Решение № 11151 от 24.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3382/2015 г.

Решение № 11151 от 24.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3382/2015 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на "Н." ЕООД, подадена чрез адв. С., против решение № 319/21.01.2015 г. на административен съд /АС/ -С. град постановено по адм. дело № 7502/2012 г., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № 2021102591/11.01.2012 г., издаден от Д. К., главен инспектор по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с решение № 1206/23.05.2012 г. на директора на Дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП в частта, насочена срещу отказа да бъде признато право на данъчен кредит по фактурите с издатели "Ю. Б." ЕООД, "ВИ Е. С." ЕООД и "Е. К. 2009" и по фактура № 2183/21.11.2007 г. издадена от "В. М" ЕООД. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора, неправилен е изводът на съда, че не следва да се признае правото на приспадане на ДДС по фактурите, издадени от доставчиците "Ю. Б." ЕООД, "ВИ Е. С." ЕООД и "Е. К. 2009" и по фактура № 2183/21.11.2007 г. издадена от "В. М" ЕООД. Твърди, че от приетите съдебно-счетоводна и съдебно-технически експертизи, както и от събраните по делото писмени доказателства се е установило, че в случая са налице абсолютно всички законови предпоставки характеризиращи понятието сделка, съгласно данъчния закон и конкретно ЗДДС. Н., че ангажираните доказателства в своята съвкупност не сочат, че правото на приспадане е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба, поради което неправомерно е отказано неговото признаване. В тези насоки излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт в обжалваната част и отхвърляне на жалбата, ведно с отмяната на РА и присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С. при ЦУ на НАП - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. З. в съдебно заседание. и заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е бил ревизионен акт № 2021102591/11.01.2012 г., издаден от Д. К., главен инспектор по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с решение № 1206/23.05.2012 г. на директора на Дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП. С решението си АССГ е отменил РА в частта относно отказ да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 19 118,54 лв по фактури, издадени от "В. -М" ЕООД. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. В останалата част относно отказано право на данъчен кредит по фактурите с издатели "Ю. Б." ЕООД, "ВИ Е. С." ЕООД и "Е. К. 2009" и по фактура № 2183/21.11.2007 г. издадена от "В. М" ЕООД жалбата на дружеството е отхвърлена. За да отхвърли жалбата на дружеството, първоинстанционният съд е приел, че РА е издаден от компетентен по смисъла на чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 3 от ДОПК орган по приходите, при спазване на установената форма и административно производствените правила по неговото издаване. Посочил е, че процесните доставчици "Ю. Б." ЕООД, "ВИ Е. С." ЕООД и "Е. К. 2009" и по фактура № 2183/21.11.2007 г. издадена от "В. М" ЕООД., не са предоставили на органите по приходите поисканите документи относно процесните доставки. За да възникне право на приспадане на данъчен кредит, не е достатъчно услугите по принцип да са извършени, а е необходимо да са извършени именно от издателя на фактурата. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо и правилно. Съдът е обсъдил доводите на страните, въз основа на което е направил обосновани фактически и правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Обжалваното решение е мотивирано, постановено е при обсъждане на всички събрани доказателства, поотделно, при преценка на доказателствената им сила и стойност, както и съвкупно. Правилно е разрешен спорният по делото въпрос, въз основа съвкупния анализ на всички относими писмени доказателства, като не са допуснати нарушения на материалния закон. При систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 ЗДДС вр. с чл. 68 и чл. 69 ЗДДС се налага изводът, че при доставка на стоки и услуги следва да е направена доставката на стоката и да е извършена услугата. Настоящите доставки не попадат сред възможните законови изключения от този принцип. Относно доставчика "Е. К. 2009" ЕООД издател на фактура № 38/3.05.2010 г., включваща 9 позиции - гипскартон, лепило за гипскартон, теракол, грунд, гипс. лепило, гипсова шпакловка и долбокопр. грунд/, конкретизирани по количества и брой; № 40/14.05.2010 г. латекс Боро и самонивелираща се замазка и № 39/12.05.2010 г., която не е предоставена на вещото лице по СТЕ, по които е начислен ДДС в общ размер на 13 981,22 лв. Правилно е посочил първоинстанционният съд, че по делото не са посочени доказателства за мястото, където са придобити тези материали - търговски обект, склад на дребно, от кого са транспортирани. По естеството си се касае за доставка на определени по рода си вещи - арг. чл. 24 от ЗЗД, меродавно за индивидуализирането на които е предаването им, а при горния анализ на наличните по преписката и установените по делото факти този факт е недоказан. Не са представени каквито и да било други документи, удостоверяващи получаването на строителните материали /приемо-предавателни протоколи, стокови разписки, товарителници или други. Във връзка с гореизложеното, правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отказал правото на данъчен кредит на доставчика "Е. К. 2009" ЕООД. Законосъобразни и съответни на представените по делото доказателства са изводите на съда и досежно фактурите издадени от "В. Е. С." ЕООД за данъчен период м. юни 2010 г.: под № 129/10.06.2010 г. с предмет теракот, фаянс, ламинат, поставяне на фаянс и теракот, теракол и под № 148/28.06.2010 г. интериорни врати, брави об. с ключ и поставяне на врати. Правилен е изводът на първоинстанционния съд за това, че не се установява прехвърляне правото на собственост върху стоките, предмет на спорните фактури по смисъла на чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, респективно за ненастъпило данъчно събитие по чл. 25, ал. 2 от ЗДДС. Н. са представени доказателства за постигнато съгласие между страните за определяне на конкретните вещи, които се прехвърлят в собственост, тъй като касае се за родово определени вещи, подлежащи на индивидуализация чрез предаване, данни за каквото по делото не са налични. Не са посочени доказателства за търговски обект, в който през м. юни 2010 г. е осъществявал дейност търговецът-доставчик или на който са отправени заявки, запитвания, респ. информационна система, където са избрани видовете /цветове/ фаянс, теракот и интериорни врати - касае се за довършителни работи, подлежащи на съгласуване с клиентите на "Н." ЕООД, покупката на материали за които подлежи на съгласуване, заявяване, и преди всичко предаване/приемане, за което обичайно в оборота се оставят писмени следи. Липсват и доказателства за реалното предаване на вещите, индиция за което би било да се установят факти по тяхното транспортиране и съхраняване /складиране/ преди и след транспорта, каквито няма по делото. По отношение на "Ю. Б." ЕООД правилно е приел първоинстанционният съд, че няма нито една фактура, приложена по делото от описаните в РД - приложени са 28 актове протоколи обр. 19, но от съдържанието им не става ясно кой е изпълнителят - образецът на протокола не е пълен /не е вписан възложител и изпълнител/ и не е ясно кой е реализирал описаните СМР. Сами по себе си протоколите за резултатите от конкретните строително-монтажни работи /с неиндивидуализирани възложител и изпълнител/ не са достатъчни за опровергаване на довода на приходната администрация, че договорените дейности са извършени, но че липсват данни конкретно от името на кой търговски субект на осъществени. Във връзка с осъществяване на услугите липсват безспорни писмени доказателства, например заявки към изпълнителя, отчетност от негова страна, включваща вложените материали, труд и съпътстващи разходи Според констатациите на СТЕ договорите и съставените книжа за изпълнението им се касае за дейности замазка, мазилка, шпакловка, боядисване, къртене, извозване, преправяне на сноп ел. кабели и преправяне на ел. инсталация - ел. точки и окабеляване, за чието осъществяване освен физически труд са необходими инструменти, данни за каквито не се съдържат в счетоводни книжа. Отделен е въпросът, че за нуждите на ССЕ не е извършена проверка на счетоводството на дружеството чрез проследяване на кореспондиращите счетоводни сметки. Отразяването счетоводно при касатора на издадените му фактури, което е установено от съдебно-счетоводната експертиза правилно е прието от съда, че не установява действителното извършване на процесните СМР. Относно кадровата обезпеченост на доставчиците, съобразно установената съдебна практика на СЕС в Люксембург получателят по доставките не може да отговаря за действията/бездействията на своите доставчици, нито да бъде натоварен с доказателствената тежест за доказване наличието на обезпеченост на доставчиците. В същото време обаче именно в тежест на получателя по фактурите е било да докаже с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства резултата от фактурираните му СМР, т. е че този резултат му е предаден. Относно доставчика "В. М" ЕООД правилно е посочил първоинстанционният съд, че преписката не съдържа фактура № 2183/21.11.2007 г. В решение по дело С-152/02 г., в което е прието, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо наличие на фактура за доставка и осъществяване на доставката по тази фактура. Неоснователни са развитите в касационната жалба доводи относно несъобразяване от страна на първостепенния съд със практиката на Съда на СЕС по тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС. П. на тълкуването на материалния закон, дадено в решението на СЕС от 21.06.2012 г. по съединени дела № С - 80/11 и С - 142/11, както и в решение на СЕС от 6.09.2012 г. по дело С-324/11, в случая е неотносимо към спора. Действително добросъвестният получател по реално осъществена облагаема доставка не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит по фактурата за тази доставка поради действия на своя доставчик или поради това, че доставчикът не е бил в състояние да изпълни доставката. Настоящият случай не е такъв, тъй като не е доказана реалността на преките доставки, а фактическата преценка за осъществяването на този факт, според съдебната практика на СЕС, в съответствие с принципа на национална процесуална автономия, е в компетентността на националната юрисдикция, която следва да извърши тази преценка съобразно националните правила за доказване /Решение на СЕС по дело С-285/11 Боник/. Действително в хода на ревизията е установено, че нито един от доставчиците на жалбоподателя няма регистрирани действащи трудови договори, декларирани офиси, складове или други търговски помещения, но не това обстоятелство е мотивирало на собствено основание органите по приходите и съда да приемат липсата на реални доставки, а изложените по-горе съображения. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено при спазване изискванията на приложимия материален данъчен закон и на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК. Въпреки изхода на делото юрисконсултско възнаграждение на ответника по касационната жалба не се дължи, тъй като такова е присъдено от първоинстанционния съд и то на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК /в редакцията приложима към датата на последното съдебно заседание/ е за цялото съдебно производство, а не за всяка съдебна инстанция поотделно. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,