Решение № 52 от 23.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2733/2018 г.

Решение № 52 от 23.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2733/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 58 от 30.03.2018 г. по в. гр. д. № 27/2018 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционно решение на Кърджалийски районен съд в частта, с която ответниците Ж. Я. А. и Х. М. А. са осъдени да заплатят на ищеца Е. А. А. на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата от 8 295. 52 лв. и предявеният иск е отхвърлен изцяло. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като окръжният съд, за да отхвърли иска за плащане на стойността на извършени подобрения в хипотезата на водене на чужда работа без пълномощие, приел за установено, че подобренията са извършени въз основа на сключен ненаименован договор между ответниците и трети за делото лица, при условие, че нито една от страните по делото не е направила твърдение за наличието на такова обстоятелство и съответно не е разпределяна доказателствена тежест за установяването на този факт. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност). Както при очевидната фактическа грешка (чл. 247 ГПК), очевидното е противоречието в самото решение, така и при очевидната неправилност, очевидното следва да е налице при противоречие в самото решение, само че за разлика от очевидната грешка, тук противоречието е в самите мотиви, а не между мотиви и диспозитив. Тъй като неправилността на решението представлява необоснованост, нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 281, т. 3 ГПК), а мотивите на решението включват твърденията, исканията и възраженията на страните, обсъждане на доказателства, фактическите и правни изводи (чл. 236, ал. 2 ГПК), то при очевидната неправилност, противоречието в мотивите следва да се отнася до твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване (съществено нарушение на съдопроизводствените правила), или до противоречие между доказателствата и установените факти (необоснованост), или противоречие между фактите и приложената от съда материалноправна норма (неправилна квалификация). Когато мотивите противоречат на практиката на ВКС по тълкуването на материалноправна или процесуалноправна норма, или противоречието в мотивите води до нищожност или недопустимост на решението, тогава правилото за очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК) ще бъде дерогирано от специалните норми на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК). Доколкото обаче, съдът се произнася по правилността на решението само на посочените в касационната жалба основания (чл. 290, ал. 2 ГПК), то съдът ще следи служебно за очевидна неправилност само в рамките на посочените касационни основания. Както при недопустимост, съдът следи служебно само в обжалваната част на решението, така и при очевидна неправилност съдът ще следи служебно само в рамките на въведените касационни основания за неправилност. Извън рамките на посочените касационни основания обаче, касационният съд ще може да следи служебно за очевидна неправилност, когато се касае за приложението на императивна материалноправна норма (по аналогия от чл. 269 ГПК и съгласно т. р. № 1/2013 г. на ОСГТК). В обобщение правното основание "очевидна неправилност" в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да се дефинира като основание за допускане на касационно обжалване, за което съдът следи служебно в рамките на въведените касационни основания за неправилност, освен когато се касае за приложение на императивна материалноправна норма(тогава съдът ще следи служебно в обжалваната част) и което представлява противоречие в мотивите на решението или формираната воля на съда (а не противоречие с практиката на ВКС), което противоречие не води до нищожност или недопустимост на решението, а се отнася до противоречие между твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване (съществено нарушение на съдопроизводствените правила), или до противоречие между доказателствата и установените факти (необоснованост), или противоречие между фактите и приложената от съда правна норма (неправилна квалификация). В случая въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, предявен от Е. А., който твърди в исковата молба, че е извършил подобрения в семейното жилище с лични средства, но тъй като бракът бил прекратен, а жилището било собственост на ответниците, родители на бившата му съпруга, то иска обезщетение за извършените полезни разноски от собствениците. Исковата молба била оспорена от ответниците чрез назначения им особен представител. За да отхвърли иска, въззивният съд, след обсъждане на свидетелските показания е заключил, че подобренията в имота са извършени със средства на родителите на ищеца, по силата на сключен ненаименован договор между тях и ответниците по делото, собственици на имота. Налице е противоречие в мотивите относно приетия от съда факт за сключен договор между родителите на младоженците и квалификацията му като ненаименован договор, тъй като съдът сам е посочил, че страните не въвеждат такъв факт с исковата молба и отговорът срещу нея и освен това договорът за изработка в полза на трето лице е договор, уреден в ЗЗД. Изводите на съда относно предмета на доказване, очертан от страните и правната квалификация на договор, който е уреден в ЗЗД като ненаименован си противоречат и взаимно се изключват. Макар окръжният съд неправилно да е излязъл извън предмета на доказване и неправилно да е квалифицирал договор, уреден в ЗЗД като ненаименован, решението като краен резултат следва да се остави в сила. Безспорно е установено от фактическа страна, че ищецът, заедно със бившата си съпруга са заживели в етаж от къща, собственост на ответниците, родители на жена му. Преди и по време на брака, ищецът е извършил подобрения в имота. Съпрузите са се развели с влязло в сила споразумение и ищецът е напуснал семейното жилище, като бившата съпруга е останала да живее в него. Правото на вземане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот е една от хипотеза на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Тъй като подобренията следва да са налични към момента на връщане на вещта и към този момент възниква обогатяването, респ. обедняването, то връщането на вещта е предпоставка за уважаването на иска. Когато вещта не е върната на собствениците, а остава в държане или владение на трето лице, то подобрителят има вземане срещу това трето лице, което остава да ползва вещта и подобренията. Основанието за вземане е неоснователно обогатяване или гесция, в зависимост дали е имал намерение да води чужда работа без пълномощие. В случая недвижимият имот е предоставен на заем за послужване от собствениците на имота. Ищецът е извършил подобрения в имота, но не е върнал вещта на собствениците, а тя е останала в държане на бившата му жена. Поради това неоснователното обогатяване е възникнало за бившата съпруга, а не за собствениците. Тъй като подобрителят има претенция към държателя на вещта, а не към собственика, доколкото вещта е останала у държателя и вещта не е върната на собственика, то искът на ищеца към собствениците на имота за плащане на обезщетение за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: