Решение № 363 от 21.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2015 г.

Решение № 363 от 21.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Делото е образувано по повод подадена касационна жалба срещу решение от 11.02.2015 г. по гр. д. № 609/2014 г. на АС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл. 2, ал. 2 и ал. 1 ЗОДОВ. Допуснато е касационно обжалване с оглед преценка за валидността и допустимостта на въззивното решение поради неяснотата на мотивите. Жалбоподателят - С. Д. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че въззивното решение е недопустимо. Ответникът РС-Стара Загора, не взема становище по жалбата. Ответникът П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е частично недопустимо. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от С. Д. С. искове срещу П. на РБ и РС Стара Загора, по чл. 2, ал. 2 и ал. 1 ЗОДОВ за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Съдът е приел, че на 23.06.2013 г., ищецът бил задържан с полицейска заповед на основание чл. 63 ЗМВР, като в дома му в [населено място] било извършено претърсване и били иззети три мобилни апарата, които впоследствие, в хода на досъдебното производство, му били върнати, а на следващия ден - 24.06.2013 г., в РПУ -Стара Загора Д. му било повдигнато обвинение по ДП № 429/2013 г. по описа на РПУ Стара Загора /преписка № 2287/2013 г. по описа на РП-Стара Загора/, за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и 4 вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" НК. Установено е, че на основание чл. 64, ал. 2 НПК ищецът бил задържан за 72 часа и впоследствие, с определение № 418/27.VI.2013 г. на Районен съд-Стара Загора, спрямо него била взета постоянна мярка за неотклонение "Задържане под стража" . Установено е също така, че на 19.08.2013 г. между Районна прокуратура-Стара Загора и ищеца в качеството му на обвиняем в досъдебното производство, било сключено споразумение, одобрено с определение от същата дата на Районен съд - Стара Загора по НОХД 1702/2013 г. Прието е, че според сключеното споразумение Д. бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му било наложено наказание ефективно "лишаване от свобода" за срок от 7-месеца, което било изтърпяно в Затвора - Л. от 24.06.2013 г., с постъпване в затвора на 06.08.2013 г., до 24.01.2014 г., когато бил освободен, като при изпълнението бил зачетен предварителния арест на ищеца в Стара Загора. Установено е, че през м. декември 2013 г., ищецът е подал молба до Окръжна прокуратура-Л. за условно предсрочно освобождаване, но получил отказ с мотиви, че "видно от данните по досието не е дал доказателства за своето поправяне", при което е итърпял цялото си наказание до 24.01.2014 г., когато бил освободен. Прието е, че с решение № 17 от 27.I.2014 г. по к. н. д. № 2187/2013 г., ВКС е отменил определението на Районен съд-Стара Загора, постановено по нохд № 1702/2013 г. и е върнал делото за ново разглеждане, а ищецът бил освободен и се прибрал в дома си. Установено е, че няколко дни след това ищецът отново бил призован в Районен съд - Стара Загора и възобновеното съдебно наказателно производство, по което било образувано нохд № 149/2014 г. на Районен съд-Стара Загора, също приключило със сключено между ищеца и П. споразумение, одобрено от РС-Стара Загора. Съдът е изложил съображения за това, че разликата между двете постигнати и одобрени споразумения, съответно по нохд № 1702/2013 г. и нохд № 149/2014 г., и двете по описа на Районен съд-Стара Загора, е само в квалификацията на престъпленията, за които ищецът е признат за виновен и осъден, като тя е променена от престъпление, извършено при условията на "опасен рецидив" в престъпление, извършено при условията на "повторност", поради което поради вече изтърпяно наказание за същото престъпление, ищецът след постигането на второто споразумение не е задържан и не е привеждан в затвора. При тази фактическа обстановка съдът е от една страна е приел, че е сезиран с искове е по чл. 2, ал. 2, вр. ал. 1, предложение 3-то ЗОДОВ във връзка с чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за претърпени неимуществени вреди във всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение, както и по чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 4 ЗОДОВ. Въззивният съд от друга страна е изложил съображения за това, че разпоредбите на чл. 2, ал. 2 и ал. 1, предложение 3-то ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1 от Конвенцията включват няколко хипотези, пораждащи право на обезщетение за вреди на граждани, а от друга посочва, че хипотезите на нормите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и 4 ЗОДОВ не се твърдят и не са доказани по делото, тъй като въззивникът не е оправдан за повдигнатото му обвинение, нито пък образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Прието е също така, че не се доказва иэникаква хипотеза, при която Д. да е бил незаконно лишен от свобода по чл. 5, ал. 1, б. "а" ЕКЗПЧОС. Допуснато е касационно обжалване с оглед преценка за валидността и допустимостта на въззивното решение, тъй като мотивите на същото са противоречиви, неясни и не съдържат нито правна квалификация на предмета на спора, нито е индивидуализирано претендираното право, като се посочи неговото съдържание. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. намира, че постановеното от въззивният съд решение е нищожно. В практиката си, изразена и в решение от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., ВКС приема, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика се приема, че е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването и др. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици. В случая съдът не е посочил ясно и разбираемо нито с какви искове приема, че е сезиран, нито кои са органите, които следва да носят отговорност по различните искове по чл. 2 ЗОДОВ. Тъй като волята на съда не може да бъде изведена чрез тълкуване поради абсолютна неразбираемост, то решението е нищожно. Тази нищожност трябва да бъде прогласена, а делото да се върне на въззивния съд за постановяване на ново, валидно решение. При новото разглеждане на делото съдът следва да остави без движение исковата молба, ако счита че същата е неясна /обстоятелства, сочещи за предявени иск по чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ въобще не са посочвани от ищеца/, както и следва да съобрази даденото разрешение в ТР № 5/20013 г. ОСГК на ВКС относно възможността съд да носи отговорност по исковете с правно основание чл. 2 ЗОДОВ. След като уточни с какви искове е сезиран съдът ще следва да изложи точни и ясни мотиви по основателността на всеки един от тях, като ги разгледа на предявеното от ищеца основание. Предвид изложените съображения, съдът