Решение № 23 от 28.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1078/2018 г.

Решение № 23 от 28.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1078/2018 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Касационното производство е второ по ред. Образувано е по жалба на подсъдимия И. С. П. срещу присъда № 114 от 09.05.2018 г. по внохд № 1322/18 г. на Софийския градски съд с искане за нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Наведени са оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С присъда от 17.02.2016 г. по нохд № 15149/14 г. Софийският районен съд признал подсъдимия И. П. за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 5 от НК и на осн. чл. 78а от НК го освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно наказание глоба в размер на хиляда лева. Оправдал го по първоначалното обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК. С присъда № 188 от 03.07.2017 г. по внохд № 1134/17 г. Софийският градски съд отменил присъдата и признал подсъдимия за виновен по чл. 198, ал. 1 от НК. С решение № 217/13.03.2018 г. по к. д. № 1097/17 г. ВКС, ІІІ н. о. отменил въззивната присъда и върнал делото за ново разглеждане. След проведено второ по ред въззивно производство, Софийският градски съд отменил присъдата на районния съд и признал подсъдимия П. за виновен в това, че на 24.05.2014 г. отнел от владението на В. Ч. чужда движима вещ- мобилен телефон на стойност 182 лв., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това заплаха, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода. На осн. чл. 66, ал. 1 от НК отложил изтърпяването на наказанието за срок от три години. Жалбата е неоснователна. Оплакването за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е мотивирано с доводи, че съдът се е предоверил на обвинителната теза, като е игнорирал част от доказателствата, които я опровергават, а други доказателства е третирал превратно. Настоява се, че съдебният акт не съдържа отговор на съществени доводи на защитата, поради което е налице липса на мотиви. Възраженията са неоснователни. Върховният касационен съд не е съд по фактите, поради което няма задължение и правомощие да извършва анализ на доказателствата, събрани от решаващите съдилища. Такъв анализ е направен от контролирания СГС и изведената фактическата обстановка почива на вярна интерпретация на доказателствената съвкупност. Спорният по делото въпрос- дали подсъдимият е отправил заплаха срещу пострадалия или св. Ч. му е дал мобилния си телефон доброволно, след поискване- е изяснен от въззивната инстанция въз основа на доказателствата, събрани и проверени при спазване на процесуалните изисквания. На лист 5-8 от мотивите на присъдата е изложен подробен анализ на показанията на св. Ч. и на обясненията на подсъдимия, като тези доказателствени източници са съпоставени с данните, съдържащи се в показанията на останалите свидетели и записите от камерите в МОЛ-а. Съдът е обсъдил възражението на защитата за наличие на съществени противоречия в дадените от пострадалия показания пред съда и по време на ДП, като е преценил, че по отношение на съществените за правилното решаване на делото обстоятелства такива противоречия не са налице. Не би могло да се очаква, че при всеки разпит, свидетелят ще ползва едни и същи изразни средства и че е невъзможно да съобщи детайли от събитията, които не са отразени в предходен или последващ негов разпит. Поначало, съгласно процесуалните правила по чл. 139 от НПК, свидетелят излага във формата на свободен разказ всичко, което му е известно по делото, като органът по разследването може да задава уточняващи или допълващи въпроси, а по време на съдебното производство такива въпроси задават страните по делото и съдът. Затова, дали едни показания са по-подробни от други зависи и от начина на провеждане на разпита, от зададените въпроси и емоционалното състояние на свидетеля, но това априори не обосновава извод за недостоверност на казаното от свидетеля. Софийският градски съд е изложил убедителни съображения защо кредитира с доверие показанията на св. Ч., като това решение не е резултат от флагрантно извращаване на доказателствения материал, както сочи защитата. Почиваща на данните по делото е констатацията, че св. Ч. последователно, във всички разпити твърди, че е бил издърпан и завлечен от подсъдимия в пустия коридор към тоалетните, където последният го заплашил, че ще го удари и му взел телефона. Съдът е констатирал несъответствие между показанията на свидетеля и видеозаписите от охранителните камери относно механизма на отнемането, като е изложил убедителни съображения за заключението, че действително пострадалият сам е предал вещта, но това не е станало доброволно, а под въздействие на отправените от подсъдимия заплахи. В тази насока се е позовал и на показанията на неговите приятели и на баща му. Съдът е обсъдил надлежно и обясненията на подсъдимия, като е отказал да даде вяра на твърдението, че без разумна причина и в разрез с всякаква логика напълно непознатото нему, 14 годишно момче му дало телефона си веднага, след като му го поискал, а после той не знаел какво да го прави и затова го оставил в магазин извън МОЛ-а. Убедително защитено е заключението, че обясненията на дееца са нелогични, лишени от здрав разум, частично противоречащи на видеозаписите от камерите, както и на показанията на свидетелите и обслужващи единствено защитната му позиция. Несъгласието на защитата с решението на съда да даде вяра на едни доказателствени средства и да изключи като недостоверни други, като изложи съображения за това, не може да се третира като процесуално нарушение. Несъстоятелно е и твърдението, че съдът е надхвърлил обвинителната теза, тъй като и в обвинителния процесуален документ и в присъдата е посочено, че подсъдимият е отнел владението на вещта след като отправил заплаха към пострадалия- "че ще го удари". Описвайки приетата фактическа обстановка, съдът е посочил, че подсъдимият "заплашил св. Ч., че ще го намери, задържал телефона и го пуснал да се върне в магазина", но от цялостната изложена фактология в мотивите е очевидно, че т. нар несъществуваща в обвинителния акт заплаха е отправена не преди, а след отнемането на вещта. Затова касационният състав счита, че атакуваният съдебен акт не страда от приписаните му пороци, които да налагат отмяната му. Конкретни доводи по приложението на материалния закон и справедливостта на наказанието не са отразени в жалбата. Оплакването е обвързано единствено с оспорените от защитата факти по престъплението, което касационният състав намери за неоснователно. Затова следва единствено да се посочи, че при правилно изведената фактическа обстановка, съдът законосъобразно е приложил материалния закон, осъждайки касатора за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. Наказанието е индивидуализирано при основанието по чл. 55, ал. 1 от НК и не е явно несправедливо. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 114/09.05.2018 г. на Софийския градски съд, постановена по внохд № 1322/18 г. Решението не подлежи на обжалване.