Решение № 485 от 6.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2008 г.

Решение № 485 от 6.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение № 499 от 9.01.2008 г. по в. гр. д. № 415/07 г. на Д. окръжен съд е отменено решение № 13 от 14.03.2007 г. по гр. д. № 898/06 г. на Д. районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на О. Д. правото на собственост на Д. С. М. върху недвижим имот, представляващ жилищна сграда на един етаж със застроена площ 59 кв. м. и масивно складово помещение със застроена площ от 25 кв. м., построени върху общинско дворно място с площ 374 кв. м., съставляващо имот пл. № 4* включен в УПИ *,4907 в кв. 801 по ПУП-ПРЗ на ЦГЧ на гр. Д., както и че същата е титуляр на право на строеж върху описаното общинско дворно място. В срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) против въззивното решение е подадена касационна жалба от О. Д. . На първо място в жалбата се навеждат доводи за недопустимост на решението като се твърди, че спорът е административен, а не гражданскоправен, поради което не е подсъден на гражданския съд. На следващо място се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съществени процесуални правила и неправилно приложение на материалния закон. Ответницата по касация Д. С. М. чрез своя пълномощник адв. Д. Д. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложените в касационната жалба основания, намира: Д. С. М. е предявила против О. Д. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за установяване, че е собственик на жилищна сграда и складово помещение, построени в общинско дворно място, както и че е носител на правото на строеж върху него. Позовала се е на Закона за уреждане правата на лица, които са заели или получили държавни дворни места/ ДВ бр. 90/1956 г./, като е твърдяла, че са налице изискванията на чл. 1 от същия. За да намери предявените обективно съединени искове за основателни въззивният съд е приел, че наследодателите на ищцата са се заселили в гр. Д. през 1947 г. и през 1950 г. са се настанили в процесното дворно място, заградили го и започнали да строят жилището, което било заснето в кадастралния план от 1955 г. Изводите са основани на съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства, които съдът е преценявал във връзка със заключението на съдебно техническата експертиза и данните от регистъра на населението на гр. Д.. С оглед на това съдът е заключил, че са били изпълнени изискванията на чл. 1 ЗУПЛЗПДДМ - мястото се намира в строителните граници на населеното място, заето е преди 15.12.1951 г., жилището е построено преди 01.09.1956 г., към момента на влизане в сила на закона е владяно от наследодателите на ищцата, същите не са притежавали друго жилище в населеното място. Касационният довод за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Със Закона за уреждане правата на лица, заели или получили държавни дворни места, приет ДВ бр. 90/1956 г. се признава право на строеж на върху държавна земя на всички лица, които от 15.11.1934 г. до 15.12.1951 г. са заели или получили без основание държавни дворни места в строителните граници на населените места, ако до 01.09.1956 г. са застроили върху тях жилища или са започнали строителството им, продължават да ги владеят и не притежават друго жилище в местожителството си. Ограниченото вещно право се придобива по силата на закона, при наличието на визираните в него предпоставки, а не след издаване на удостоверението по чл. 4 ЗУПЛЗПДДМ, каквато теза се поддържа от касатора. Удостоверението няма правопораждащо, а само констативно действие. Отказът да бъде издадено такова удостоверение обективира спор за материално право, който подлежи на разрешаване по общия исков ред, а не в рамките на административното производство. Това следва и от разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ППЗУПЛЗПДДМ, съгласно която ако народният съвет откаже на дадено лице правото му да се ползува от разпоредбите на закона, същото може да установи правата си по съдебен ред. Въззивното решение е обосновано и законосъобразно. При постановяването му не са допуснати сочените от касатора нарушения на съществени процесуални правила и на материалния закон. Относимите към фактическия състав на чл. 1 от ЗУПЛЗПДДМ обстоятелства - че имотът е зает в периода 15.11.1934 г. до 15.12.1951 г., както и че строежът е завършен или започнат до 1.09.1956 г., могат да бъдат установявани с всички допустими от ГПК доказателства. В случая по делото са събрани както писмени, така и гласни доказателства, които в своята съвкупност обосновават изводите на въззивния съд, че мястото е завзето и застроено от праводателите на ищцата до посочените в закона дати. В ЗУПЛЗПДДВ е предвидено заплащане на признатото право на строеж по цени, определени в тарифа на МС, в срок до 31.12.1960 г. С чл. 6, ал. 2 от Закона за опрощаване на задължения към държавата, е предвидено заплащане на дължимите суми в срок от 5 години, считано от 01.01.1965 г. на равни шестмесечни вноски. Като последица от неизпълнение на паричното задължение в срок цялото вземане става изискуемо и се събира по реда на Наредбата за събиране на държавните вземания, но неизправните длъжници запазват придобитите по закона права. Това изрично е посочено в чл. 9 ППЗУПЛЗПДДМ. По изложените съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и "в" ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът