Решение № 4759 от 18.5.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на район Приморски - Община Варна, чрез юрк. Цанков като процесуален представител, против решение 1288 от 14.10.2021 г., постановено по адм. дело 280/2021 г. по описа на Административен съд Варна. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго по същество, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорената заповед. Ответниците К. Дойчев и М. Колева, чрез пълномощника си адв. Обретенова, в писмен отговор изразяват становище за неоснователност на жалбата и претендират присъждане на разноски за касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, по оспорване на К. Дойчев и М. Колева, е отменена заповед 08/06.01.2021 г., издадена от кмета на район Приморски - Община Варна, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено в срок от един месец да се изготви и представи за одобрение план за безопасност и здраве за премахване на незаконни строежи: Стоманобетонови подпорни стени - два броя, находящи се в поземлен имот с идентификатор 10135.2515.1329 по кадастрална карта и кадастралните регистри на гр. Варна, СО Ален мак, а в срок от два месеца от одобряване на плана - да се извърши премахването им, с адресати на задължението оспорващите в първоинстанционното производство и настоящи ответници. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Излага съображения, че констатираните подпорни стени представляват строежи по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Приема, че съгласно разпоредбите на чл. 147, ал. 1, т. 5 и чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ за изграждането им с установената в приетата тройна съдебно-техническа експертиза височина под 1,20 м, не се изискват инвестиционен проект и разрешение за строеж. Обосновава извод, че същите не подлежат на премахване по смисъла на посочената от административния орган норма на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като за изпълнението им не са необходими визираните в мотивите на акта строителни книжа. По тези съображения отменя оспорената заповед като незаконосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предмет на оспорената заповед са две подпорни стени, изпълнени в югозападната част на поземлен имот с идентификатор 10135.2515.1329, в периода 2018 - 2020 г. без разрешение за строеж и одобрени проекти, с описани в мотивната част на акта параметри - дължина, ширина и височина около 2.00 м, които подлежат на премахване на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. По делото е установено, че двете подпорни стени безспорно попадат в дефиницията за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Съгласно измерванията, направени от вещите лица по заключението на приетата тройна съдебно-техническа експертиза първата стоманобетонова подпорна стена е с дължина 13,5 м и височина от 1,05 м до 1,15 м, без дебелината на шапката от 0,05 м, която не е част от този строеж като геотехническо съоръжение. Втората стоманобетонова подпорна стена е с дължина от 14,65 м и височина от 0,91 м до 1,02 м спрямо нивото на прилежащия терен, без бетоновата плоча от 0,15 м, която стъпва върху нея и не е подложена на земен натиск. Неоснователно е възражението на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се във възприемане на констатациите на тройната комплексна съдебно-техническа експертиза относно височината на изградените строежи вместо на тези по предходните, приети по делото заключения на единичните експертизи. Съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В случая са назначени три експертизи - единична и повторна, а след оспорването им от жалбоподателите пред първата инстанция и тройна такава. Съдът излага аргументирани съображения защо възприема заключението на тройната експертиза, изготвена от вещи лица със специалности геолог, геодезист и инженер-конструктор, които са извършили точни геодезически измервания на подпорните стени спрямо нивото на прилежащия в основата им терен. Установено е по делото, че подпорнитие стени не са елемент на транспортни обекти. Визираните от административния орган височини на строежите по измерванията на първата и повторната експертизи, за които експерите приемат, че са над 1,20 м включват и засипаните основи. Така извършените измервания са в противоречие с разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ, според която височината на подпорните стени се преценява спрямо нивото на прилежащия в основата им терен, съответно не включва частта от засипаните основи без посочване на конкретни величини, намиращи се под земята. Относно различията на стойностите в измерванията на вещите лица по първата и повторната експертизи с тези по изготвената тройна съдебно-техническа експертиза, съдът правилно кредитира последната. Подпорните стени представляват геотехническо съоръжение за укрепване на наклонения терен, което понася натоварването от земния натиск. В този смисъл и при съобразяване с нормите за проектиране на подпорни стени монтираната върху първата подпорна стена шапка и върху другата - стоманобетонова плоча над терена в резултат на изравняването му поради наличната денивелация, доколкото не представляват част от конструкцията на двата строежа, правилно не са включени при отчитане на височините им. Предвид изложеното законосъобразен се явява изводът на административния съд, че с оглед установените параметри и естеството на изпълненото, процесните подпорни стени макар и с характеристиките на строежи попадат в предвиденото с нормата на чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ изключение. Съгласно цитираната разпоредба не се изисква разрешение за строеж за подпорни стени с височина до 1.2 м над нивото на прилежащия в основата им терен, когато не са елемент на транспортни обекти. В мотивната част на оспорената заповед като единствено правно основание за премахване е посочена разпоредбата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, визираща липса на строителни книжа. С оглед извършените строително - монтажни работи и предназначението на обектите - подпорни стени с височина до 1,2 м над нивото на прилежащия им терен, които не са елемент на транспортни обекти, не е необходимо издаване на разрешение за строеж за изграждането им по чл. 148 ЗУТ. Неоснователно е и възражението на касатора относно наложената строителна забрана със заповед РД-02-14-300/21.04.1997 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството на Република България за територията, в която попада имотът с изпълнените в него процесни строежи. Заповедта е издадена на основание чл. 38, ал. 2 ЗТСУ (отм.) във връзка с проявилите се мащабни свлачищни процеси по северното Черноморско крайбрежие и със срок до извършване на инженерно-геоложки проучвания, осъществяване на трайни укрепителни и отводнителни мероприятия за отделните участъци и отчитане на положителен ефект. В оспорената заповед липсват изложени фактически основания за построяването на подпорните стени при действието на тази заповед. Не са посочени конкретни факти относно етапа на извършването към този момент на предвидените противосвлачищни мероприятия за територията, за да се направи извод относно наличието или отпадането на строителната забрана, респ. за осъществяване на основанието по чл. 225, ал. 2, т. 6 ЗУТ. В оспорената заповед липсва позоваване на тази разпоредба, както и излагане на фактически обстоятелства относно допуснати нарушения на изискванията за строителство в територия с особена териториалноустройствена защита по смисъла на § 5, т. 4 ДР ЗУТ. Ето защо, като достига до извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, съдът постановява решението си в съответствие с материалния закон. Не са налице сочените касационни основания за отмяната му, поради което съдебният акт като правилен следва да се остави в сила. При този изход на делото и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответниците, община Варна дължи заплащане на реално направените за тази инстанция разноски. Същите следва да бъдат присъдени единствено в полза на К. Дойчев, тъй като са заплатени от него в размер на 1000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 06.04.2022 г. и списък по чл. 80 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,