Решение № 13999 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8021/2020 г.

Решение № 13999 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8021/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – гр. Хасково (ТП на НОИ - гр. Хасково), подадена чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д. Стойчева, срещу Решение № 201/04.06.2020 г., постановено по адм. дело № 1406/2019 г. по описа на Административен съд - гр. Хасково, с което е отменено Решение № 1012-26-653-1 от 12.12.2019 г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърденото с него Разпореждане № [ЕГН]/2140-26-800 от 17.10.2019 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Хасково. Преписката е върната на Ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ - гр. Хасково за ново произнасяне, съобразно дадените в мотивите на решението указания по тълкуването и прилагането на закона. Наведените в жалбата възражения относно неправилно приложение на материалния закон, установен с нормите на чл. 50, § 1, във вр. с чл. 11, § 1, във вр. с чл. 13, § 1, б. "а" от Регламент 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедура за прилагане на Регламент 883/2004 и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадените административни актове (решение и разпореждане). Претендира се присъждане на съдебни разноски в общ размер на 400 лева (четиристотин лева), от които 200 лева (двеста лева) – държавна такса за касационното производство и 200 лева (двеста лева) – възнаграждение за юрисконсулт. Ответникът – С. Калайджиева, чрез пълномощник адв. В. Челебиев, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски – възнаграждение за един адвокат в размер на 550 лева (петстотин и петдесет лева). Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Поддържа становище за наличие на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение № 1012-26-653-1 от 12.12.2019 г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърденото с него Разпореждане № [ЕГН]/2140-26-800 от 17.10.2019 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Хасково, с което на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. "г" от КСО е отменено разпореждане № [ЕГН]/№ 5/прот. №N01065/15.02.2019 г. и на С. Калайджиева е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69в, ал. 1 от КСО. Първоинстанционният съд приема, че спорът касае приложимото законодателство по отношение на отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Развити са съображения за неправилност на мотивите на пенсионния орган, обективирани в оспорения акт, съобразно които определянето на приложимото законодателство следва да се извърши в зависимост от това къде лицето упражнява доходоносната си дейност и че същото следва да принадлежи към системата за социална сигурност на държавата на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Решаващият съд намира, че в конкретната хипотеза приложение следва да намери принципът на чл. 11, § 3, б. "д" от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който всяко друго лице, към което букви a) - г) не се прилагат, е подчинено на законодателството на държавата-членка по пребиваване, без да се засягат останалите разпоредби на настоящия регламент, гарантиращи му обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави-членки. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедура за прилагане, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 1, § 1 от Регламент № 987/2004 г.) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Формиран е решаващ мотив, в съответствие с който е изведено, че обжалваният акт е издаден при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, като органът е приел, че приложимото законодателство не е българското, а немското, без преди това да са събрани относимите към случая доказателства и без да са изяснени всички факти и обстоятелства. Върховният административен съд – шесто отделение намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо, но неправилно. По делото не е спорен въпроса съобразно кое законодателство следва да се прецени наличието на материалноправните предпоставки за придобиване право на пенсия по чл. 69в, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) от С. Калайджиева. Относно законодателството, по което се извършва преценка на правото на пенсия на лицата, които имат завършени осигурителни периоди по законодателството на две или повече държави - членки, какъвто е настоящият случай, разпоредбата на чл. 50, § 1 от Регламент 883/2004 постановява, че "Всички компетентни институции определят правото на обезщетение, съгласно всички законодателства на държавите-членки, на които заинтересованото лице е подчинено, при подаване на заявление за отпускане на пенсия, освен ако заинтересованото лице изрично поиска отлагане на отпускане на обезщетения за старост съгласно законодателството на една или повече държави-членки". От анализа на цитираната разпоредба са налага изводът, че при подаване на заявлението за отпускане на пенсия по законодателството на една държава-членка, всички осигурителни институции на държави-членки, на чието законодателство лицето е било подчинено извършват преценка на правото му на пенсия по националното законодателство, прилагано от всяка от тях. Предвид горното, преценката на правото на пенсия на С. Калайджиева по чл. 69в, ал. 1 от КСО е направена по българското законодателство и по делото не се съдържат никакви данни в посока, че преценката за наличието на условията за придобиване право на пенсия по чл. 69в, ал. 1 КСО на лицето е извършена по германското законодателство. Предвид горното е неотносима цитираната съдебна практика на Върховия административен съд, с оглед липсата на сходство в казусите. Спорен от правна страна е въпросът досежно приложимото законодателство за периода 15.10.2018 г. — 17.10.2018 г., през който С. Калайджиева е осъществявала дейност и по българското и по германското законодателство. Отговорът на горния въпрос, обуславя преценката относно наличието на изискуемите материалноправни предпоставки, установени в хипотезиса на нормата на чл. 19, ал. 5 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) за заемане на учителска или възпитателска длъжност и чл. 69 в, ал. 1 КСО. Предмет на разпоредбите на дял II от Регламент № 883/2004 е единствено да се определи националното законодателство, което се прилага за лицата, попадащи в приложното поле на този регламент. Поради това извън предметния обхват е определянето на условията за съществуването на правото или на задължението за включване в определена схема за социална сигурност или в един или друг клон на такава схема. Съобразно практиката на Съда на ЕС, тези условия трябва да се определят от законодателство на всяка държава членка (вж. в този смисъл решение от 3 май 1990 г., Kits van Heijningen, C-2/89, EU: C: 1990: 183, т. 19 и цитираната съдебна практика). Въпреки горното, в съответствие с решение по дело C-451/17, EU: C: 2018: 861, т. 48, при определяне на условията за съществуване на правото на включване в дадена схема за социална сигурност държавите-членки са длъжни да спазват действащите разпоредби от правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 3 май 1990 г., Kits van Heijningen, C-2/89, EU: C: 1990: 183, т. 20 и цитираната съдебна практика). По-специално предвидените в Регламент № 883/2004 стълкновителни норми са наложени императивно на държавите-членки, поради което те не разполагат с възможност да определят до каква степен е приложимо тяхното собствено законодателство или законодателството на друга държава членка (вж. в този смисъл решения от 23 септември 1982 г., Kuijpers, 276/81, EU: C: 1982: 317, т. 14, от 12 юни 1986 г., Ten Holder, 302/84, EU: C: 1986: 242, т. 21, от 14 октомври 2010 г., van Delft и др., C-345/09, EU: C: 2010: 610, т. 51 и 52 и от 13 юли 2017 г., Szoja, C-89/16, EU: C: 2017: 538, т. 42). Цитираната от първоинстанционния съд като приложима разпоредба на чл. 11, § 3, б. "д" от Регламент 883/2004 не касае хипотезите, в които лицата осъществяват дейност като наети в две или повече държави-членки и даденото й тълкуване противоречи пряко на разпоредбата на чл. 13 от Регламент 883/2004. Основателни са възраженията на касатора, съобразно които анализът на разпоредбата на чл. 13, § 1, б. "а" от Регламент 883/2004 обосновава извод, че преценката относно приложимото спрямо лицето законодателство, когато то осъществява дейност едновременно в две или повече държави-членки, се извършва въз основа на обстоятелствата към момента на осъществяване на дейността в две държави-членки, а не на база съществуващите обстоятелства към момента на отпускане на пенсията, както неправилно приема първоинстанционния съд, без да отчита разликата между понятията "законодателство, по което се извършва преценка на правото на пенсия" и "приложимо законодателство спрямо лице, което осъществява дейност в две или повече държави-членки". По делото е приложен формуляр Е 205 DE, с който на С. Калайджиева е потвърден стаж положен в Германия за времето от 27.10.2014 г. до 31.12.2018 г., през който тя е упражнявала трудова дейност като наето лице - социален работник. С оглед на горното и предвид факта, че трудова дейност на учителска длъжност по българското законодателство е осъществена от лицето за период от три дни 15.10.2018 г. — 17.10.2018 г., обосновано административният орган приема, че значителна част от дейността е осъществена на територията на Германия, която може да се определи като държава-членка на пребиваване на лицето. Този извод кореспондира и със съдържанието на Декларацията от Р. Любенова, в която се съдържат свидетелстващи данни по отношение заетостта на Калайджиева в спорния период и след това. С оглед на формирания извод, че за периода 15.10.2018 г. - 17.10.2018 г. по отношение на Калайджиева е приложимо германското законодателство /по арг. на чл. 13, § 1, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004/, от административният орган обосновано е взето предвид, че Калайджиева не е заемала длъжност по германското законодателство, която да съответства на учителската или възпитателската по българското законодателство, при което правилно е изведено, че не са изпълнени изискванията на българското законодателство, установени в чл. 19, ал. 5 НПОС и съответно не придобива право на пенсия по чл. 69в, ал. 1 КСО. По горните съображения Върховният административен съд намира, че оспореното пред първата инстанция административно решение, което е предмет на съдебния контрол съгласно чл. 118 от КСО, и потвърденото с него разпореждане, са издадени при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт, и не страдат от други пороци по чл. 146 от АПК. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесните актове на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от С. Калайджиева срещу Решение № 1012-26-653-1 от 12.12.2019 г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърденото с него Разпореждане № [ЕГН]/2140-26-800 от 17.10.2019 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Хасково следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на касатора, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, ответникът С. Калайджиева следва да бъде осъдена да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – гр. Хасково съдебни разноски в общ размер на 400 лева (четиристотин лева), от които 200 лева (двеста лева) – държавна такса за касационното производство и 200 лева (двеста лева) – възнаграждение за юрисконсулт. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,