Решение № 3383 от 8.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8082/2018 г.

Решение № 3383 от 8.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8082/2018 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник – изпълнителният директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез юрисконсулт Бонева срещу Решение № 859 от 24.04.2018 г., постановено по адм. дело № 3083/2016 г. по описа на Административния съд – Варна, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/32048/22.07.2011 г. на зам. изпълнителния директор на ДФ "Земеделие", с който е установено публично държавна вземане по отношение на Р. Киров, представляващо недължимо платена сума във връзка с подадено от него общо заявление за единно плащане на площ за 2009 с УИН 03.23.0609/24703 в размер на 4 701, 61 лева. В касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество, като се отхвърли жалбата на Р. Киров срещу АУПДВ, както и се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба – Р. Киров, чрез пълномощникът си адв. Златев, в писмен отговор оспорва жалбата, като неоснователна и моли съдът да постанови решение, с което остави в сила решението на Административен съд – Варна, както и да присъди разноски за касационната инстанция, платени за адвокатски хонорар в размер на 600 лева. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, постановено в производство по реда на чл. 166, ал. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 27, ал. 3 и 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), Административен съд – Варна е отменил АУПДВ № 01-6500/32048/22.07.2011 г. на зам. изпълнителния директор на ДФ "Земеделие", с който на Р. Киров е установено публично държавна вземане, представляващо недължимо платена сума във връзка с подадено от него общо заявление за единно плащане на площ за 2009 с УИН 03.23.0609/24703 в размер на 4 701, 61 лева. За да постанови това решение, съдът е приел, че АУПДВ е издаден при съществени нарушение на административно производствените правила, тъй като жалбоподателя не е уведомен за започналото административно производство, както и за възможността да възрази и представи доказателства, с което на практика е лишен от възможност да участва в производството, а отделно от това, че АУПДВ не отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, тъй като от съдържанието му не може да се установи кои площи са приети за недопустими за подпомагане, какъв е техния размер и причините, поради които са приети за недопустими за подпомагане, както и методиката, по която е определена подлежащата на възстановяване сума. Решението е правилно. Настоящият тричленен състав, напълно споделя направените изводи в решението, като излага допълнително следното: Оспореният АУПДВ е издаден на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 АПК, във вр. с чл. 165 и чл. 166 ДОПК, чл. 20а, ал. 1 ЗПЗП и чл. 73 от Регламент (ЕО) № 796/2004 г. на Комисията от 21.04.2004 г. относно определяне на подробни правила за прилагане на интегрираната система за управление и контрол, кръстосано спазване и модулация, предвидена в Регламент (ЕО) № 1782/2003 г. на Съвета относно установяване на общи правила за схеми за директно подпомагане в рамките на Общата селскостопанска политика и за установяване на някои схеми за подпомагане на земеделските производители. Отмененият АУПДВ е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК и при издаването му следва да бъде спазена съответната законоустановена процедура. В случая правилно е констатирано от административният съд, че актът не отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и това е самостоятелно основание за неговата отмяна. Административният орган е посочил единствено, че въз основа на извършени "проверки на заявленията съгласно чл. 37, ал. 2 ЗПЗП, във вр. с чл. 24 от Регламент (ЕО) № 796/2004 г. е намалена годната за подпомагане площ и част от оторизираната субсидия на бенефициента в размер на 4 701, 61 лв.", както и че тази сума се явява "недължимо изплатена, тъй като е била платена за недопустими за подпомагане площи". Никъде в акта не е посочено кои са площите, които органът счита за недопустими за подпомагане, по какви причини счита, че попадат в недопустимия слой, както и какъв е размерът на тези площи. Не може да се приеме, че изразът, новополучена официална информация в Интегрираната система за администриране и контрол (ИСАК), с която разплащателната агенция е длъжна да се съобрази, е фактическо основание. Според Регламент (ЕО) № 796/2004 г. на Комисията от 21.04.2004 г. посочването на нередности, произтичащи от кръстосаните проверки, бива последван от други подходящи административни процедури и когато е необходимо и от проверки на място. В конкретния случай не е посочено какви видове административни проверки са били извършени, какво е било констатирано в тях и въз основа на какви дейности. Разплащателната агенция не е изяснила в пълна степен вероятността на установените несъответствия, нито е установила техните причини. По този начин административният орган е допуснал съществено нарушаване на процедурата, което е основание за отмяна на атакувания акт, което първоинстанционният съд правилно е постановил. Липсата на конкретни фактически основания, довели до формирането на волеизявлението в оспорения акт, препятства извършването на проверка за приложението на материалния закон. По делото е безспорно установено, че жалбоподателят е бил добросъвестен при подаване на заявлението, попълване на съответните формуляри и представяне на удостоверителните документи. Грешките при определянето на "окончателния временен слой, допустим за подпомагане" към 2009 г. са отстранени чрез цитираните в писмото на Министерство на земеделието и храните (МЗХ) до ДФЗ "допълнителни специализирани анализи и проверки". Наред с това, съдът обосновано и законосъобразно е приел, че актът е издаден при допуснато съществено нарушение на административно производствените правила по чл. 34 от АПК. Преди издаване на АУПДВ административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 24, § 2, чл. 28, § 2 и чл. 30, § 4 от Регламент /ЕО/ № 796/2004 г., изискващи при посочване на нередности от кръстосани проверки да последват други подходящи административни процедури, а при необходимост и проверки на място, както и да се изискат и допълнителни доказателства. В случая земеделският производител не е уведомен за започналото производство по издаване на АУПДВ и не е могъл да даде възражение и да представи доказателства. От доказателствата не е установено недобросъвестно поведение от негова страна, което да е въвело в заблуждение административния орган с деклариране на неверни данни в задължението за единно плащане. Самият административен орган след съответни проверки по задължението е преценил, че са налице законовите предпоставки за плащането и е извършил същото. Правилно е прието от съда, че в случая с оглед доказателствата е приложима разпоредбата на чл. 73, § 4 от Регламент / ЕО / № 796/2004 г., според която задължението за възстановяване, посочено в § 1 не се прилага, ако плащането е извършено по грешка на компетентните власти или друг орган и ако грешката не може да бъде установена по разумен път от земеделския производител. Освен това, последицата от нарушаването на правилата на Общността за финансиране е предпоставка за намаляване на субсидиите, респ. основание за тяхното възстановяване от държавата, но не и от земеделския производител. Ето защо настоящата инстанция приема, че при така установеното от фактическата страна и приложимите правни норми, се налага извод за незаконосъобразност на оспорения АУПДВ. След като няма неправомерно поведение от страна на земеделския производител, което да е въвело в заблуждение административния орган, изплатените парични суми за подпомагане не могат да бъдат квалифицирани като недължимо платени и да се събират принудително. Съгласно чл. 80 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 г. на Комисията от 30.11.2009 г. дори да е налице задължение за възстановяване, ако грешката се отнася до фактически елементи свързани с изчисляване на плащането, ал. 1 не се прилага, ако решението за възстановяване не е било съобщено до 12 месеца след плащането. Административният акт е издаден на 14.04.2011 г. повече от една година след плащането 2009 г. и след преклудиране на възможността за принудително възстановяване на сумата. В този смисъл, при аналогични факти са постановени следните решения на ВАС, трето отделение: решение № 16808/16.12.2013 г. по адм. дело № 9382/2013 г. на ВАС, решение № 1588/05.02.2014 г. по адм. дело № 9784/2013 г., решение № 7037/12.06.2015 г. по адм. дело № 9167/2014 г. и др. По изложените съображения, касационната жалба е неоснователна, а решението на Административен съд – Варна, като валидно, допустимо и правилно, следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, на касационния жалбоподател разноски не се дължат. Такива следва да се присъдят на ответника по касация. Основателно обаче е възражението за прекомерност на възнаграждението за адвокатска защита. Пред касационната инстанция ответника по касация е представляван от адвокат Златев, който не се е явил в проведеното открито съдебно заседание, а само е депозирал отговор на подадената касационна жалба. Видно от представеното пълномощно - договор 0000060121 от 13.06.2018 г. към депозирания писмен отговор на касационната жалба, за касационното производство, ответника по касация е заплатил възнаграждение на адвокат в размер на 600 лева. С писмена молба от 05.02.2019 г. касаторът, чрез пълномощник е направил възражение на основание чл. 144 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 5 от ГПК, което се явява основателно. С оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и цитираната по-горе трайна практика по аналогични казуси, възнаграждението за адвокат следва да се редуцира съобразно чл. 36 от ЗА и да бъде в размер на 300 лева. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, първо отделение