поради което правилно контролираната инстанция, съобразявайки процесуалния статус на свидетеля е приела, че нямат обвързваща сила за решаващия съд. В разисквания смисъл не следва да се игнорира и периода от време, през който психологът се е занимавал с малолетната Р. - от месец февруари до месец април 2013 г., т.е. година след престъпното посегателство, като според комплексната психиатрична и психологична експертиза, посттравматичното разстройство се проявява до шестия месец след преживян стрес, с характеристиките на посочения инкриминиран акт. /л. 112-л. 114 от д. п. 712/2012 г./. В контекста на направения коментар и за пълнота на изложението, настоящият състав счита за нужно да отбележи, че развитите в жалбата съображения, изразяващи несъгласие с описаната в атакуваните присъда и решение конкретика, несъответна на "доказателствата по делото", в обхвата на които и доводите за липса на корелация на доказаните, чрез свидетелските показания на пострадалата Р. К. и нейните близки, обстоятелства, с обективната действителност, съпроводени с претенция за обявяване на тяхната недостоверност, с произтичащите от това последици - оправдаване на подсъдимото лице по повдигнатите му обвинения по чл. 144, ал. 3 и чл. 149, ал. 5, т. 2, пр. 2, вр. ал. 2 от НК, сочат на необоснованост, която е неотносима към очертаните в чл. 348 и чл. 354 от НПК основания и правомощия. В предоставената на касационната инстанция компетентност не е предвидена възможност да проверява обосноваността на съдебния акт, подменяйки вътрешното убеждение на въззивния състав по фактите, включени в предмета на доказване, като тя се произнася в пределите на установените от него фактически положения, ако не са допуснати съществени процесуални нарушения в реализираната доказателствена дейност. В посочената категория са игнорирането и необсъждането на доказателствени материали; тяхното изопачаване /извеждане на факти от доказателства, които не се съдържат в съответните визирани доказателствени средства/; позоваване на такива, които не се намират към делото или не са събрани и проверени по надлежния ред; пренебрегване на законите на обективната логика на изследваните данни и събития, във връзка с очертаното в особената наказателноправна норма инкриминирано престъпление, при оценката на доказателствената съвкупност; липса на словно отразена мотивация на вътрешното убеждение, препятстваща неговия контрол; каквито обстоятелства не се релевират и не са налице в конкретния казус. Последица от предвидената в процесуални кодекс забрана за установяване на нови фактически положения, са ограниченията Върховният касационен съд да приема за достоверни такива доказателствени материали, които инстанциите са признали за съмнителни или лъжливи, както и обратното /за неправдоподобни такива, кредитирани като истинни/; да признае за установен факт, неустановен от въззивната инстанция или да отхвърли установен от нея такъв; да пререшава делото по същество, макар и съдебното следствие да е било извършено обективно, всестранно и пълно; да предрешава въпроса за доказаността на обвинението при повторното разглеждане на делото; в каквато насока са исканията на процесуалния представител на подсъдимия Й. К. При отклонение от очертаните принципи, касационната инстанция би навлязла в прерогативите на съда по същество, което е недопустимо, защото подобен подход обезсмисля триинстанционното разглеждане на делото. При предложената аргументация, настоящият състав намира, че следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Софийски АС, с който е потвърдена присъда от 20.02.2015 г., по нохд № 91/2014 г. на ОС - Монтана. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение