Решение № 5611 от 11.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2672/2016 г.

Решение № 5611 от 11.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2672/2016 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Пловдив против Решение № 44/8.01.2016 г., постановено по административно дело № 2371/2015 г. по описа на Административен съд - Пловдив. С оспореното решение е отменен Акт за прихващане и възстановяване № П-16001615114519-004-001/9.07.2015 г., потвърден с Решение № 672/18.08.2015 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. Пловдив и делото е върнато като преписка на административния орган за произнасяне по искането за възстановяване съобразно указанията в мотивите на съда. В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност и немотивираност на съдебното решение, поради което се иска неговата отмяна, след което да се постанови друго, с което да се потвърди изцяло актът за прихващане и възстановяване. Оспорват се правните изводи на съда, като се твърди, че по отношение на надвнесения корпоративен данък за 2007 г. давността е започнала да тече от 1.01.2008 г., следователно в конкретния случай е изтекла съгласно разпоредбите на чл. 110 и чл. 114 от ЗЗД. Ответникът по касационната жалба - "Иди" ЕООД гр. Пловдив чрез процесуалния си представител адвокат Иван Йовчев в депозирана по делото писмена молба оспорва жалбата и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага решението на Административен съд - Пловдив да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на обжалване пред административния съд е акт за прихващане или възстановяване, който е издаден по повод подадено искане за прихващане или възстановяване с вх. № 16-24760/15.06.2015 г. от "Иди" ЕООД относно надвнесен корпоративен данък. Спор по фактите няма, а именно: установено е, че за 2007 г. е надвнесен данък в размер на 11 330,65 лева; за 2008 г. е приспаднат данък в размер на 1 317,21 лева и надвнесената сума е останала в размер на 10 013,44 лева; за 2009 г., 2010 г. и 2011 г. дружеството не е приспадало данък и надвнесената сума е останала същата; за 2012 г. е приспаднат данък печалба в размер на 140 лева и надвнесената сума е в размер на 9 873,44 лева; с годишната данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО за 2012 г. дружеството е декларирало годишен корпоративен данък в размер на 140 лева, надвнесен данък от минали години 10 013,44 лева и деклариран остатък от надвнесения данък в размер на 9 873,44 лева. С процесния акт, органът по приходите е отказал да възстанови надвнесения корпоративен данък с мотива, че надвнесения данък е за финансовата 2007 г., следователно искането за възстановяването му, което по своята същност представлява искане за реализиране на частноправно вземане е подадено след изтичане на 5-годишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която давност в случая е започнала да тече на 01.01.2008 г. и е изтекла към 1.01.2013 г. При така установените факти, съдът е достигнал до правилния извод за материална незаконосъобразност на оспорения акт за прихващане и възстановяване, което го е мотивирало да го отмени. След обсъждане на разпоредбата на чл. 94 от ЗКПО (отм.), в редакцията приложима към 2007 г., съдът е приел, че в специалния закон е предвиден специален ред на приспадане на надвнесен корпоративен данък по отношение на този, регламентиран в чл. 128 от ДОПК. По реда на ЗКПО приспадането може да се извърши само със следващи авансови и годишни вноски за същия данък, но не може да се извършва приспадане с други задължения на лицата. Освен това при извършване на приспадане по този ред не са дължими лихви, за разлика от възстановяването или прихващането, тъй като в чл. 129, ал. 6 от ДОПК изрично е предвидено, че сумите се връщат ведно със законната лихва. Към момента на подаване на искането за възстановяване на надвнесения данък, разпоредбата на чл. 94 от ЗКПО е отменена, поради което не съществува ред за извършване на приспадане по ЗКПО, а надвнесения корпоративен данък може да се прихващане или възстановява единствено реда на ДОПК. Спорът по делото е от кой момент започва да тече преклузивния срок по чл. 129, ал. 1 от ДОПК, при наличие на подавани декларации по ЗКПО, с които е извършено приспадане на данъка и е декларирана разлика за приспадане на надвнесен данък. Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите. В разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК е регламентирано прихващането или възстановяването да може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго. След анализ на цитираните разпоредби и предвид отпадане на възможността, предвидена в чл. 94 от ЗКПО /отм. От 1.01.2013 г./, правилен е изводът на административния съд за това, че срокът по чл. 129, ал. 1 от ДОПК е започнал да тече от 1.01.2013 г., тъй като основанието за възстановяване се явява декларацията по ЗКПО за 2012 г., в която надвнесения данък е деклариран като подлежащ на възстановяване, тоест искането за възстановяване на надвнесения данък е подадено в срок. Неправилен е аналогът, който административният орган е направил с частноправните вземания и приложимия по отношение на същите гражданско-правен институт на прихващане съгласно ЗЗД. Обстоятелството, че вземането на дружеството за надвнесения данък е частноправно, въобще не означава, че за него се прилага ЗЗД. Въпросното вземане не е част от гражданско правоотношение. Касае се за различни сфери на правно регулиране и автоматичното пренасяне на правилата на гражданското право към тези на данъчното е изключено. Погасяването на материални субективни права по давност или във връзка с изтичане на преклузивен срок в рамките на данъчни правоотношения може да се осъществи само ако е предвидено в изрична правна норма. С още по-голяма сила това се отнася за възможността за погасяване на вече възникнали субективни материални права. След като такава правна норма не е предвидена в преходните и заключителни разпоредби на данъчния закон по отношение на възникналите права относно надвнесен данък, прилагането по аналогия на правни норми, и то от сферата на частното право, е недопустимо. Предвид изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, то същото следва да се бъде оставено в сила. При този изход на делото, неоснователна се явява претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а от страна на ответника не е направено искане за разноски в хода на настоящото производство. Воден от горното, Върховният административен съд, първо отделение