Решение № 48 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7582/2019 г.

Решение № 48 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7582/2019 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на Общински съвет – гр. Кюстендил срещу Решение № 983/14.05.2019 г. на Административен съд – Благоевград по адм. дело № 784/2018 г., с което е обявена нищожността изцяло на Решение № 117 по Протокол № 6 от проведено на 25.02.2016 г. заседание на общинския съвет за 1) изваждане от капитала на "Хигия" ЕООД на поземлен имот с идентификатор 41112.503.754 по кадастралната карта и регистри на града ведно с построената в него едноетажна сграда за битови услуги с идентификатор 41112.503.754. 1 – "Дервиш баня", паметник на културата с местно значение, 2) обявяване, на основание чл. 51б, ал. 4 ЗОС, на имота за частна общинска собственост, 3) предоставяне на имота за стопанисване и управление на община Кюстендил, 4) задължаване на управителя на дружеството да предприеме необходимите действия по намаляване на капитала му със стойността на имота, представяне и обявяване на решението в Търговския регистър и 5) възлагане на кмета на общината да проведе процедура по извършване на подготвителни действия по реда на Закона за концесиите и правилника за прилагането му за предоставяне на концесия за услуга за имота.

Ответникът Сдружение на пострадалите имуществено от недобросъвестността на община Кюстендил (СПИНОК) е на становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и правилност на решението.

Касационната жалба е допустима и основателна.

I. Доводът за недопустимост на съдебното решение, обоснован с произнасянето по спор извън приложното поле на компетентността на административните съдилища, е неоснователен.

1. С Определение № 769/17.01.2019 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 15632/2018 г. е отменено определението от 5.11.2018 г. на АС – Благоевград, с което, на основание чл. 159, т. 4 АПК, е прекратено производството по жалбата на СПИНОК срещу решението на общинския съвет и делото е върнато на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

2. Вярно е, че правният интерес е самостоятелно основание за допустимостта на производството. Преценката за наличието му обаче е предпоставена от качеството на акта на административен и признатата от закона възможност за оспорването му по съдебно-административен ред. В противен случай обсъждането на въпроса за интереса от съдебно оспорване е безпредметно. Между предпоставките за допустимост на съдебното производство по чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК съществува обективна връзка на обусловеност. Само при отсъствието на отрицателната предпоставка по чл. 159, т. 1 от кодекса интересът от оспорване би породил задължението на съда да реши спора по същество.

3. В мотивите на отменителното определение е възпроизведено съдържанието на решението на общинския съвет и то е възприето като акт, подлежащ на съдебен контрол съгласно чл. 45, ал. 3 ЗМСМА. Извършена е принципна преценка на характера на акта и на тази основа е разгледан въпросът за правния интерес на СПИНОК да го оспори. С други думи, изводът за неправилността на прекратителното определение е аргументиран с единството на двете предпоставки за допустимост на съдебното производство. Затова обвързаността на първоинстанционния съд от указанията на ВАС за допустимостта на жалбата, противно на виждането на касатора, в случая не се изчерпва с основанието по чл. 159, т. 4 АПК.

II. Атакуваното съдебно решение е отменяемо на процесуално основание - чл. 209, т. 3, предл. 2 и 3 АПК. Заключението на съда за липсата на материална компетентност на общинския съвет да се разпореди с имот – изключителна държавна собственост, е направено при неизясненост на фактите относно действителния статут на имотите, предмет на обявеното за нищожно решение, и е необосновано.

1. За да отрече доказателствената сила на съставения за поземления имот и сградата в него акт за общинска собственост, съдът се е позовал единствено на писмо от 28.03.2019 г. на директора на Националния институт за недвижимо културно наследство, в което се съдържа информация, че сградата на "Дервиш баня" е обявена през 1968 г. като архитектурно-строителен паметник на културата от Античността и Средновековието с категория "местно значение" и съгласно чл. 59, ал. 4 от Закона за културното наследство и § 10, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на закона притежава статут на единична недвижима културна ценност с категория "местно значение"; обектът попада в границите на "Античен и средновековен град Пауталия-Велбъжд", гр. Кюстендил, обявен с Разпореждане на Бюрото на МС от 1977 г. като архитектурен и археологически резерват, а съгласно Приложение към чл. 50, ал. 3 ЗКН притежава статут на археологически резерват.

2. От факта, че имотът попада формално в територията на археологически резерват, който по силата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България е изключителна държавна собственост, не произтича еднозначен и правно-логически издържан извод за принадлежността му към резервата със съответната последица относно титулярството на правото на собственост.

ЗКН допуска субекти на собствеността върху културни ценности да са както общината, така и физически или юридически лица – чл. 2а, ал. 2 и 3 от закона. Сградата на "Дервиш баня" е паметник на културата с категория "местно значение", за разлика от археологическия резерват, който е с "национално значение" – вж. чл. 50, ал. 1, т. 2 и 3 ЗКН. Археологическият резерват, от своя страна, е групова културна ценност по смисъла на чл. 48, т. 2, б. "е" ЗКН. Доколкото културните ценности според критериите за разграничението им принадлежат към отделни категории и при липсата на изрично правило в ЗКН за изключване на ценностите с местно значение, които са общинска собственост, вкл. и ако физически са в пространствения обхват на обектите по Приложението към чл. 50, ал. 3 ЗКН, от гражданския оборот е било необходимо съдът да изследва от фактическа и правна страна съотношението между тях с оглед на евентуалните ограничения по повод на управлението и разпореждането с поземления имот и сградата, в т. ч. и дали положението им ги квалифицира като групови, съставни, неделими елементи от резервата. Основателно в тази насока е искането на касатора за получаване на информация от Националния археологически институт и музей при БАН относно статута на имота и сградата, по-специално – представляват ли те част от резервата.

3. В контекста на поставените въпроси, фактическата обстановка по делото е останала неизяснена, а решаващият извод на първата инстанция е презумптивен и основаващ се само на пространствен критерий. Проведена докрай, подобна позиция би отрекла въобще възможността отделни обекти в границите на резервата да бъдат притежавани от субекти извън държавата, а тя в случая е фактически и правно немотивирана. Действителната връзка между имотите по решението на общинския съвет и археологическия резерват не е очертана със съдържателен анализ на правилата, отнасящи се до техния статут. По делото всъщност не е даден надлежно аргументиран отговор на основния спорен въпрос за границите на разпоредителната и управителна власт на общината спрямо имотите, респ. за условията, обуславящи нейното съществуване и обем.

4. Предвид на констатираните процесуални пороци в дейността на съда и забраната за нови фактически установявания в касационното производство – чл. 220 АПК, обжалваното решение ще бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на административния съд – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК.

При новото разглеждане на делото то следва да бъде доизяснено от фактическа страна, вкл. чрез използването на специални знания при необходимост. Съдът трябва а) да изиска от съответните органи от Националната система по опазване на културното наследство информация относно статута на имотите, предмет на решението на общинския съвет, б) да приобщи към доказателствения материал актовете, свързани с обявяването, управлението и териториалноустройствената защита на архитектурния и археологически резерват (чл. 78 и следв. ЗКН), в) въз основа на тях да направи релевантните фактически и правни констатации за конкретния статут на поземления имот и сградата, съотнесени към резервата, и г) да даде правен отговор на въпроса дали общинският съвет е разполагал с компетентността да разпореди действията по отношение на имотите, предопределящ и окончателния извод за валидността на акта.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение