Решение № 525 от 14.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 547/2008 г.

Решение № 525 от 14.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 547/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Иван Недев С решение № 24 от 30.05.2008 г. по внохд № 1005/07 г. Софийският градски съд потвърдил присъдата, постановена по нохд № 15083/05 г. на Районен съд - гр. София. На 21.07.2008 г. е направено искане от осъдения Г. В. З. за възобновяване на наказателното дело. Претендира се наличието на предпоставките по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. Пред ВКС защитата на осъдения поддържа искането. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на направените оплаквания. За да се произнесе ВКС I-во наказателно отделение взе предвид следното: Г. В. З. е осъден на основание чл. 311, ал. 1 във вр. с чл. 54 НК на 9 месеца лишаване от свобода, като по чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от 3 години. Зачетено е предварителното задържане на З. от 21.11.2005 г. до 13.01.2006 г. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка ВКС I-во наказателно отделение установи: В подаденото искане за възобновяване, по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, са изложени съображения за наличието на основанията по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че при извършване на възложената му от закона проверка по глава 33 НПК, най-напред отговор следва да получат възраженията за наличието на съществени нарушения на процесуални правила. Само отрицателната констатация за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК дава възможност на касационната инстанция да провери оспорения съдебен акт и относно приложението на закона. На плоскостта на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се възразява, че: 1) въззивното решение не съдържа реквизити, изрично очертани в чл. 317 във вр. с чл. 305, ал. 2 НПК, като поради това е ограничена възможността на страните да разберат кога е постановен съдебния акт, респ. кога присъдата е влязла в сила; 2) въззивната инстанция не се е произнесла по част от обвинението - по чл. 474, ал. 1, 4 и 5, чл. 485, ал. 2 и чл. 486, ал. 2 ГПК; 3) налице е противоречие между диспозитива и мотивите на присъдата. Възражението е неоснователно. Правилата за постановяване на въззивното решение са ясно регламентирани в глава 21, раздел III-ти от НПК, в частност чл. 339 НПК, като не се установява нарушение на посочените процесуални норми. Само в случаите на чл. 339, ал. 3 НПК, за въззивната инстанция, са задължителни указанията на чл. 305 НПК. Случаят обаче не е такъв. Известно е, че не всяко нарушение на процесуалните правила е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Вярно е, че във въззивното решение не е посочено времето на издаването му - чл. 34 НПК. Това не ограничава възможността на страните да установят момента на влизане в сила на присъдата, постановена по делото. Известно е, че оспореното решение е обявено под № 24 на 30.05.2008 г., на която дата и влиза в сила потвърдената с него присъда, доколкото са налице условията на чл. 412, ал. 2, т. 1 НПК. Посоченото нарушение на процесуално правило не е от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 2-4 НПК, нито пък е довело до ограничаване на процесуалните права на страните по делото - чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. По аналогичен начин стоят нещата и с липсата на писмено съобщение за изготвяне на решението на СГС - виж чл. 340, ал. 2 НПК. Възраженията за частично произнасяне от страна на въззивната инстанция и наличието на противоречие между диспозитива и мотивите на присъдата, не държат сметка за вида на нормата по чл. 311, ал. 1 НК. Последната не е бланкетна и не изисква приобщаването на каквито й да било разпоредби, регламентиращи едно или друго право/задължение на длъжностното лице. Още с ТР № 2/2002 г. ОСНК, ВКС изрично е акцентирал върху необходимото и достатъчно съдържание на диспозитива на обвинителния акт и диспозитива на присъдата - (т. 4.1). Обстоятелството, че прокурорът, а по-късно и първоинстанционният съд са включили в диспозитива на обвинителния акт и присъдата, обстоятелства, които не са от категорията на очертаните, не дава основание за друг извод. Неоснователно е възражението за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Неправилно приложение на закона се възразява при следните съображения: 1) липсва годен предмет на престъпно посегателство по смисъла на чл. 311 ал. 1 НК; 2) инкриминираният документ не е с невярно съдържание; 3) деянието не е обществено опасно по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК; 4) налице е субективна несъставомерност, поради отсъствието на специалната цел. В отразения обем, възраженията са били поставени на вниманието на въззивния съд. Последният е изпълнил задължението по чл. 339, ал. 2 НПК, да посочи основанията, поради които ги е отхвърлил като неоснователни - (л. 7-9). Изложените от СГС, на плоскостта на чл. 339, ал. 2 НПК, съображения, изцяло са игнорирани от осъдения. Те фактически не се оспорват. Предлага се собствен прочит на закона и практиката по приложението му. Касационната инстанция, за която подобен подход към дейността на съда е недопустим, изцяло възприема съображенията на СГС, т.к. са съответни на фактите, закона, практиката по приложението му и правилата на формалната логика. Към тях е необходимо да се добави, че още с Постановление № 3 от 1982 г. Пленума на ВС на РБ (т. 4) е указал, че при нотариалната заверка на подписите на лицата, съставили инкриминирания частен документ, обективно съществуват два документа върху една материална основа. Налице е комплекс от документи - частен документ, съставен от частни лица и официален документ - нотариална заверка, съставена от съответното длъжностно лице в кръга на службата му, като последната, с оглед на удостоверителния характер, може да бъде предмет на лъжливо документиране по чл. 311 НК. От своя страна, лъжливото документиране поначало е свързано с едно или друго нарушение на правилата, регламентиращи реда за нотариално удостоверяване било на подписи, било на дати и др., което нарушение не променя вида на документа, по начина, претендиран от защитата на осъдения З. На следващо място, поддържаното и пред ВКС становище, че З. е удостоверил, че подписите, положени под договора, действително изхождат от подписалите го физически лица, недопустимо пренебрегва, действителното съдържание на нотариалната заверка на подписите на лица, положени върху частен документ. Нещо повече, не става ясно, по какъв начин е удостоверено, че подписът, положен в графата продавач действително принадлежи на св. Н, който лично не се е явил пред нотариуса. Обстоятелството, че по-късно, в хода на разследването, е установено, че същият подпис принадлежи на споменатия свидетел, не налага друг извод. В тази връзка трябва да се каже и това, че установената принадлежност на положените върху частния документ подписи, в лицето на св. Н св. Силвионов, не прави нотариалната заверка, такава с вярно съдържание, респ. стояща вън от обхвата на чл. 311, ал. 1 НК. Подписът е свързан с авторството на документа и всяко несъответствие в тази насока се отразява върху истинността на документа, а не на неговото съдържание - чл. 93, т. 6 НК. Възражението за липса на субективна съставомерност, поради отсъствието на специалната цел е неоснователно. Предвидената в чл. 311, ал. 1 НК цел не е свързана с ползването на частния документ, а с ползването на официалния документ - нотариалната заверка, като доказателство за обстоятелствата, които са неин предмет. Не е налице чл. 9, ал. 1 НК. На тази плоскост СГС достатъчно подробно и детайлизирано, убедително е защитил извод, не само за наличието на обществена опасност въобще, но и на определена степен такава, при това съвсем правилно възприета от него като завишена. ВКС изцяло споделя тези съображения, като не намира за необходимо преповтарянето им тук. Отделно се възразява, че оценката на извършеното от З. следва да бъде направена с оглед на чл. 9, ал. 2 или поне на чл. 311, ал. 2 НК. Аналогичните възражения и искания на защитата на осъдения не са игнорирани от въззивната инстанция. Получили са отговор, към който няма какво повече да се добави. При тези съображения няма как да бъдат удовлетворени исканията за възобновяване на наказателното дело, отмяна на постановения съдебен акт, връщане на делото за ново разглеждане, преквалификация по чл. 311, ал. 2 НК, цялостно оправдаване по възведеното обвинение. Оспореното въззивно решение е правилно и законосъобразно. Настоящите мотиви са написани при предпоставките на чл. 33, ал. 5 НПК от съдия Е. Стоянова. Водим от горното на основание чл. 424, ал. 1 НПК, ВКС I-во наказателно отделение