Решение № 4742 от 8.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 898/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Манолина ЕООД, в несъстоятелност, с ЕИК 203157514, чрез адв. В. Вакрилов и постоянния синдик Р. А. (лице с юридическа правоспособност), срещу Решение 3241 от 29.10.2024 г., постановено по адм. д. 136 по описа на Административен съд Стара Загора (АС Стара Загора) за 2024 г. и срещу Определение 4080 от 27.12.2024 г., постановено по вх. 5649 от 20.11.2024 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател, подадена срещу Акт за установяване на публично държавно вземане 24/04/1/0/00747/3/01/04/01, с изх. 01-2600/5039#1 от 10.01.2024 г. (АУПДВ), издаден от заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ), с който му е определено, като подлежащо на възстановяване, публично държавно вземане в размер на 1083580,46 лв. Наред с това, Манолина ЕООД, в несъстоятелност, е осъдено да заплати на ДФЗ разноски по делото в размер на сумата от 200,00 лв. С обжалваното определение е отказано освобождаването на Манолина ЕООД, в несъстоятелност, от заплащане на държавна такса в размер на 1700,00 лв. за касационното обжалване на Решение 3241 от 29.10.2024 г., постановено по адм. д. 136 по описа на АС Стара Загора за 2024 г. В касационната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател първоинстанционният съд неправилно е основал изводите си на разпоредбата на чл. 18, т. 3 от Административния договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с 24/04/1/0/00747 от 21.08.2017 г. (АДПБФП). Поддържа становище, че към момента на приключване на устните състезания пред АС Стара Загора били налице всички предпоставки за приключване на производството по несъстоятелност по търг. д. 219 по описа на Окръжен съд Стара Загора за 2023 г. със споразумение и прекратяване на производството на основание чл. 740, ал. 2 от Търговския закон (ТЗ). В този смисъл се твърди, че спорният АУПДВ е незаконосъобразен поради отпаднало в хода на производството основание за издаването му и се явява единствена пречка дружеството да излезе от производството по несъстоятелност, то да бъде прекратено и да се продължи осъществяването на търговска дейност, включително изпълнение на поетите задължения по сключения АДПБФП. Наред с това се възразява срещу становището на съда, че относими към преценката за законосъобразност на АУПДВ са единствено разпоредбите на Наредба 9 от 21.03.2015 г., в частност нейния чл. 57, ал. 1. В тази връзка се твърди, че съдът без основание не е отговорил на всички аргументи на «Манолина» ЕООД, в несъстоятелност (относно непредоставяне на синдика на възможност за становище по констатациите) и не е обсъдил всички приобщени по делото писмени доказателства. Прави се оплакване срещу извода на съда да не възприеме за нищожна клаузата на чл. 18, т. 3 от АДПБФП и се формулират аргументи в тази насока, основани на твърдението, че тя противоречи на закона. В допълнение към касационната жалба се прави оплакване, че съдът не отговорил на възраженията относно размера на подлежащото на възстановяване публично държавно вземане и основанията за неговото намаляване, като се поддържа становище, че чл. 5, ал. 1 от Правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерките от Програмата за развитие на селските райони 2014 2020 г., одобрени със Заповед 03-РД/2529 от 19.08.2020 г. за одобряване на Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерките от Програмата за развитие на селските райони 2014 2020 г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ Разплащателна агенция, обн. ДВ, бр. 77 от 01.09.2020 г. (Правила/та), не съществува. По подробно изложените в касационната жалба оплаквания, се моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което спорният АУПДВ да бъде отменен. В частната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното определение поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Реферира се към практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение 157 от 31.07.2020 г., постановено по търг. д. 2009 по описа на този съд за 2018 г. Релевират се доводи, че освобождаването от заплащане на държавната такса се явява гаранция за достъп до съд. Твърди се, че определената държавна такса се явява съществена с оглед финансовото положение на страната и е платена от синдика на дружеството. Иска се отмяната на определението. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният и частен жалбоподател се представлява от редовно упълномощен адвокат, който от негово име поддържа предявените оспорвания по касационната и по частната жалба, а по същество моли да бъдат уважени. Представя писмена защита, която се основава на доводи, идентични с релевираните в касационната жалба и нейното допълнение. Ответникът заместник - изпълнителният директор на ДФЗ оспорва касационната жалба в представено по делото становище молба, а по същество на оспорването моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение по изложени съображения. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол. По касационната жалба: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Стара Загора е бил АУПДВ 24/04/1/0/00747/3/01/04/01, с изх. 01-2600/5039#1 от 10.01.2024 г., издаден от заместник-изпълнителния директор на ДФЗ, с който на основание чл. 20а, ал. 2 и ал. 5, във връзка с ал. 6, чл. 27, ал. 3 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 162, ал. 2, т. 8 и т. 9 ДОПК, както и на основание чл. 57, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г., издадена от министъра на земеделието и храните (Наредба 9 от 21.03.2015 г.), във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 3 и чл. 54, ал. 1, т. 4 от същата, съответно на основание чл. 20 от АДПБФП, във връзка с чл. 14, ал. 2, т. 6 и чл. 18, т. 3 от него, на Манолина ЕООД, в несъстоятелност, е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 1083580,46 лв., формирано съгласно чл. 5, ал. 1 от Правилата. Въз основа на приобщените по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на съдебно счетоводната експертиза (ССЕ), първоинстанционният съд е направил фактически установявания, които обсъдени във връзка с разпоредбите от АДПБФП и приложимите такива от Наредба 9 от 21.03.2015 г., му дали основание да достигне до правен извод за неоснователност на предявеното срещу спорния АУПДВ от Манолина ЕООД, в несъстоятелност, оспорване. Съдът взел предвид, че при извършване на административни проверки, след изплащане на субсидията, било установено неспазване на разпоредбите на чл. 14, ал. 2, т. 6 и чл. 18, т. 3 от АДПБФП и на чл. 10, ал. 1, т. 3 и чл. 54, ал. 1, т. 4 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Констатирано било, че Манолина ЕООД е в открито производство по несъстоятелност, видно от Решение 320 от 16.10.2023 г., постановено по търг. д. 219 по описа на Окръжен съд - Стара Загора за 2023 г. (вписано на 17.10.2023 г.) - дружеството било обявено в неплатежоспособност с начална дата 21.12.2021 г., като спрямо него е открито производство по несъстоятелност и е прекратена дейността на предприятието на длъжника, като производството по несъстоятелност било спряно до заплащане на началните разноски в размер на 9000,00 лв. Съобразил, че с Уведомително писмо с изх. 01-2600/5039 от 24.11.2023 г. на заместник - изпълнителния директор на ДФЗ настоящият касационен жалбоподател бил уведомен за установените в хода на проверките факти и обстоятелства, както и че спрямо него се открива производство по издаване на АУПДВ за сумата от 1083580,46 лв. било направено позоваване на това, че бенефициерът да не е обявен в несъстоятелност представлявал един от основните критерии за допустимост, чиито спазване следва да се съблюдава през целия срок на договора, вкл. и през периода на мониторинг. Фактът, че е налице обявяване в несъстоятелност бил разгледан и посочен като самостоятелно основание за възстановяване на платената по договора финансова помощ. В допълнение, с прекратяване на дейността и допуснатото обезпечение, чрез налагане на запор и възбрана върху имуществото на длъжника се засягали съществено естеството и условията на изпълнението на проекта, тъй като дружеството не било в състояние да използва финансовата помощ. Била предоставена възможност на бенефициера в 7-дневен срок от получаването на писмото да представи своите възражения по основателността и размера на финансовата корекция, както и да ангажира съответните доказателства, но такива не постъпили. В резултат бил издаден спорният АУПДВ. Като се позовал на относимата към казуса правна регламентация, съдът направил извод, че спорният АУПДВ е издаден от компетентен по материя орган при условията на делегация, в изискуемата писмена форма, съдържа нормативно установените реквизити, в процеса на издаването му административният орган е изпълнил изискванията на чл. 35 АПК, като при издаване на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обуславят основания за отмяната му на това основание. За да направи извод за неоснователност на оспорването на АУПДВ, съдът взел предвид безспорно установените по делото обстоятелства и изложил съображения, че актът е издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в изискуемата от закона писмена форма, с посочване както на правните основания за неговото издаване относимите според органа нормативни разпоредби, регламентиращи материалноправните предпоставки за упражненото административно правомощие и съдържанието на разпоредените правни последици, така и фактическите основания фактите и обстоятелствата, от които органът черпи упражненото публично субективно право. Приел, че изложените в АУПДВ фактически и правни основания са достатъчни адресатът на акта да разбере причината за неговото издаване, както и възможността да бъде осъществен съдебен контрол за неговата законосъобразност. Съдът отхвърлил твърденията в жалбата, че дружеството не е уведомено за образуваното административно производство в съответствие с изискването на чл. 26 АПК изпратено му било нарочно Уведомително писмо с изх. 01-2600/5039 от 24.11.2023 г., като му била предоставена възможност да вземе участие в това производство чрез подаване на възражение и представяне на доказателства. Писмото било получено лично от управителя на дружеството на 01.12.2023 г., към която дата, правомощията на представителните органи на Манолина ЕООД все още не са били прекратени от съда по несъстоятелността. По тази причина съдът приел, че управителят е бил законен представител на юридическото лице и недължимо било предоставянето на възможност на назначения от съда по-късно синдик да изрази становище по отношение на констатациите. Първоинстанционният съд направил извод и за материалната законосъобразност на АУПДВ като взел предвид относимите разпоредби от Наредба 9 от 21.03.2015 г. във връзка с условията по сключения между страните АДПБФП 24/04/1/0/00747 от 21.08.2017 г. Позовал се на чл. 57, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. и чл. 18, т. 3 от АДПБФП, който кореспондира с разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Приел, че по този начин нормативно и договорно поставените условия обосновават един от основните критерии за допустимост за подпомагането и изплащането на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1 от ПРСР 2014 - 2020 г., спазването на което изискване е определено времево за целия срок на договора, включително и през периода на мониторинг. Съобразил, че критериите за допустимост следва да се изпълняват както при одобрението на бенефициера по време на изпълнението на договора за безвъзмездна финансова помощ, така и до изтичане на периода на мониторинг по дадената мярка/подмярка. В този смисъл приел, че изискването, закрепено в чл. 18, т. 3 от АДПБФП, съответно в чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., предполага до изтичане на 3 години от получаване на окончателното плащане от ДФЗ, спрямо бенефициера да не е открито производство по несъстоятелност, съответно да не е обявен в несъстоятелност. Взел предвид още, че съгласно чл. 14, ал. 2, т. 6 от АДПБФП ползвателят се задължава от датата на сключване на договора, а когато е неприложимо - от въвеждането на инвестицията в експлоатация, до изтичане на приложимия за него срок по чл. 6, ал. 5 от АДПБФП, да не преустановява подпомаганата дейност поради каквито и да е причини, което е в съответствие с регламентираното по чл. 54, ал. 1, т. 4 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., задължение в срока по чл. 53, ал. 1 (идентичен със срока по чл. 6, ал. 5 от АДПБФП) ползвателят на помощта да не преустановява подпомогнатата дейност поради други причини, освен изменящите се сезонни условия за производство и/или предоставяне на услуги. При съобразяване на констатациите и изводите на вещото лице, изготвило заключението на ССЕ, съдът направил извод, че предвид извършеното окончателно плащане по АДПБФП на 07.06.2021 г., срокът по чл. 6, ал. 5, т. 1 от него, респективно по чл. 53, ал. 1, т. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., изтича на 07.06.2024 г., а с Решение 320 от 16.10.2023 г., постановено по търг. д. 219 по описа на Окръжен съд - Стара Загора за 2023 г., вписано в ТР и РЮЛНЦ на 17.10.2023 г., на основание чл. 632, ал. 1 от ТЗ съдът е обявил Манолина ЕООД в неплатежоспособност, с начална дата 21.12.2021 г., открил е производството по несъстоятелност спрямо дружеството, допуснал е обезпечение чрез налагане на запор върху цялото движимо имущество и вземания на длъжника и обща възбрана върху недвижимите му имоти, постановил е прекратяване дейността на предприятието на длъжника, обявил е дружеството в несъстоятелност и е спрял производството. Приел, че визираните юридически факти, които се явяват последица от действието на постановеното конститутивно по своя характер съдебно решение, очевидно са осъществени в срока по чл. 6, ал. 5, т. 1 от АДПБФП, респективно по чл. 53, ал. 1, т. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., което само по себе си е основание да се ангажира отговорността на бенефициера за допуснати от него нарушения на договорни и нормативни задължения, съдържащи се в посочените по-горе разпоредби и квалифицирани от органа като такива в АУПДВ. Наред с това, направил извод, че тези факти предполагат възникването на реална опасност за невъзможност за възстановяване на приноса от европейските структурни и инвестиционни фондове, чрез постигане на ефективност на подпомаганите дейности и операции, доколкото активите на предприятието на търговеца, част от които е и подпомогнатата в случая инвестиция, могат да послужат за удовлетворяване на възникнали задължения към трети лица, т. е. същите могат да се трансформират и съществено да променят целта с която са създадени. Съдът не възприел доводите на настоящия касационен жалбоподател, свързани с развиващото се производство по несъстоятелност и предвидените от закона възможности за неговото прекратяване, като ги преценил за ирелевантни към спора - наличието на основание за прекратяване на производството по несъстоятелност е в компетентността на съда по несъстоятелността. Съобразил, че по делото не е представено влязло в сила съдебно решение по чл. 740, ал. 2 ТЗ, с което е прекратено производството по несъстоятелност спрямо дружеството. Взел предвид, че посоченото съдебно решение има конститутивно действие от момента на вписването му в ТР и РЮЛНЦ, като евентуалното прекратяване на производството по несъстоятелност също има действие занапред, считано от вписване на решението по чл. 740, ал. 2 ТЗ. В този смисъл направил извод, че последиците му не могат да санират вече констатираните като извършени от ползвателя нарушения на негови договорни и нормативни задължения. В отговор на възраженията относно размера на подлежащата за възстановяване БФП съдът съобразил чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от Правилата. Взел предвид, че в случая административният орган се е позовал на чл. 5, ал. 1 от тези правила, според който при установено неспазване на някой от критериите за допустимост по съответната мярка/подмярка се засяга цялата операция и сумата, подлежаща за възстановяване, е винаги в размер 100 на сто от оторизираната финансова помощ и чл. 5, ал. 2, според който неспазването на критериите за допустимост е винаги с висока тежест и пълна степен, тъй като засяга операцията като цяло. Посочил, че в случая независимо, че в АУПДВ са констатирани две отделни нарушения (относно критериите за допустимост и относно неспазени ангажименти от страна на ползвателя), които съответно попадат в различни групи нарушения по приложението към Правилата, по аргумент от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от този акт и предвид основата за определяне размера на подлежащата на възстановяване сума при неспазването на критериите за допустимост, размерът на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ е правилно определен (процент сума). Обобщено, съдът изложил съображения, че предвид чл. 20 от АДПБФП и чл. 57, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., и безспорната установеност на неизпълнение на нормативни и договорни задължения след окончателното изплащане на финансовата помощ, изводът на административния орган, че за констатираните нарушения на чл. 14, ал. 2, т. 6 от АДПБФП, съответно на чл. 54, ал. 1, т. 4 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. и на чл. 18, т. 3 от договора, съответно на чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., ползвателят Манолина ЕООД, в несъстоятелност, дължи възстановяване на пълния размер на предоставената му финансова подкрепа по проект 24/04/1/0/00747 Изграждане на модерна овцеферма и закупуване на специализирано технологично оборудване в [населено място] , Община Павел Баня, е материално законосъобразен. Не възприел за основателно искането за обявяване нищожността на клаузата на чл. 18, т. 3 от АДПБФП 24/04/1/0/00747 от 21.08.2017 г. Мотивирал се, че в съдебно-административното производство, образувано по оспорване на индивидуален административен акт, инцидентен контрол относно действителност на клаузи съдържащи се в административен договор, е недопустим. Взел предвид, че по делото липсват данни спорът относно действителността на чл. 18, т. 3 от АДПБФП 24/04/1/0/00747 от 21.08.2017 г. да е разрешен по реда, предвиден в чл. 19ж АПК. В заключение, мотивиран от изложеното съдът направил извод, че спорният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, без допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона и отхвърлил оспорването му. Предвид изхода на спора разпределил и отговорността за разноските в първоинстанционното производство. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд правилно е издирил приложимия материален закон, като въз основа на цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка е направил фактически и правни изводи, които са обосновани на събраните по делото писмени доказателства и се споделят от настоящия съдебен състав. Правилен и обоснован на доказателствата е изводът на съда, че оспореният АУПДВ представлява валиден индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при наличието на материалноправните предпоставки за издаването му. За да се произнесе, първоинстанционният съд правилно е взел предвид относимите разпоредби от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Фактите, на които се е позовал административният орган в тази връзка не са спорни (открито производство по несъстоятелност, обявяване в несъстоятелност и прекратяване дейността на предприятието на длъжника вж. Решение 320 от 16.10.2023 г. на Окръжен съд Стара Загора по посоченото търговско дело), а прочитът, който им дава касационният жалбоподател в контекста на евентуално развитие на производството по несъстоятелност и отражението му при извършвания контрол върху АУПДВ от съда, е несподелим. В този смисъл, неоправдани са оплакванията му, основани на вероятността за приключване на производството по несъстоятелност по търг. д. 219 по описа на Окръжен съд Стара Загора за 2023 г. със споразумение и прекратяването му на основание чл. 740, ал. 2 ТЗ. Както правилно първоинстанционният съд е приел, касае се за бъдещо несигурно събитие, което не може да бъде разглеждано като причина за отмяната на спорния АУПДВ като незаконосъобразен. При това въпросите, свързани с производството по несъстоятелност не са от компетентността на съда, който разглежда спора относно законосъобразността на АУПДВ, а са от компетентността на съда по несъстоятелността. Не е вярно твърдението на касационния жалбоподател, че съдът не е отговорил на възраженията срещу АУПДВ, които той направил в първоинстанционното производство, в това число относно възможността синдикът да изрази становище по констатациите. В обжалваното решение е даден отговор на относимите към законосъобразността на АУПДВ възражения и доводи. Обосновани на доказателствата по делото и действието на вписаното в регистъра представителство на дружеството, са съображенията и изводите на съда във връзка с посоченото конкретно оплакване. Неоснователни са и доводите, релевирани в касационната жалба, свързани с твърдяната нищожност на клаузата по чл. 18, т. 3 от АДПБФП като противоречаща на закона и възможността за осъществяване на инцидентен контрол по отношение законосъобразността й. Тази уговорка по договора всъщност е идентична на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., за която не се твърди и установява да е отменена като незаконосъобразна, респективно да е налице отправено искане за защита в тази посока. Неоправдано е и направеното в допълнението към касационната жалба оплакване, че съдът не отговорил на възраженията относно размера на подлежащото на възстановяване публично държавно вземане и основанията за неговото намаляване. Съдът е дал аргументиран отговор на това възражение като при това е съобразил и заключението на ССЕ, основано на приобщените по делото писмени доказателства и извършените от вещото лице проверки и направени констатации. Наред с това, невярно е твърдението, на което се позовава касационният жалбоподател, за да се обоснове по този въпрос, че чл. 5, ал. 1 от Правилата, не съществува. Тази разпоредба, като част от Правилата, които са относими към Програмата за развитие на селските райони 2014 2020 г. съществува и е част от позитивната правна регламентация. Размерът на установеното публично държавно вземане е определен съгласно предписанието на чл. 5, ал. 1 от посочените правила при безспорната установеност на нарушенията и размерът на получената помощ. При съобразяване на гореизложеното, обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлена жалбата срещу спорния АУПДВ, следва да остане в сила като валидно, допустимо и правилно. По частната жалба: За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че правната възможност на чл. 227а, ал. 2 АПК не е относима към юридически лица. Наред с това се мотивирал, че не е налице нито една от изрично предвидените възможности по ТЗ за освобождаване на настоящия частен жалбоподател от заплащането на държавна такса, доколкото спорното производство е такова относно проверка законосъобразността на АУПДВ. Като съобразил практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) и някои съдебни актове на Върховния касационен съд, изложил и съображения, че заплащането на дължимия размер на държавната такса в размер на 1700,00 лв. за касационното оспорване не поставя Манолина ЕООД, в несъстоятелност, в изключително затруднение да я заплати при съобразяване на направените разноски за адвокатска защита в първоинстанционното производство. Този размер, според съда, не се явява непреодолимо препятствие за ефективна съдебна защита, като при това предвид предмета на спора и стадия на съдебното производство, не се касае за пълно ограничаване на достъпа до съд. По тези причини се иска отмяната на обжалваното определение. Определението е валидно, допустимо и правилно. Даденият от първоинстанционния съд прочит на разпоредбата на чл. 227а, ал. 2 АПК се споделя от настоящия съдебен състав. Освобождаване от държавна такса за юридически лица не е предвидено. Наред с това, съдът е извършил правилен прочит и разграничение на производствата - на основание предмета на производството в контекста на разпоредбите от ТЗ, предвиждащи частни случаи, в които държавна такса не се дължи или се събира впоследствие и настоящото. Споделима е и преценката на съда, че размерът на дължимата държавна такса не е толкова значим, че да постави касационния жалбоподател в изключително затруднително положение, в резултат на което да бъде ограничен достъпът му до съд. При съобразяване на гореизложеното, обжалваното определение, с което не е уважено искането за освобождаване от държавна такса следва да остане в сила като валидно, допустимо и правилно. Предвид изхода на спора в настоящата съдебна инстанция, искането на касационния и частен жалбоподател за присъждане на разноски не следва да се уважава. На ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лв., което е своевременно поискано в този размер. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение