Решение № 14610 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8908/2018 г.

Решение № 14610 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8908/2018 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 194 от 09.05.2018 г., постановено по адм. д. № 103/2018 г. Административен съд – Велико Търново, седми състав, е отхвърлил жалбата на Ц. Стубленски от [населено място] против ревизионен акт № Р – 04000415003693 – 091 - 001 от 20.01.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Велико Търново, в частта му потвърдена с решение № 142 от 26.04.2016 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - гр. Велико Търново при ЦУ на НАП, в частта му относно допълнително определени задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2009 и 2010 г., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Ц. Стубленски от [населено място], чрез пълномощника му адв. М. Мишев. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са наведени подробни доводи в тази насока. Моли Върховния административен съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отмени издадения РА. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "ОДОП" – гр. Велико Търново чрез своя процесуален представител взема становище за не основателност на подадената жалба. Претендира заплащане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна. С решението си Административен съд – Велико Търново е отхвърлил жалбата на Ц. Стубленски от [населено място] против ревизионен акт № Р – 04000415003693 – 091 - 001 от 20.01.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Велико Търново, в частта му потвърдена с решение № 142 от 26.04.2016 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - гр. Велико Търново при ЦУ на НАП, в частта му относно допълнително определени задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2009 и 2010 г. общо в размер на 8 421, 61 лв. и лихви за забава в размер на 4 875, 23 лв. Производството пред административния съд се е развило по реда на чл. 226 АПКТ, след отмяна на първоначалното решение № 58 от 28.02.2017 г. на Административен съд Велико Търново, постановено по адм. д. № 431/2016 г. в частта, в която е бил отменен РА № Р-04000415003693-091-001/20.01.2016 г. на ТД на НАП В. Търново, потвърден в тази част с Решение № 142/26.04.2016 г. на Директора на Дирекция ОДОП Велико Търново, относно определени на Ц. Стубленски, допълнително данъчни задължения по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2009 и 2010 г. и делото е върната за ново разглеждане в тази му част от друг състав на същия съд. Решаващият съд е описал установената фактическа обстановка по време на ревизията за посочените два данъчни периода, начина, по който е установено превишение на разходите над приходите съответно в размер на 78 500 лв. за 2009 г. и 6 054, 48 лв. за 2010 г., които превишения са определени като облагаем доход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ и са определени допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ в размер на 10% от тях. Отбелязано е още, че органът по приходите не е приел за основателни твърденията на жалбоподателя, че към началото на данъчния период е разполагал с наличност от 92 500 лв. Административният съд е приел, че в съдебното производство жалбоподателят не е ангажирал доказателства за налично начално салдо от 92 500 лв. и констатациите на приходния орган в тази насока не са опровергани. В тази насока е прието, че липсват доказателства в тази сума да влиза сумата 35 316, 90 лв. от продажба на недвижим имот от 2001 г.; че с влязло съдебно решение по друго административно дело е прието, че задълженото лице не е предоставяло в заем на трето лице сумата от 12 000 лв.; че не са ангажирани доказателства, че майката на ревизираното лице е разполагала с наличност със сумата от 12 000 лв., за да може да я дари на сина си; че по същия начин не е установено да е получавана в заем от М. Аврамов сумата от 14 000 лв. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт в частта му относно определени допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2009 г. и 2010 г. в посочените по-горе размери. Решението на Административен съд – Велико Търново е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на Ц. Стубленски се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил показанията на свидетеля В. Ранов, който установява, че задълженото лице е имало няколко сейфа в дома си, където е съхранявал парични суми. На отделен ред се правят оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост относно приложението на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ. Излагат се аргументи, че в хода на ревизията не е извършено изследване за произхода на паричните суми, и неправилно е презумирано, че наличието на парични суми съставлява облагаем доход с неустановен източник. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: Както бе вече посочено, производството пред първоинстанционния съд се е развило по реда на чл. 226 АПК след отмяна на първоначално постановеното решение на Административен съд – Велико Търново с решение на Върховния административен съд и връщане на делото в тази му част за ново разглеждане. С първоначалното решение по отношение на процесната част от ревизионния акт е прието, че за 2009 и 2010 години не е установен източника за доходи, поради което те не могат да се квалифицират като доход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ и че на практика са облажени разходи, а не доходи на лицето. Изложени са били и мотиви, че при такова превишение на разходи над приходи ревизията е следвало да бъде извършена по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, в това число и при специфичен начин на определяне на данъчната основа. С отменителното решение на ВАС е прието, че съпоставката между приходите и разходите на лицето за ревизираните периоди е извършена на база на събраните доказателства в хода на ревизията, че в хода на ревизията задълженото лице не е направило възражение и не е ангажирало доказателства, че установеното превишение се дължи на необлагаеми доходи по смисъла на чл. 13 ЗДДФЛ, че данъчната основа за двата данъчни периода е определена на база установените факти и обстоятелства в хода на ревизията и правилно е прието наличие на доход с неустановен произход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Решението на първоинстанционния съд е отменено в тази му част поради необсъждане на останалите факти и обстоятелства и възраженията на страните, в това число твърдението за налично начално салдо в началото на периода в размер на 92 500 лв. и поради това, че ако спорът бъде решен направо от касационната инстанция на плоскостта на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, то би се нарушил принципа за двуинстанционност на съдебното производство. Съгласно чл. 224 АПК указанията на Върховния административен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото. В този смисъл, прилагайки разпоредбата на чл. 36, т. 6 ЗДДФЛ при новото разглеждане на делото административният съд не е допуснал нарушение на материалния закон от вида на твърдяните в касационната жалбата. С оглед на становищата на страните и възраженията на задълженото лице обосновано съдът е определил като основен спорен въпрос дали жалбоподателят е притежавал като начално салдо към 01.01.2009 г. сумата от 92 500 лв. Даденият отрицателен въпрос по спорния въпрос се споделя от настоящата съдебна инстанция, тъй като той е изграден на база на събраните доказателства по делото и при правилно тълкуване на закона. Твърдяното съществено процесуално нарушение, свързано с необсъждане на показанията на свидетеля В. Ранов, не е от такова естество, че да променя крайните изводи на решаващия съд. С показанията на този свидетел задълженото лице се домогва да установи тезата си, че е притежавало няколко сейфа в дома си, където е съхранявало парични суми, в това число въпросните 92 500 лв. Показанията на този свидетел действително не са обсъдени от административния съд при новото разглеждане на делото. Обсъдени от настоящата съдебна инстанция при условията на чл. 227, ал. 1 АПК, следва да бъде посочено, че те не установяват твърденията на задълженото лице за наличие на посоченото начално салдо. Въпросният свидетел е разпитан в съдебно заседание на 07.12.2016 г. /л. 112 от първоинстанционното дело, стр. 7 от съдебния протокол/. В показанията е посочил, че е работил към задълженото лице в една от фирмите му на длъжност шофьор от 2010 г., че поради характера на работа си му е било известен механизма, по който Ц. Стубленски е извършвал търговската си дейност за търговия на едро с плодове и зеленчуци, че му е било известно, че Ц. държи парите си по принцип в къщи, както и че Ц. е имал банков сейф, но никога не е влизал с него при сейфа в банката, че когато са ходили да пазаруват Ц. е вземал от тях по 10 – 15 хиляди лева или му е давал на него от тях пари, за да пазарува сам. Обобщено, свидетелят установява, че задълженото лице е съхранявало пари в дома си, че с тези пари е извършвана търговска дейност, че клиенти на фирмата са плащали на ръка или по банка дължимите суми. Свидетелят обаче по никакъв начин не установява каквото й да е обстоятелство относно въпросните 92 500 лв., в това число 35 316, 90 лв. от продажба на недвижим имот от 2001 г., 1500 лв. от продажба на дружествени дялове през 2007 г., върнат заем от Е. Вълков през 2007 г. в размер на 12 000 лв., дарение от 16 000 лв. от майката Р., 14 000 лв. заем от М. Аврамов. В съдебното решение първоинстанционния съд по отношение на тези суми е възпроизвел като свои мотиви изложеното в решението на директора на Д "ОДОП" при административното оспорване на ревизионния акт. Важно и съществено е отбелязването, че жалбоподателят не е ангажирал други доказателства /извън посочения по-горе свидетел/, в подкрепа на твърденията си за наличност на посочената сума. Наведените оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, свързано с приложението на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, не могат да бъдат споделени. Както бе вече посочено, в тази част съдът е съобразил дадените му указания в отменителното решение на ВАС. Нормата на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ презумира, че облагаем доход е брутната сума от всички други източници, които не са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО. Ако жалбоподателят твърди, че установените превишения на разходите над приходите се дължи на доходи, които са необлагаеми по смисъла на чл. 13 ЗДДФЛ, то в негова тежест е да ангажира доказателства в тази насока, което не е сторено от него. Обратно, тъй като ревизионният акт е издаден по общия ред, то органът по приходите е изпълнил задължението си да обоснове констатациите си в него и това е сторено на основание на фактите и доказателствата, установени в хода на ревизията. По същество тези констатации косвено са потвърдени и от основното и допълнително заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което установява, че за ревизираните периоди направените банкови вноски от задълженото лице значително превишават приходите му от дейност като едноличен търговец, че счетоводството на търговеца не позволява да се направи съпоставка между вноските и твърдяни плащания от клиенти, че липсват доказателства за движението на парични средства от касата и в касата на едноличния търговец. Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд – Велико Търново не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д "ОДОП"-гр. Велико Търново юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 696, 67 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,