Решение № 60189 от 4.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 262/2021 г.

Решение № 60189 от 4.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 262/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура Бургас срещу решение на Бургаски апелативен съд № 60/25.08.20, постановено по г. д. № 163/20, с което, след частична отмяна на решение на Бургаски окръжен съд № 21/21.02.20 г. по г. д. № 1178/19 /поправено с решение № 500/24.04.20/, предявеният от Р. М. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода 1985 г. -1989 г., ведно със законната лихва, считано от 2.07.17 до окончателното изплащане. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост; моли се за отмяна на решението и отхвърляне на иска.

С определение № 366/10.05.21 е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос относно началния момент, от който започва да тече погасителна давност за вземане на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният акт е допустим и неправилен в частта, с която претенцията е отхвърлена до сумата 15000 лв. От фактическа страна е установено, че с постановление от 6.01.85 по сл. д. № 6/85 на ОУ на МВР Бургас ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 320 вр. с чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 259, ал. 3 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК /за това, че през м. 12. 1984 и м. 01. 1985, в съучастие с други лица, като подбудител, явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване да предотвратят мероприятие на органите на народната власт/, за които се предвижда наказание "лишаване от свобода" съответно до 3 г. и от 1 г. до 8 г.; спрямо него е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража"; наказателното производство е било прекратено с постановление от 11.04.1985 на основание чл. 9, ал. 2 НК /извършеното деяние не е престъпно/ и е отменена мярката "задържане под стража" /без данни постановлението да му е било изпратено/, като на същата дата Р. Б. е бил освободен; впоследствие е претърпял превантивни административни мерки по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ (отм.); - принудително настаняване в Б. за срок от 3 г. и принудително настаняване в мина "Бобов дол" за 3 г. Съдът е приел, че ищецът е получил копие от Постановлението от 11.04.85 за прекратяване на производството на 14.12.17 предвид признанието за получаването му в исковата молба и липсата на други доказателства за по-ранно връчване - постановлението е било получено ведно с това за привличането му като обвиняем, заповед №І-575/25.03.85 на МВР, Заповед №І-281/15.05.86 на МВР, Протокол от заседание на Комисия по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ – изпратени му с писмо от 14.12.17 от Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност към ДС и разузнавателните служби на БНА - по повод негово искане от 6.11.17 г. и уведомяването му с писмо от 8.12.17 да уточни дата и час за запознаване с наличните документи, установяващи събиране на информация за него от органите по чл. 1 ЗДРДОПБГДСРСБНА. Във връзка с твърденията за претърпени неимуществени вреди е отразено, че по сл. д. № 6/85 в периода от 6.01.85-20.02.85 са проведени единадесет разпита на Б. като обвиняем и една очна ставка, като същият е бил изпратен и постъпил за престояване в затвора до гледане на делото в съда /съгласно писмо от 6.03.85 г. на Началника на отдел Следствен при ОУ на МВР Бургас до Началника на Затвора Бургас-до който впоследствие е било изпратено и уведомление от 11.04.85 за прекратяване на производството/; разпитани са и свидетели относно обстоятелствата във връзка с ареста му, условията на задържане и последвалите го събития.

От правна страна е прието, че неоснователното обвинение на Б. по наказателно производство, което е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпно, обосновава отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата за причинени на ищеца вреди от неоснователно обвинение, като са налице и останалите законови условия на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ-настъпили за лицето неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между обвинението и вредите. Ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в притеснения от повдигнатото обвинение, тревога и страх от осъждане, злепоставяне сред близки и познати, засегнати са били честта и достойнството му. Наказателното преследване, съпроводено със задържане под стража, е довело до болки и страдания от физическо отслабване и лоша хигиена поради лошите условия в местата за изтърпяване на мярката за неотклонение, както и от чувство за унижение и безсилие пред тези условия и пред невъзможността да се защити - още повече, че обвинението е било свързано с негово несъгласие и действия против т. нар. възродителен процес през 1984 с принудителна смяна на турско-арабските имена на мюсюлманското население в страната с български, свързано с репресии на етническа и верска основа - каквато проява е и процесното наказателно преследване. При тези обстоятелства е формиран извод, че, доколкото горепосочените вреди са в причинна връзка с наказателното преследване, за ищеца е възникнало право на обезвреда. Прието е, че то не е погасено по давност – доколкото вземането на Б. за обезщетяване на процесните вреди по ЗОДОВ е възникнало и станало изискуемо от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство-21.04.17 – от който момент и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата, а искът е предявен на 2.07.19 - т. е. преди изтичане на 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.

При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил характера на обвинението /за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК-при предвидено наказание над 5 г. лишаване от свобода/, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение /"задържане под стража" за 3 м. и 8 дни/, интензивните процесуални действия през този период /единадесет разпита и една очна ставка/, обстоятелството, че макар наказателното производство да е било висящо на практика 23 г., през м. 06. 1989 ищецът е бил принуден да напусне страната от органите на МВР и от този момент нататък за него не е била налице заплаха от продължаващо наказателно преследване по повдигнатото му обвинение, респективно той е бил наясно за невъзможността да се реализира наказателна отговорност по процесното следствено дело – още повече като се имат предвид политическите промени в страната в края на 1989-в резултат на които в ДВ бр. 44/1.06.90 е публикувано решение на Специална парламентарна комисия за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователни осъдени и репресирани лица във връзка с насилствената промяна на имената, като в приложения списък фигурира и ищеца под името Р. М. Х. /Р. М. Б. /. При тези обстоятелства е намерено, че продължителността на увредата от неоснователното наказателно производство следва да се приеме за времето от повдигане на обвинението до напускането на страната – т. е. 4 г. и 6 м. /в този смисъл и свидетелите установяват търпените болки и страдания само в периода 1985-1989 до момента на заселването в Турция/. Съдът е приел, че установеното бъбречно заболяване, както и вписаното в медицинско заключение от болница в Турция при преглед на 21.09.18 посттравматично стресово разстройство, не са в причинна връзка с наказателното производство; аргумент за по-ниско обезщетение е и отдалечеността във времето на увредата, като се има предвид и последвалата още през 1989 г. пълна морална реабилитация на ищеца. Предвид изложеното, като е отчетено и общото ниво на икономическото благосъстояние в страната с оглед минималната работна заплата /която към края на 2017 г. е на стойност 460 лв. /, е формиран извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 15000 лв. /приблизително тригодишния размер на минималното трудово възнаграждение за страната/.

В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: Отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2 изр. 2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление - чл. 2, т. 2, изр. 1 ЗОДВПГ; от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е отменено административното наказание - чл. 2, т. 3 ЗОДВПГ. От този момент съответния държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата /т. 4 от ТР 3/05, ОСГК на ВКС/.

По основателността на касационната жалба:

По делото е безспорно, а се установява и от събраните доказателства, че:

• с постановление от 6.01.85 по сл. д. № 6/85 на ОУ на МВР Бургас ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 320 вр. с чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 259, ал. 3 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК /за това, че през м. 12. 1984 и м. 01. 1985, в съучастие с други лица, като подбудител, явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване да предотвратят мероприятие на органите на народната власт/ - за които се предвижда наказание "лишаване от свобода" съответно до 3 г. и от 1 г. до 8 г., като спрямо него е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража";

• с постановление от 11.04.1985 наказателното производство е било прекратено на основание чл. 237, ал. 1, т. 1 НК вр. с чл. 21, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 9, ал. 2 НК /извършеното деяние не е престъпно/, мярката за неотклонение е отменена, а в постановлението е указано до задържаните под стража лица да бъде изпратено съобщение до началника на Затвора в Бургас, за да бъдат освободени, ако не се задържат на друго основание;

• на 11.04.85 ищецът, заедно с други лица, е бил преведен от Затвора в Бургас в Б. - без при извеждането да е дадена информация защо и къде се отвеждат /със Заповед №І-575/25.03.85 г. му е била наложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗВМ "принудително установяване в Б. ", Плевенски окръг, за срок от 3 г. /, а впоследствие е бил задържан в Главно следствено управление /6.03.86-16.05.86 и в общежитие от открит тип в [населено място] /16.05.86-29.05.89/;

• след освобождаването му се завърнал в дома си; на 9.06.89 бил извикан за разпит и информиран, че трябва да напусне страната със семейството си на следващия ден; на 10.06.89 бил отведен до границата с Турция и изселен там; в родното си село се завърнал през 1993 г.

За постановлението от 11.04.85 г. за прекратяване на производството по делото и основанието, на което то е прекратено, ищецът е узнал на 14.12.17 г. – когато признава, че е получил копие от същото ведно с други документи от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия /КРДОПБГДСРСБНА или накратко Комисията/ предвид подадена от него молба за достъп до събраната в досието му информация. Установяването на надлежно връчване на постановлението, в това число до 14.12.17 г., е в тежест на ответника /чл. 154, ал. 1 ГПК/ и той не ангажира такива доказателства /от приложените такива се установява единствено, че доказателства за връчване не се съдържат в затворническото досие на Р. Б. в Затвор Бургас – писмо изх. № 2230/25.10.19 на МП, ГДИН, Затвор Бургас, до ОП Бургас; с писмо изх. № 107/27.05.85 на Заместник окръжния прокурор до Началника на следствения отдел при ОУ на МВР Бургас е указано постановлението да се връчи на обвиняемите, но доказателства за връчване на ищеца отново не са представени; в писмо изх. № 18237/1.10.19 на КРДОПБГДСРСБНА до прокурор при ОП Бургас е посочено, че преди писмо изх. №КИ-Ч-17-26354/14.12.17 на Р. Б. не е предоставяно Постановление за прекратяване на наказателното производство от 11.04.85 г. /.

В ДВ бр. 44/1.06.99 е публикувано решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот на Народното събрание, за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. лица във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани-поименно изброени, сред които фигурира и ищецът /с име Р. М. Х. /.

В ДВ бр. 50/25.06.91 г. е обнародван Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ/ - с който е прогласена реабилитация на лицата, които са били обект на репресия по време на възродителния процес; ищецът е подал искане вх. № 94-00-431/6.06.12 за получаване на еднократно обезщетение по реда на ЗПГРРЛ; с писмо изх. № 94-00-431/1 е уведомен, че разглеждането му е недопустимо, тъй като е подадено след изтичане на преклузивния срок за това – 31.12.11.

Във връзка с търпените от Р. Б. неимуществени вреди, болки и страдания, в това число предвид ареста, участието му в процесуално-следствени действия, условията на задържане и последвалите го събития, са изслушани свидетели /С. С. А., Р. Р. М. /.

В настоящата хипотеза се претендира обезщетение за вреди във връзка с привличането на ищеца като обвиняем и задържането му под стража през периода 3.01.85-11.04.85 по предварително следствие № 6/85 на ОУ МВР Бургас – предвид последващото му прекратяване поради това, че деянието не съставлява престъпление; сочи се и, че Р. Б. е узнал за постановлението за прекратяване от 11.04.85 на 14.12.17 - при получен достъп до разсекретеното му досие след депозиране на молба до КРДОПБГДСРСБАНА. Въззивният съд е приел, че предпоставките на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са налице, като, предвид търпените в причинна връзка от обвинението болки и страдания, претенцията е основателна и не е погасена по давност-такава тече от момента, когато е налице узнаване на съдържанието на постановлението за прекратяване на производството - 14.12.17, и предявеният на 22.03.19 иск е в рамките на 5-годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

В разглеждания случай е налице незаконно обвиняване в престъпление, причинило значителни болки и страдания, като ищецът несъмнено има право на обезщетение на претендираното основание. Периодът на претърпените болки и страдания е 1985 г. -1989 г. Същевременно ако се присъжда обезщетение, размерът му би следвало да бъде съобразен със Закона за деноминацията на лева /т. е. вместо 15000 лв. да се присъдят 15 лв. /, самото право на обезщетение е погасено по давност предвид своевременно релевираното от ответника възражение за давност и според мнозинството от състава мотивите за това са следните: Действително доказателства за връчване на Р. Б. на постановлението от 11.04.85 г. за прекратяване на производството не са ангажирани - той е узнал за него на 14.12.17 г., на която дата му е било изпратено от Комисията ведно с други документи от разсекретеното по негова молба досие. Същевременно към момента на предявяването на иска - 22.03.19 г., са изминали повече от 35 години от датите на деянията, в извършването на които е бил обвинен - съответно м. 12. 1984 г. и м. 01. 1985 г. Съгласно разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 3 НК и чл. 81, ал. 3 НК наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на десет години - за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години, респективно независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80 НК. В случая се касае за престъпления, наказуеми с лишаване от свобода съответно до 3 г. и до 8 г. – поради което, независимо от спирането или прекъсването на давността, образуваното наказателно производство за тях се изключва, ако е изтекъл предвидения в чл. 81, ал. 3 НК срок, чийто най-дълъг размер е 15 г. /10 г. плюс Ѕ от 10/. С изтичане на този срок - към м. 01. 2000 -са били налице основания за прекратяване на производството по силата на закона – поради изтичане на максималната предвидена в чл. 81, ал. 3 ГПК давност /съгласно чл. 24, ал. 1, т. 3 НК когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност, не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява/. При това положение и доколкото актовете на прокурорско-следствените органи могат да бъдат обжалвани, изменяни или отменяни докато не изтече давностния срок за самото престъпление, най-късно до този момент ищецът е могъл да счита, че е било възможно да се ангажира наказателната му отговорност за процесните деяния, респективно да обжалва постановлението за прекратяване. Поради това и, предвид изтичане на абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 НК, считано от момента на изтичането й, е бил налице стабилитет на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т. 4 от ТР № 3/22.04.05 г. на ОСГК на ВКС като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия. От този момент ищецът е разполагал с възможност да предяви иска си за обезщетение в рамките на следващите 5 години - през периода 01. 2000-01. 2005 г. /тогава, предвид междувременно приетите и цитирани по-горе решения и законодателни актове на Народното събрание, както и с оглед искането му за обезвреда по реда на ЗПГРРЛ, при всички случаи той е бил в известност за прекратяването на незаконната репресия спрямо визираната категория лица, сред които попада и в каквато връзка е било и повдигнатото му обвинение/. В случая исковата молба е предявена на 22.03.19 – т. е. повече от 14 г. след изтичане на давностния срок, и поради това претенцията, макар и основателна, следва да се отхвърли като погасена по давност. Предвид изложеното въззивното решение трябва да се отмени на основание чл. 281, т. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето гражданско отделение,