Решение № 4898 от 18.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6714/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Брандплюс България ЕООД гр. София [ЕИК], представлявано от управителя К. Годкхинди, чрез пълномощника адв. В. Яковчев, против Решение 2545 от 12.04.2023 г., постановено по адм. дело 526/2022 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против Заповед РД-01-748/02.09.2021г. на министъра на здравеопазването, в частта й по т.10 провеждането на спортни състезания с професионален характер на закрито се допуска без публика. Наведени са доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението. Изложени са аргументи, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените от жалбоподателя доводи за противоречие на заповедта в оспорената ѝ част с принципите на съразмерност по чл. 6, ал. 2 от АПК, на равенство по чл. 8 от АПК и на последователност и предвидимост по чл. 13 от АПК. По подробно изложени съображения в касационната жалба се иска отмяна на съдебното решение и на заповедта в оспорената ѝ част. В съдебно заседание пълномощникът адв. Едрева поддържа касационната жалба. Претендират се направените съдебни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - министърът на здравеопазването, действащ чрез процесуалния представител гл. юрк. В. Трифонова, в съдебно заседание по делото изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното съдебно решение, поради което иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Заповед РД-01-748/02.09.2021 г. на министъра на здравеопазването, с която са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 07.09.2021 г. до 31.10.2021 г., в частта по т. 10, с която провеждането на спортни състезания с професионален характер на закрито се допуска без публика. От фактическа страна първоинстанционният съд приема за установено, че със Заповед РД-01-748/02.09.2021г. на Министъра на здравеопазването, на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от Закона за здравето и чл. 73 от АПК и във връзка с Решение 629 на Министерския съвет от 26.08.2021 г., са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 07.09.2021 г. до 31.10.2021 г., като министрите, съгласно функционалната си компетентност са задължени да дадат указания, след съгласуване с Министъра на здравеопазването, за прилагане на въведените с тази заповед мерки в контролираните от тях сфери и да създадат организация за изпълнението им. С решение 629/26.08.2021 г. на Министерския съвет на РБ е удължена обявената извънредна епидемична обстановка на територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 за периода 01.09.2021 г. 30.11.2021 г. Заповедта е издадена на основание доклад изх. 75-01-53/30.08.2021 г. на главния държавен здравен инспектор, с който са предложени мерки, които да бъдат предприети с цел ограничаване разпространението на вируса. Със Заповед РД 01 856/19.10.2021 г. на Министъра на здравеопазването на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от Закона за здравето и чл. 73 от АПК и във връзка с Решение 629 на Министерския съвет от 26.08.2021 г. са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 21.10.2021г., без посочен краен период на действие, като министрите, съгласно функционалната си компетентност са задължени да дадат указания, след съгласуване с Министъра на здравеопазването, за прилагане на въведените с тази заповед мерки в контролираните от тях сфери и да създадат организация за изпълнението им. Изрично в т. ХІ от заповед РД 01 856/19.10.2021 г. е посочено, че влиза в сила от 21.10.2021 г. и отменя Заповед РД-01-748/02.09.2021 г. и всички въведени противоепидемични мерки в отделните области. Със заповед РД-01-890/03.11.2021г. министърът на здравеопазването е отменил и своя заповед РД-01-856 от 19.10.2021г., с действие до 30.11.2021 г., считано от 04.11.2021г. В т. X. на новата заповед изрично е посочено, че с нея се отменя процесната с изключение на т. I, 7 10, които се прилагат до 07.11.2021 г. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният общ административен акт е издаден от компетентен административен орган - министъра на здравеопазването, съгласно чл. 63, ал. 4 Закона за здравето, в изискуемата от закона писмена форма и съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. Според съда разпоредителната воля на органа е ясно обективирана и са посочени правните и фактически основания за нейното издаване, като при издаване на акта не са допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е преценил, че към момента на издаването на заповедта са били налице предпоставките на чл. 73 от АПК. Първата инстанция по спора е приела, че въведените в РБългария различни противоепидемични и ограничителни мерки, действащи през различни периоди от време, като пропорционално засягане на правата на гражданите, с цел търсене на баланс между отделните групи интереси. Не е възможно да се даде приоритет на никой конкретен интерес. Според първата инстанция неочакваният, неизвестен и непредсказуем характер на пандемията води до това да се признае по-голяма свобода на преценка на държавата как да реагира, при условие, че несъмнено са се налагали незабавни мерки. Съдът е приел, че да се оспорва въвеждането на определени ограничения, в частност провеждането на спортни състезания с професионален характер на закрито без присъствието на публика, противоречи на правото на живот, уредено в чл. 2 от ЕКПЧ, което е неотменимо. По отношение на възражението, че на 27.10.2021г. в същата зала е проведен голям концерт с присъствие на публика, съдът е констатирал, че със Заповед РД-01-856 от 19.10.2021г. на Министъра на здравеопазването, влязла в сила на 21.10.2021 г. е отменена Заповед РД-01-748 от 2.09.2021 г. и всички въведени противоепидемични мерки в отделните области, са въведени нови противоепидемични мерки, поради което по време на провеждане на концерта са действали друга заповед и правила, а видно от двете заповеди спортните мероприятия и концертите, подлежат на различен рестриктен режим. Съдът е достигнал до извод, че въведените с оспорената т. 10 от заповедта мерки са материално законосъобразни и не са прекомерни спрямо конкретната обективна обществена ситуация към момента на въвеждането им, от една страна, и конкретните факти спрямо жалбоподателя, изтъкнати от него с жалбата до съда, от друга. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Първоинстанционният съд правилно приема за законосъобразна процесната заповед в оспорената част, като постановена от компетентен орган, в законоустановената форма, в съответствие с административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби. Трансграничният характер на кризата, причинена от заболяването COVID-19, налага търсенето на решения за общи действия и прилагането на по-структурирана и всеобхватна политика в рамките на Общността, основана на засилена координация и приемането на решения с консенсус на ниво Европейски съюз. Институциите на Общността одобряват документи с пакет от мерки, които обхващат все по-голям брой сфери на здравеопазването и други политики на обществения живот, с цел координиране на действията на държавите членки и подпомагането им при мониторинга и ограничаването на последствията от пандемията. На 30 януари 2020 г. генералният директор на Световната здравна организация (СЗО) обявява спешност за общественото здраве от международно значение във връзка с глобалното разпространение на тежкия остър респираторен синдром коронавирус-2 (SARS-CoV-2), който причинява заболяването COVID-19. На 11 март 2020 г. СЗО извършва оценка, в която определя положението с COVID-19 като пандемия. За да се ограничи разпространението на SARS-CoV-2 държавите членки приемат някои мерки, които оказват въздействие върху упражняването от гражданите на Съюза на правото им да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, например ограничения за влизане или изисквания към трансграничните пътници да бъдат поставени под карантина, да се самоизолират или да се подложат на изследване за инфекция със SARS-CoV-2. На 13 октомври 2020 г. Съветът приема Препоръка (ЕС) 2020/1475 относно координиран подход за ограничаване на свободното движение в отговор на пандемията от COVID-19 (ОВ L 337, 14.10.2020 г., стр. 3). Както се подчертава в Препоръка (ЕС) 2020/1475, всички ограничения на свободното движение на хора в рамките на Съюза, въведени с цел ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, следва да се основават на конкретни и ограничени основания от обществен интерес, а именно опазването на общественото здраве. Изведена е необходимостта тези ограничения да се прилагат в съответствие с общите принципи на правото на Съюза, и по-специално принципите за пропорционалност и недискриминация. Приети са Регламент (ЕС) 2021/953 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) с цел улесняване на свободното движение по време на пандемията от COVID-19 и Регламент (ЕС) 2021/954 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) за граждани на трети държави, които са в законен престой или пребивават законно на територията на държавите членки, по време на пандемията от COVID-19. В съображение 13 от преамбюла на Регламент (ЕС) 2021/953 Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година е посочено, че макар същият да не засяга компетентността на държавите членки да налагат ограничения на свободното движение, в съответствие с правото на Съюза, за ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, той следва да допринесе за улесняване на координираното постепенно премахване, когато е възможно, на тези ограничения в съответствие с Препоръка (ЕС) 2020/1475. Тези ограничения могат да бъдат отменени по-специално по отношение на ваксинираните лица, в съответствие с принципа на предпазните мерки, доколкото научните доказателства относно ефектите от ваксинацията срещу COVID-19 стават все по-достъпни и подкрепят във все по-голяма степен заключението, че се постига прекъсване на механизма на предаване. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето (изм. - ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) при непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от епидемично разпространение на заразна болест по чл. 61, ал. 1, с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите, се обявява извънредна епидемична обстановка. Съгласно ал. 4 в относимата редакция при обявена извънредна епидемична обстановка по ал. 1 министърът на здравеопазването въвежда със заповед временни противоепидемични мерки по предложение на главния държавен здравен инспектор за територията на страната или за отделна област. Нормата на ал. 6 от същия член в относимата редакция регламентира, че мерките по ал. 4 може да включват и временно ограничаване придвижването на територията на страната, както и временно спиране или ограничаване на експлоатацията или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на гражданите.. В съответствие с нормата на чл. 73 от АПК, общ административен акт в неотложни случаи, се издава за предотвратяване или преустановяване на нарушения, свързани с националната сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота, здравето и имуществото на гражданите, като в посочените хипотези може да не се спазят някои от разпоредбите на този раздел за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че въведените с оспорената заповед мерки и в частност тези по т. 10 са законосъобразни като не се доказва да са прекомерни спрямо обществената ситуация към момента на въвеждането им. Целта е пропорционално засягане на правата на гражданите, с цел търсене на баланс между отделните групи интереси, поради невъзможност да се даде приоритет на никой конкретен интерес. В тази връзка от съществено значение е внезапният и непредвидим характер на пандемията и съобразяването при издаване на акта с целта на закона, определена с разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от Закона за здравето - опазването на човешкото здраве. Наличието на непосредствена (близка, предстояща) опасност за живота и здравето на гражданите обуславя предприемането на бързи и адекватни мерки за противодействие. Народното здраве и общественият ред са част от ценностите, за чиято защита може да бъде временно ограничавано упражняването на редица права и свободи на гражданите. Актът съответства на нормите на чл. 2, т. 1 и т. 3 - т. 5 от Закона за здравето, според които опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на принципите на равнопоставеност при ползване на здравни услуги, приоритет на грижата за здраве и интегрираната профилактика на болестите, предотвратяване и намаляване на риска за здравето на гражданите от неблагоприятното въздействие на факторите на жизнената среда, особена здравна закрила на деца и социално-уязвимите групи. Целта на акта е опазване на живота и здравето на гражданите като неотложен приоритет и съответства на законовата цел. Мярката отговаря на изискването за справедлив баланс между защитимите интереси и засягането на субективни права в степен пропорционална на преследваната от закона цел. Извън приложената национална материалноправна норма на чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето, следва да се има предвид, че държавите имат общо задължение съгласно Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията, ЕКПЧ/ да предприемат адекватни мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19. Разпоредбата на член 2 ЕКПЧ, уреждащ правото на живот е една от фундаменталните разпоредби на Конвенцията, която задължава държавите да установят законодателна рамка и да прилагат регулаторни рамки за опазване на живота на населението /Lopes de Sousa Fernandes срещу Португалия, решение на Голямата камара от 19 декември 2017 г./ Конституционния съд на Република България в мотивите на Решение 10 от 23.07.2020 г. /обн., ДВ, бр. 70 от 07.08.2020 г./, с което е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на чл. 63, ал. 2-7 от Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 70/10.08.2004 г.; изм. и доп., бр. 44/13.05.2020 г./, е посочил, че при заразни болести от групата на т. нар. особено опасни инфекции (високо контагиозни и тревожно смъртоносни заразни заболявания) или непозната зараза, при която разпространението е под формата на взрив (внезапно заболяване на голяма група от хора на ограничена територия), обосновано с оглед степента на риска от заразяване на голям брой хора ще е вземането на строги и спешни мерки против тяхното разпространение. В посоченото решение Конституционният съд приема, че чл. 4, ал. 2 от Конституцията на Република България гарантира живота, а според чл. 52, ал. 3 от КРБ, държавата е длъжна да закриля здравето на гражданите. Това изисква изпълнение на позитивни задължения за защита на хората срещу смъртоносни заболявания и произтичащите от тях страдания, както и осигуряването на адекватно ниво на медицинска помощ. То е закрепено и в чл. 11 от Европейската социална харта /ревизирана/, според който държавите трябва да демонстрират способността си да се справят с инфекциозните заболявания чрез механизми за докладване и уведомяване за болести и като вземат всички необходими извънредни мерки в случаи на епидемии. Целите за закрила на живота и здравето, посочени в чл. 63, ал. 1 ЗЗдр., даващи основание за обявяване на извънредна епидемична обстановка, предполагат предприемане на действия от изпълнителната власт на високо равнище на закрила. Предвид специфичният обект на тази закрила - животът и здравето на гражданите, конкретните мерки за нейното осигуряване следва да се основават на научни факти и всяко ново тяхно последващо развитие. Конституционният съд в решението е посочил, че не би могло отнапред да бъде определено с какви темпове ще се развива една заразна болест, нито доколко ефикасни ще са средствата на медицината за нейното противодействие. При наличие на обявена извънредна епидемична обстановка е застрашено не само конституционно гарантираното право на живот и здраве на всеки човек, но и на определена общност. Това състояние застрашава по изключително сериозен начин не само посочените права, но може да засегне и други основни права и свободи - право на влизане на територията на държавата, правото на свободно придвижване в нея, правото на посещение на определени обществени места, правото на труд и др. Когато възникне такава обстановка, е безспорно, че гражданите са призвани да отдадат предимство на защитата на ценностите от най-висш порядък пред защитата на техните граждански права и свободи. Причината за това е, че рискът от погубване на човешкия живот и увреждане на човешкото здраве е заплаха за всички други човешки права и свободи, както и за демократичния ред. За да изпълни позитивните си задължения по чл. 28 и чл. 52, ал. 3 от Конституцията, държавата е в правомощието си да предприеме всяко активно действие за гарантиране на живота и здравето на гражданите. Правилно първоинстанционният съд е приел, че при издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и заповедта не противоречи на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е изложил подробни аргументи, досежно наличието на правни и фактически основания за издаването на оспорения административен акт и задължението на държавите членки да предприемат адекватни мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19, в съответствие с чл. 2 ЕКПЧ. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на хипотезата на чл. 73 АПК, които изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Неоснователно е инвокираното от касатора възражение за допуснати съществени процесуални нарушения, вследствие необсъждането от съда на наведените от жалбоподателя твърдения за противоречие на акта в оспорената му част с принципите на съразмерност, равенство и последователност и предвидимост. Първоинстанционният съд е изложил подробни и обосновани мотиви във връзка с наведените от жалбоподателя възражение за противоречие на оспорената т. 10 от заповедта с принципа на съразмерност (пропорционалност) и с различното третиране на сходни случаи и е приел, че същите са неоснователни. Понятието "извънредна епидемична обстановка" има легално определение в § 1, т. 45 от Закона за здравето (ЗЗдр.) и е дефинирано като бедствие, предизвикано от заразна болест, което води до епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, предотвратяването и преодоляването на което изисква извършване на повече от обичайните дейности по защита и опазване на здравето на гражданите. Касае се за нещо изключително, различно от нормалното, т.е. това е такова състояние в здравните параметри, в които функционира българското обществото, което е обусловено от изключителни и вън от нормалните обстоятелства. Допустимите ограничения при извънредната епидемична обстановка, продиктувани от обективна, форсмажорна ситуация на бедствие, предизвикано от заразна болест, което води до епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите се реализират чрез присъщите конституционни функции на съответните органи като неотложен приоритет. В този смисъл е решение 1677 от 22.02.2022 г. по адм. д. 10038/2021 г., VІ отд. на ВАС. Както е посочил Конституционният съд в мотивите на Решение 10 от 23 юли 2020 г. по конституционно дело 7 от 2020 г. Конституцията допуска ограничаване упражняването на основни права да бъде направено със закон, който обаче трябва да въвежда стандарта за това ограничаване. Основният закон е този, който определя интересите, чието спазване или защита може да изисква налагане на ограничаването - други конституционни права и ценности, които приоритетно трябва да бъдат защитени. Обобщено, допустимите ограничения най-често са за защита на публичния интерес. Националната сигурност, народното здраве, общественият ред и моралът са ценности, за защитата на които може да бъде ограничавано упражняването на редица права и свободи (Решение 10 от 2018 г. по к. д. 4/2017 г.). Видно от гореизложеното, е възможна колизия при упражняване на основните права на гражданите. За решаване на противоречието между тях Конституцията си служи с метода на балансираната преценка, а Конституционният съд е изградил стандарт за основните критерии за преценка на съответствието на ограниченията при упражняване на правата с Основния закон. В тълкувателното решение е посочено също така, че е трайна практиката на Конституционния съд на РБ, обективирана в Решение 20 от 1998 г. по к. д. 16/1998 г.; Решение 15 от 2010 г. по к. д. 9/2010 г.; Решение 2 от 2011 г. по к. д. 2/2011 г.; Решение 7 от 2016 г. по к. д. 8/2015 г.; Решение 8 от 2016 г. по к. д. 9/2015 г.; Решение 3 от 2019 г. по к. д. 16/2018 г. и др. по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел (само в случай, когато това се налага, за да бъдат съхранени висши конституционни ценности, както и при необходимост да се предотврати засягането на други общественозначими интереси), основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения на правата на гражданите. Степента, в която е допустимо ограничаването на правото, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила дотолкова, че да позволява изключение (Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). Държавата има позитивно задължение да предприема мерки, за да гарантира човешкия живот (чл. 28 от Конституцията), както и да опази здравето на гражданите, когато съществува опасност за това (чл. 52, ал. 3 от Конституцията), а Конституцията изрично посочва народното здраве сред интересите, чието опазване или закрила може да изисква налагане на ограничаването при упражняване на определени права (Решение 10 от 1995 г. по к. д. 8/1995 г., Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). Дадената възможност в чл. 63, ал. 4 - 7 ЗЗдр. за ограничаване упражняването на определени права съответства на принципа на пропорционалност, тъй като с оспорените разпоредби не се надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба. Въведените с процесната заповед мерки, оспорвани от жалбоподателя, са материално законосъобразни и не са доказано прекомерни спрямо конкретната обективна обществена ситуация към момента на въвеждането им и конкретните факти спрямо жалбоподателя, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Решаващият съд е преценил, че неизвестният и непредсказуем характер на пандемията от COVID-19 е предполагал наличието на по-голяма свобода по отношение на преценката на Държавата за конкретната реакция и предприетите мерки. В подкрепа на този извод са мотивите на направеното от Главния държавен здравен инспектор предложение за въвеждане на временни противоепидемични мерки, в които са взети предвид наличието на доминиращия в този период в РБългария и в световен мащаб Делта вариант на вируса, характеризиращ се с по-висока контагиозност и вирулентност и незадоволителния имунизационен обхват в РБ. Посочено е, че при новия Делта вариант на коронавируса вирусният товар, който се отделя от заразеното лице е 1000 пъти повече в сравнение с други варианти, спомагащ за по-бързо и лесно предаване на инфекцията, както и че продължаващото пандемично разпространение на COVID-19 способства за появата и на нови вируси. Взето е предвид обстоятелството, че разпространяването на вируса става предимно в затворени помещения, когато възприемчивите лица в тесен контакт със заразените, като значение има и продължителността на престоя в помещението. Посочено е, че рискът от заразяване чрез респираторни аерозоли е най-висок в лошо проветрявани затворени помощения, в които има много хора и контактът между тях е продължителен, а според Европейският център за превенция и контрол на заболяванията предаването на SARS-CoV-2 е особено ефективно в пренаселени места на закрито. СОЗ също посочва, че голям риск от разпространение на вируса съществува в затворени пространства и места, в които се събират много хора. Целите на въведените със заповедта мерки, вкл. тази по т. 10, е да се намали възможността за предаване на инфекцията в различни обекти и за различни мероприятия, които се провеждат на закрито и да се противодейства на масовото разпространение на новия Делта вариант на вируса на територията на РБ. Предвид изложените по-горе обстоятелства и наличието на съществени различия по отношение на фактическата обстановка не може да бъде направена аналогия между провеждането на тенис турнира Sofia Open в периода 26.09.2021 г. 03.10.2021 г. и провеждането му през предходната календарна година в периода 07.11.2020 г. 14.11.2020 г. при действието на различни противоепидемични мерки. Във връзка с наведените от касатора доводи за наличие на неравно третиране спрямо други предвидени в заповедта мероприятия през същия период, следва да се вземе предвид факта, че визираните в заповедта правни субекти развиват разнородна дейност в обекти с различен капацитет и при различни условия, обуславящи тяхната диференциация и предприемането на различни мерки спрямо тях, поради което не може да бъде споделена тезата на касатора за нарушение на принципа за равенство по чл. 8, ал. 2 АПК. Необходимо е също така да се посочи, че икономически интереси не могат да бъдат противопоставени на надделяващия обществен интерес, нормативно установен в разпоредбата на чл. 63 ЗЗдр., на чиято защита следва да бъде даден приоритет. В контекста на изложеното, Върховният административен съд - състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, които на основание на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразно фактическата и правна сложност на спора съдът определя в размер на 150 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,