Решение № 8809 от 15.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10835/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ЕМКО ООД, представлявано от управител и чрез процесуален представител против решение 4926 от 19.07.2023 г. на Административен съд - София град, постановено по адм. д. 64/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против предписание по т. 2 от Протокол за извършена проверка ПР2136238/16.11.21 г. на Дирекция Инспекция по труда- Монтана. Изложените съображения за пороци на съдебното решение релевират необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и неправилно прилагане на материалния закон като касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът Дирекция Инспекция по труда Монтана не е взел становище. Представителят на Върховната прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. След като я разгледа по същество, Върховният административен съд я намери за основателна по следните съображения. Фактически установеното е възпроизведено подробно и правилно, като изложение на фактическите обстоятелства в оспорваното решение на първоинстанционния съд. В обжалваното решение са посочени всички фактически обстоятелства, които според административния орган и съда, са правно релевантни по отношение на касационен жалбоподател да се издадат предписания по реда на чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ. Независимо от правилната и хронологично подредена фактология, както обжалваното пред административния съд предписание по т. 2 от ПР2136238/16.11.21 г на Дирекция Инспекция по труда Монтана, така и самото решение са в противоречие с прилаганата по отношение на касационен жалбоподател правна норма. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд София град е задължително предписание, потвърдено с Решение 21082456/09.12.21 г на ИД на ИА ГИТ, с които на ЕМКО ООД, от контролни органи на Дирекция Инспекция по труда Монтана е предписано на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ - Работодателя да допуска за извършване на ремонти по електрическата част на машините в предприятието само лица, притежаващи валидно удостоверение за минимум трета квалификационна група по ел. безопасност. Посочено е правно основание - чл.200, ал.2 от Наредба 7 за минималните изискания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване (ДВ 88/1999г.), във връзка с чл.14, ал.1, т.2 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 волта (ДВ 21/2005г.). Решението на Административен съд София град, с което жалбата е отхвърлена като неоснователна, е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно прилагане на материалноправната норма на чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ). Административният съд е приел, че при разпределена доказателствена тежест между страните, жалбоподателят не само не се е справил, но и не е изпълнявал разпореждания на съда за представянето на доказателства. Следващо, административният съд не е обсъдил възражението на жалбоподателя, че по отношение на него не може да се издаде предписанието по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ по единствената причина, че по закон не може да бъде адресат на такова предписание не е работодател или друг от изчерпателно изброените адресати на ЗП в сочената правна норма. Не е съобразен влязъл в сила и задължителен по отношение на страните в производството съдебен акт, а съобразно обективните предели на силата на пресъдено нещо, съдът е бил длъжен да се съобрази с него. Това е окончателното решение 2045/23.02.2023 г., постановено по адм. дело 9342/2022 г., VI отделение, по описа на Върховен административен съд, с което се оставя в сила решение 4956/18.07.2022 г., по адм. дело 11662/2021 г., 27 състав, по описа на Административен съд София-град (приложено по делото), с което се отменя като незаконосъобразно Постановлението по чл.405а КТ - за обявяване съществуването на трудово правоотношение от 27.10.2021 г., издадено главен инспектор в Дирекция Инспекция по труда гр. Монтана. Правният извод от установеното с влезли в сила съдебни актове е, че след като не може да се обяви трудово правоотношение между касационен жалбоподател и сочен в предписанието работник З. П., касационен жалбоподател не е и не може да му се придават правни обвързаности с работодател. Задължителното предписание по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ представлява принудителна административна мярка, която се прилага по отношение на работодателя при установен случай на нарушение на трудовото законодателство. За да има съответствие на целения с прилагането на ПАМ превантивен ефект, адресатът, сиреч задълженото от изпълнение на предписанието лице трябва да е работодател. В това качество следва да отговаря на белезите, недвусмислено дадени с § 1, т. 1 от ДР на КТ Работодател е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, включително за извършване на надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за изпълнение на работа в предприятие ползвател. Характерното, което не е отразено и/или обсъдено от административния орган и съда е, работодателят самостоятелно да наема работник за предоставяне на работната му сила в полза на наелия го. Безспорно е, че касационен жалбоподател не е наемал физическите лица, самостоятелно. Искането му е било до друг търговец, като последният е имал взаимоотношения с преките изпълнители на поръчката за ремонт на електрооборудването. Безспорно е, че на 18.10.2021 г. в изпълнение на заявка на касационен жалбоподател до Джет пойнт ООД, предприятието в Монтана е посетено от двама работника, изпратени от договарящото дружество за сметка на ЕМКО ООД за ремонт на машина с инв. 4095. И двамата са вписани в книгата за посещения, като са посочили за целта на посещението месторабота, която не е при жалбоподателя. В случая, показанията на разпитания свидетел следва да се кредитират и с оглед заинтересоваността му, предвид близките му отношения с починалото лице, но местоработата не е от съществено значение, предвид, че и двамата не са работници на жалбоподателя. От значение за случилото се е, че касационният жалбоподател не разполага със специалисти, работещи по трудов договор или наети от него за извършване на ремонтната дейност. Двамата работници, както е установено, са посещавали предприятието и преди злополуката и са били запознати с мястото и обстановката. Не са правилни фактическите изводи на административния съд, че касационен жалбоподател, чрез негови служители е допуснал работника П., без да притежава необходимото удостоверение за минимум трета квалификационна група по ел. безопасност-нарушение по чл. 200, ал. 2 от Наредба 7/99 г., вр. чл. 14, ал. 1, т. 2 от Правилник за безопасност и здраве при работа с електрообзавеждане с напрежение. Няма как касационен жалбоподател да знае и не е длъжен да проверява квалификацията на изпратени от договарящо с жалбоподателя търговско дружество работници, във връзка със заявена ремонтна дейност. Касационен жалбоподател не е бил във връзка с работниците, а последните са изпълнявали дейност, възложена им от трето лице. Административният съд не е съобразил, влезлите в сила съдебни актове, с които е признато, че по отношение на работниците, пряко ангажирани с извършването на ремонта касационният жалбоподател няма качеството на работодател. Не е съобразена и разпоредбата на чл. 39 от Правилник за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 V - Отговорността за подготовката и квалификацията на персонала от външната фирма, както и за организацията на обучението и проверката на знанията и уменията му по този правилник е на нейния работодател. След като касационен жалбоподател не е работодател, съобразно установеното, той не е и не може да бъде адресат на предписанията, оспорвани в настоящото производство. Не намира приложение и разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР ЗЗБУТ, според която понятието работодател следва да се тълкува разширително, включвайки извън определението за работодател по § 1, т. 1 от ДР КТ, както и всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за предприятието. ЕМКО ООД не е пряк възложител на работа. Той няма това качество и по смисъла на по-широката разпоредба на § 1, т. 2 от ДР ЗЗБУТ, според която, за да е работодател едно лице извън хипотезата на § 1, т. 1 от ДР КТ, то следва да са налице кумулативно двете посочени предпоставки: 1. да възлага работа и 2. да носи цялата отговорност за предприятието. По отношение първото условие, работа не е възлагана. Както се установява възложител на работа е трето лице, страна по търговски правоотношения с жалбоподателя. Създадено е правоотношение между ЕМКО ООД, като възложител и Джет Пойнт ООД, като изпълнител на поръчка по ремонт на електрооборудване в предприятие на възложителя. За сметка на изпълнителя, но като възложител/работодател на самостоятелно основание са наети работници, които да извършат ремонтната дейност и се явяват изпълнители спрямо Джет Пойнт ООД. От това следва извод, че на касационен жалбоподател не може да му бъде вменена отговорност, която по закон да понесе като работодател, защото няма такова качество, а кумулативно изискваните условия за работодател по смисъла на § 1, т. 2 от ДР ЗЗБУТ не са налице. Административният съд е приел, че адресат на предписанието по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ трябва да е жалбоподателя. Правната обосновка не е убедителна, дори да е имало плащане на черно, дейността да е извършена в предприятие с повишена сигурност и пропускателен режим, както се сочи в мотивите на съда, а това не било изпълнено от стопанистващия предприятието. Първоинстанционният съд не сочи убедителни доводи, че ЕМКО ООД е работодател, а оттам и единствен адресат на ПАМ приложена по реда на сочената разпоредба. Оспорените принудителни административни мерки са издадени на основание чл. 404, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство в хипотезата на точка 1 във формата на задължителни предписания за отстраняване на недостатъците по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труда, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Компетентността за прилагане на принудителните административни мерки по отношение на работодателите принадлежи на контролните органи на инспекцията по труда, сред чиито правомощия, уредени в чл. 402 от КТ, е и правомощието по ал. 1, т. 5 да установяват причините и обстоятелствата, при които са настъпили трудови злополуки. На настоящия съдебен състав е известно решение окончателно Решение 2045/23.02.2023г., по адм.дело 9342/2022 г., VI отделение, по описа на Върховен административен съд, с което се оставя в сила Решение 4956/18.07.2022 г., по адм. дело 11662/2021 г., по описа на Административен съд София-град, с което отменено издаденото на основание чл. 405а, ал. 1 от КТ постановление за обявяване съществуването на трудово правоотношение от 27.10.2021 г., сочено от касационен жалбоподател пред този съдебен състав и пред първостепенния съд. Неоснователни са изводите на долния съд, че няма връзка между делата по оспорването на различни административни актове. Формално, административните актове, дори да са издавани на различни правни основания са в обуславяща връзка от правопораждащия юридически факт, какъвто е злополучния инцидент с работник, който не нает да предоставя работната си сила от жалбоподателя. При отмяната на постановлението от 27.10.2021 г., издадено от гл. инспектор в Дирекция Инспекция по труда Монтана, за обявяване съществуването на трудово правоотношение, съдилищата са приели, трудово правоотношение няма, като в съдебните производства са участвали същите страни, които са и по настоящото дело. Предвид горното и по аргумент от чл. 177, ал. 1 от АПК следва да се приеме, че ЕМКО ООД през процесния период не е имало качеството работодател, в обсъдените в това съдебно решение правни основания по отношение на починалия работник, което води до извод, че издаденото в това му качество задължително предписание в точка 2 от ПИП ПР2136238/16.11.21 г на Дирекция Инспекция по труда Монтана е материално незаконосъобразно, а изводът в противната насока на първоинстанционния съд, обусловил постановяването на проверяваното решение, е опроверган. С разпоредбите на чл. 404, ал. 1, т. 1 - 12 от КТ контролните органи на инспекцията по труда са овластени да прилагат принудителни административни мерки, като дават задължителни предписания на работодателите за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. В хипотезата по т. 1, предложение първо, сочена като правно основание в настоящия случай и необсъдена по същество от административния съд контролните органи дават задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушения на трудовото законодателство. Как и защо административният орган, съответно първостепенният съд са приели, че касационният жалбоподател е субект на прилаганата ПАМ не се установи, а на по силно основание, след като съществен признак за прилагането на такава мярка не е установен, то последната е незаконосъобразна. С оглед на това, при наличието на касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да се постанови друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба се уважи, като се отменят оспорените с нея предписания в обжалваната им част. При установената основателност на главните искания в касационната жалба следва да бъде уважена и акцесорната претенция на касационен жалбоподател за присъждане на направените деловодни разноски, които се претендират и са доказани в размер на 370 лева за платената държавна такса по касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховен административен съд, шесто отделение