Решение № 4614 от 5.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1756/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7, изр. първо от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Интер Билд Груп ЕООД, с ЕИК 204491619, чрез упълномощения адв. Т. Станев, срещу Решение 23664 от 15.11.2024 г., постановено по адм. д. 11050 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2021 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу Ревизионен акт Р-22221720004589-091-001 от 23.06.2021 г. (РА), поправен с Ревизионен акт 22221721115375-003-001 от 30.06.2021 г., издадени от органи по приходите при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) - София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (Д ОДОП ) - София при Централното управление (ЦУ) на НАП. Наред с това, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 1489,14 лв. за първоинстанционното производство. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се становище, че в хода на първоинстанционното производство Интер Билд Груп ЕООД е ангажирало всички необходими и допустими доказателства, за да проведе главно и пълно доказване на претендираното право на приспадане на данъчен кредит. Според касационния жалбоподател съдът не е обсъдил възраженията му за нищожност на спорния РА в контекста на релевирана нищожност на ревизионния доклад (РД), който довод поддържа и в касационната жалба. Наред с това, съдът не съобразил разрешенията, дадени в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), че отказ на право на приспадане на данъчен кредит е допустим в случай, че е налице елемент на измама, свързана със злоупотреба с данък върху добавената стойност (ДДС). Позовава се на представените по делото счетоводни документи на ревизирания субект. Твърди, че съдът формирал неправилни изводи по причина, че при анализа на част от приобщените доказателства придал смисъл, който те не притежават, а други напълно игнорирал. Въз основа на изложеното в касационната жалба се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на спорния РА. Касационната жалба се поддържа в съдебното заседание пред настоящия съд, чрез адв. Станев, който от името на касационния жалбоподател по същество на касационното оспорване моли отмяната на обжалваното съдебно решение. Ответникът директорът на Д ОДОП София при ЦУ на НАП оспорва касационната жалба чрез упълномощения юрисконсулт Бакърджиева. По същество на касационното оспорване моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1489,00 лв. В дадения срок по чл. 149, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) представя писмени бележки по съществото на спора. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е бил РА Р-22221720004589-091-001 от 23.06.2021 г., поправен с РА 22221721115375-003-001 от 30.06.2021 г., издадени от органи по приходите при ТД на НАП - София, мълчаливо потвърден от директора на Д ОДОП - София при ЦУ на НАП. Съдът направил фактическите си установявания относно предмета на спорните доставки (алкохолни напитки), доставчиците и липсата на отговор и представени доказателства от тях, въз основа на документите и протоколите, съставени в хода на ревизионното производство. Съобразил направените от ораните по приходите изводи и аргументация за нереалност на спорните доставки, основана на липсата на доказателства, че доставчикът Анивия" ЕООД е притежавало стоките предмет на фактуриране към Интер Билд груп" ЕООД, както и че предмет на доставките са стоки, които са родово определени вещи, поради което прехвърлянето на собствеността се извършва щом вещите бъдат определени по съгласие на страните или бъдат предадени. Взел предвид също така липсата на представени към този етап на производството приемо-предавателни протоколи и други съпътстващи доставките документи /договор, складови разписки/ за потвърждаване реалността на доставките и възникналото данъчно събитие от конкретния доставчик, като задължително условие за възникване правото на данъчен кредит на основание чл. 68, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 6 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС). Въз основа на установеното по делото от фактическа страна и като съобразил приобщените специални знания на експертите, изготвили приетите без оспорване заключения на съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) и съдебно-техническата компютърна експертиза (СТКЕ), а и казаното по време на изслушването по чл. 200, ал. 2 ГПК, съдът направил извод, че обжалваният поправен РА е издаден от органи по приходите, разполагащи с материална компетентност, след надлежно възложена ревизия, при спазване на изискванията за форма и съдържание на издадените ЗВР, РД и РА и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че актовете са връчвани на ревизираното лице, което е могло да се запознае със съдържанието им и да защити правата си, а в РА са посочени фактически и правни основания за издаването му, изложени подробно както в акта, така и в съставения ревизионен доклад, представляващ неразделна част от него. За да се произнесе по материалната законосъобразност на спорния РА, съдът взел предвид, че в тежест на настоящия касационен жалбоподател е било да докаже положителния факт на осъществяване на спорните доставки, който води до благоприятните за него последици, свързани с упражняването на правото на данъчен кредит. Приел, че при липсата на нормативна уредба, която да изисква наличието на конкретен вид документи за доказване на относимите в тази връзка факти и обстоятелства, определящ за преценката дали една доставка е действително извършена е съвкупният анализ на всички събрани по делото доказателства. Взел предвид приложимата правна регламентация и разрешенията, дадени в практиката на СЕС, като се основал на конкретни относими към спора решения на този съд. Обобщил, че за да се признае правото на приспадане на данъчен кредит е необходимо стоките/услугите да се реално получени и да са използвани от субекта, който се позовава на това право, за целите на облагаемите му сделки. По отношение на фактурираните от Анивия ЕООД доставки на различни по вид и количества алкохолни напитки съдът съобразил, че в хода на ревизията са представени единствено копия на процесните 6 броя фактури, както и извлечения от счетоводните регистри на ревизираното лице. Позовал се и на констатациите на органите по приходите, че при извършената насрещна проверка на доставчика същият не е представил документи, като било установено, че той няма техническа и кадрова обезпеченост за извършване на доставките. В този смисъл посочил, че не се установява дали доставчикът е разполагал със стоките, които да прехвърли на ревизираното лице. Изразил съгласие с възраженията на Интер Билд Груп EООД, че нередностите при доставчика не могат да се противопоставят на получателя, нито могат да послужат като самостоятелно основание за непризнаване на правото на приспадане на данъчен кредит, но акцентирал на това, че в хода на ревизията единствените относими към спорните доставки документи са представените от ревизираното лице копия на фактури, счетоводни справки и регистри. Реферирал към утвърдената практика на Върховния административен съд, съгласно която наличието само на фактури с недостатъчна съпътстваща документация не може да бъде основание за признаване на разходите по тях. Относно представените Интер Билд Груп EООД едва в съдебното производство документи договор за доставка и приемо-предавателни протоколи, съдът приел, че като частни документи нямат обвързваща го доказателствена сила. В допълнение посочил, че тези документи били оспорени от ответника, а в откритото производство по чл. 193 ГПК дружеството - жалбоподател не ангажирало никакви доказателства, посредством които да установи тяхната автентичност. Съобразил и процесуалното му поведение, израз на което било и направеното искане за отмяна на определението, с което е била допусната поисканата преди това във връзка с производството по проверка на истинността на оспорените документи, съдебно-графологична експертиза. В заключение съдът приел, че при липса на ангажирани доказателства от страната, която носи доказателствената тежест в производството по оспорване, то е доказано - документите не изхождат от посоченото в тях за автор лице и същите следва да се третират като неподписани от доставчика, поради което не могат да служат като годно доказателство за факта на предаване на стоките, респективно за установяване на изискването на чл. 24, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. По тези причини съдът направил извод, че не следва да се признае претендираното данъчно предимство за получателя. Отхвърлил възможността изводът му да се повлияе от заключенията на ССЕ, доколкото притежаването на фактури, така и редовното им осчетоводяване не е достатъчно да обоснове фактическо извършване на отразените в тях стопански операции. Възприел осчетоводяването на процесните доставки само като косвено доказателство, което при липса на други преки и непротиворечиви доказателства във връзка с изпълнение на доставките, не може да обоснове безсъмнен извод за тяхната реалност. В заключение посочил, че липсата на реална доставка е основание да се откаже право на приспадане на данъчен кредит поради нарушение на основните принципи на системата на ДДС - наличие на реална икономическа дейност и данъчен неутралитет, който цели да освободи от данъчна тежест само реалните икономически дейности. Възприел, съставянето на фактури или документи с невярно съдържание, както и всяко друго манипулиране на доказателства, за част от данъчна измама, в която участва самото ДЗЛ (решение от 07.12.2010 г. по дело С-285/09, т. 48 и т. 49). Потърсил допълнително аргументи и в неустановения факт на плащане по фактурите. При тези мотиви, съдът приел, че отказът на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя е законосъобразен, а липсата на технически и кадрови ресурс на доставчика, както и липсата на доказателства са извършени разплащания, ценил само като косвено доказателство в подкрепа на извода за липса на реални доставки. По тези съображения, съдът отхвърлил оспорването. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно касационният жалбоподател възразява срещу изводите на съда за неоснователност на оспорването на РА поради това, че по делото не е установено и доказано осъществяването на реални доставки по спорните фактури. Доводите му почиват на убеждението, че в хода на първоинстанционното производство е ангажирал всички необходими и допустими доказателства за установяване на тези релевантни факти. Това обаче не е достатъчно, за да се възприеме за оправдано обсъжданото касационно оплакване, което впрочем е лишено и от всякаква конкретика. Първоинстанционният съд е направил мотивирани и подробно обосновани фактически и правни изводи след преценка и обсъждане поотделно и в съвкупност на всички приобщени по делото писмени доказателства, в това число тези, представени в хода на ревизионното производство и в съдебната фаза на процеса, както и заключението на ССЕ, прието от съда като неоспорено от страните. При това съдът е зачел правилата за разпределение на доказателствената тежест, предприетите от страните процесуални действия, респективно изявленията им във връзка с оспорване автентичността на редица документи и процесуалната активност/бездействие за защита срещу това оспорване от страна на «Интер Билд Груп» ЕООД. Направените от съда изводи са обосновани на доказателствената съвкупност и се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. Те са в унисон с постоянната практика на Върховния административен съд по така повдигнатите въпроси (включително по въпросите, свързани с позоваването от страна на ревизирания субект изключително на счетоводните записвания, които е взел в счетоводството си), както и с разрешенията, дадени от СЕС в практиката му, в това число решенията, на които се е позовал съдът при постановяване на обжалваното съдебно решение. Съдът е дал мотивиран и обоснован отговор който е в съответствие с националното законодателство, правото на ЕС и относимата съдебна практика, вкл. практиката на СЕС, вкл. във връзка с упрека, отправен от «Интер Билд Груп» ЕООД срещу твърдения подход на приходната администрация да зачита и съобразява поведението на доставчика на ревизираното лице и нередностите при него в контекста на признаване правото на данъчен кредит на получателя. Отграничавайки хипотезите, които е възможно да възникнат и фактите по казуса, съдът е аргументирал споделимото и вярно становище, че в случая отказът на претендираното право не почива единствено на такъв анализ. По горните причини и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК с настоящото съдебно решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд по тези въпроси и е ненужно преповтарянето им тук. Касационният жалбоподател упреква съда и за това, че формирал неправилни изводи, защото при анализа на част от приобщените доказателства придал смисъл, който те не притежават, а други напълно игнорирал. Доводът е лишен от всякаква конкретика и по тази причина на този довод отговор е недължим. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, че съдът не е обсъдил възраженията му за нищожност на спорния РА в контекста на релевирана нищожност на РД. В хода на първоинстанционното производство действително от страна на оспорващото дружество е направено възражение за невалидност на актовете и в тази връзка са ангажирани специални знания чрез назначаването на СТКЕ, приета без оспорване от страните по спора. Изводите на експерта, че служителите, подписали електронно документите (РД и РА) са притежавали валидни квалифицирани електронни подписи към датата на подписването им; че е налице еднозначно определяне на физическите лица, подписали изследваните електронни документи; че е налице съответствие на квалифицираните електронни подписи, положени на оспорените електронни документи с приложимите разпоредби от Регламент 910/2014 г. на Европейския парламент и Съвета от 23.07.2014 г., както и че положените подписи в изследваните документи притежават изискуемите белези и могат да бъдат определени като «квалифициран електронен подпис» са взети предвид от съда при обосноваване на неговия отговор по направените от дружеството оспорвания в тази връзка. В този смисъл, невярно е твърдението, направено в касационната жалба, че съдът не е взел предвид направеното оспорване и не е изложил съображенията си по него в мотивите на обжалвания съдебен акт. Предвид изложеното, заявените касационни оплаквания са непротивопоставими на подробните фактически установявания, направени от първоинстанционния съд на основание извършената правилна оценка и обсъждане на доказателствената съвкупност, както и на достигнатите правни изводи. Ето защо, по всички гореизложени съображения, обжалваното съдебно решение следва да остане в сила като валидно, допустимо и правилно. С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане от ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство е основателно. Касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на НАП сума в размер на 1489,00 лв. съобразно материалния интерес по спора. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение