Решение № 70 от 21.04.2015 г. на ВКС по н. д. № 1901/2014 г.

Решение № 70 от 21.04.2015 г. на ВКС по н. д. № 1901/2014 г., III н. о., НК, докладчик съдията Антоанета Данова Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане, депозирано от осъдения А. В. П., чрез защитника му адв. Д., за възобновяване на наказателното производство по нохд № 755/2014 г. на РС-Пазарджик, внохд № 376/2014 г. на ОС-Пазарджик, на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. т. 1-3 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правата на осъдения се аргументира с отказа на съда да назначи повторна съдебно-почеркова експертиза с участието на експерти от утвърдения списък на Окръжния съд, тъй като приетата експертиза е използвала избирателно и в недостатъчен обем сравнителен материал, поради което заключението се явява непълно и необосновано. В допълнение се посочва, че експертизата е изготвена без изземване на сравнителни образци от подсъдимия, с което е нарушено приетото в теорията условие, че при идентификационно изследване е необходимо минимум 10-15 експериментални подписа. На следващо място се посочва, че е изследван не оригинален документ, а копие на такъв, което не представлява документ по смисъла на НК; че вещото лице е от състава на Областна Дирекция на МВР, поради което е следвало на основание чл. 149, ал. 2 от НПК да откаже да даде заключение; че неоснователно е отхвърлено искането за разпит в качеството на свидетел на В. Б. В заключение се моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, алтернативно -да се отмени съдебния акт и да се прекрати наказателното производство, поради това, че доказателствата са събрани избирателно, обсъдени са едностранчиво и фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства и несъществуваща доказателствена основа. Постъпило е писмено становище, депозирано от адв. К., упълномощен защитник на осъдения П., в което се релевира оплакване по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК - липса на мотиви на въззивното решение. Заявява се, че то е постановено на базата на предположения; на превратно тълкуване на гласните доказателствени средства; че неоснователно е било отхвърлено искането на защитата за разпит на важен свидетел и за назначаването на повторна съдебно-почеркова експертиза. Твърди се, че постановеното съдебно решение нарушава правото на осъдения на справедлив процес, тъй като представлява незаконосъобразен акт, постановен след допуснати съществени процесуални нарушения. Претенцията по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се обосновава с липса както на обективна, така и на субективна съставомерност на инкриминираното на осъдения деяние. По отношение касационното основание- явна несправедливост на наложеното наказание се посочва, че съдът изобщо не е обсъждал наличието или липсата на смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и че справедливото наказание би било пробация. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на осъдения-адв. Д. поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения-липса на мотиви на въззивното решение; едностранчив анализ на доказателствата; неспазване на процедурата по чл. 269, ал. 3 от НПК и очевидно несъответствие на наложеното наказание със степента на обществена опасност на деянието и целите по чл. 36 от НК, което е мотив за приложението на чл. 55, ал. 1 б. "б" от НК. Прави се искане за отмяна на постановения въззивен акт, оправдаване на осъдения, алтернативно-връщане на делото за ново разглеждане. В представената от нея писмена защита се твърди, че вън от вниманието на съда са останали писмени доказателства, събрани на досъдебното производство, имащи значение за всестранното и пълно изясняване на обективната истина; че решението на въззивния съд представлява препис на мотивите на районния съд, като липсва посочване на основанията, поради които не се приемат доводите, изложени в подкрепа на жалбата. На следващо място се навежда довод за неспазване на процедурата по чл. 263, ал. 3 от НПК, както и, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като е в несъответствие с обществената опасност и в разрез с целите по чл. 36 от НК. Адв. К. -вторият упълномощен защитник на осъдения П. се присъединява към искането на адв. Д. за възобновяване на наказателното дело. Акцентира на това, че са били допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на осъденото лице. Поддържа изцяло изложените доводи в представеното от нея писмено становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита искането за възобновяване за процесуално допустимо, но неоснователно, поради липса на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Намира, че приетото по делото заключение на почерковата експертиза е обосновано и не възникват никакви съмнение за неговата правилност, поради което приема за правилен отказа на съда да назначи повторна експертиза. Осъденият А. В. П., редовно призован, не се явява, поради което не взема становище. Върховният касационен съд, след като обсъди релевираните в искането доводи, становището на страните от съдебното заседание и в пределите на правомощията си, намери за установено следното: С присъда № 176 от 07.07.2014 г., постановена по нохд 755/2014 г., Районен съд-Пазарджик е признал подсъдимия А. В. П. за виновен в това, че на 31.04.2013 г. в [населено място] съзнателно се ползвал пред И. А. И. -системен оператор в Сектор "ПП" при ОД на МВР-Пазарджик от неистински официален документ-копие на диплома за средно образование -Серия А-10 № 031887 с рег. № 1458-12 от 28.06.2010 г., на който документ е придаден вид, че е издаден от Професионална гимназия по облекло "А. М. " [населено място] на негово име с частна заверка "Вярно с оригинала" и подпис, когато от него за самото съставяне на може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е постановено отделно изтърпяване и на наложеното на А. П. наказание лишаване от свобода от шест месеца по нохд № 1161/2012 г. по описа на ПРС. На основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в затвор. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. По жалба, депозирана от защитника на подсъдимия, пред Окръжен съд-Пазарджик е било образувано внохд № 376/2014 г., приключило с решение № 155 от 25.09.2014 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е подадено от лице, попадащо в кръга на лицата по чл. 420, ал. 2 от НПК и е срещу влязъл в сила съдебен акт, непроверен по касационен ред. Подадено е в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения. На първо място не се констатира претенцията на защитата на осъдения, обосноваваща основанието по чл. 348, ал. 3, т. 2 пр. 1 от НПК - липса на мотиви на решението на въззивната инстанция. Вярно е че съдебният акт на окръжния съд е лаконичен и не се отличава със задълбоченост и особена аналитичност, но същият, макар и в минимална степен покрива изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК. Всъщност основното възражение, направено във въззивната жалба и в пледоарията на защитника на подсъдимия П. е било свързано с оспорване изводите на почерковата експертиза, отговор на което, макар и кратък, се съдържа в мотивите на въззивното решение. На следващо място, не се установява да са допуснати нарушения на процесуалните правила при проверката и оценката на доказателствата. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на осъдения обстоятелства са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. Следва да се отбележи, че изцяло в правомощията на решаващия съд е преценката дали да допусне или откаже събирането на поискани от страните доказателства, или извършването на допълнителни процесуално следствени действия, като задължително условие е съдебния акт, с който се допускат или отказват доказателства, да бъде мотивиран. Прочитът на съдебния протокол от 07.07.2014 г. по нохд № 755/2014 г. сочи, че първоинстанционният съд подробно е мотивирал основанията, поради които е отхвърлил искането за назначаването на тройна съдебно-почеркова експертиза, както и за разпит в качеството свидетел на управителя на [фирма]. Впрочем, независимо, че основното възражение във въззивната жалба се е отнасяло до обосноваността на приетото експертно заключение, защитникът на осъдения не е подновил искането си за назначаването на повторна експертиза, като това не е сторил нито с жалбата, нито в съдебното заседание пред ОС-Пазарджик. Оттук насетне, преценката на първоинстанционния съд за липса на необходимост от назначаването на повторна почеркова експертиза е правилна и се споделя от настоящата инстанция. И това е така, тъй като от устните разяснения на вещото лице-графолог в съдебното заседание пред РС-Пазарджик се установява, че използваният от него сравнителен материал като обем и качество е бил достатъчен за изготвяне на експертно заключение. Съгласно чл. 149, ал. 2 от НПК вещото лице може да откаже да даде заключение, когато материалите, с които разполага не са достатъчни, за да си състави обосновано мнение. В настоящият случай, експертът не само не е отказал да даде заключение, но и категорично е заявил, че предоставените му материали /сравнителни образци, намиращи се в кориците на досъдебното производство, както и образци, положени в заявление за издаване на документи за самоличност на български гражданин/ са били достатъчни, за да се обоснове мнение и да се даде пълно и точно писмено заключение. На следващо място, съгласно "Ръководство за извършване на съдебно почеркови експертизи с идентификационна цел", издадено през 2013 г. от "Център за експертни криминалистични изследвания и изпитвания" към Научно изследователския институт по криминалистика и криминология-МВР, при съдебно-почерковата експертиза се извършва сравнителен анализ между обекта на изследване и сравнителния материал, който трябва да бъде достатъчен по количество и качество. Сравнителният материал, който се използва при тези експертизи може да се раздели на три вида-свободни сравнителни образци /ръкописни текстове и подписи, изпълнени преди времето на създаване на инкриминирания документ, когато се предполага, че изпълнителят не е имал умисъл за внасяне на изменения в почерка си и по тази причина най- надеждни /, условно свободни образци /изпълнени в документи, които са датирани след времето на създаване на инкриминирания документ, но не и нарочно за целите на експертизата/ и експериментални образци. Снемането на последните е уредено в НПК и то се извършва с цел бъдещо идентификационно изследване, като в този случай действително е необходим по-голям брой експериментални образци, тъй като практиката показва, че лицето, което изпълнява сравнителните образци влага изменения в почерка си, което може да се дължи както на умисъл, така и на породен от ситуацията емоционален стрес. По настоящето дело, вещото лице не е използвало експериментални образци /това не е било и възможно, тъй като наказателното производство е протекло в отсъствието на А. П./, поради което възражението на защитата, че заключението е изготвено без наличието на минимум 10-15 подписа- експериментални образци и затова се явява непълно и необосновано, не може да бъде споделено. Не се споделя и оплакването, че обективността на експертното заключение е компрометирана и от обстоятелството, че експерта Н. В. е от състава на ОД на МВР, поради което същият на основание чл. 149, ал. 2 от НПК е следвало да откаже да даде заключение. Съгласно цитираната разпоредба вещото лице отказва да даде заключение, ако поставените му въпроси излизат извън рамките на неговата специалност. Повече от очевидно е, че вещото лице като инструктор в областта на почерковото изследване на документи в Научно техническата лаборатория експертно криминалистическа дейност към ОД на МВР- [населено място] е разполагал с нужната компетентност да извършва почеркови експертизи с идентификационна цел. Нещо повече, не следва да се забравя, че същият в качеството си на експерт носи наказателна отговорност на основание чл. 291 от НПК за верността на заключението, поради което е немислимо, при липса на специални знания и компетенции, той да изготви експертизата, вместо да я откаже, и да се отведе на основание по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК. Наред с това, по делото липсват каквито и да е било данни за тенденциозност, предубеденост или заинтересованост на вещото лице, все обстоятелства, които биха били основания за отвод по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 29, ал. 2 от НПК. В заключение следва да се отбележи, че изводите в съдебно-почерковата експертиза не са единствени в подкрепа авторството на деянието. Корелативната им връзка с показанията на св. И., според които, документите в сектор "ПП" при ОД-МВР се подават лично, като лицето, което ги подава се легитимира с лична карта, поради което не е възможно друго лице да се представи от името на заявителя и не е възможно без лична карта да се подадат документи за шофьорска книжка, както и показанията й за това, че лицето лично пред нея записва върху преписа на документа "вярно с оригинала" и се подписва, обосновават категоричния извод, че именно А. П. е автор на инкриминираното престъпление. По-нататък, касационната инстанция констатира правилност и в отказа на първостепенния съд да допусне до разпит в качеството на свидетел В. Б., управител на [фирма], доколкото обстоятелствата, за които е поискана нямат отношение към предмета на доказване по настоящето дело. Що се отнася до претенцията на защитата за нарушена от въззивния съд процедура по чл. 269, ал. 3 от НПК, касационния съд намира за установено следното: На първо място, това възражение се свързва единствено с основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, а не и с основанието по чл. 423, ал. 1 от НПК. И това е така, тъй като липсва искане за възобновяване на наказателното дело, поради неучастие на осъдения в наказателното производство, какъвто е смисъла на чл. 423, ал. 1 от НПК, а единственото, което се претендира от защитниците е, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, намерило израз в нарушение на процедурата по чл. 269, ал. 3 от НПК. В хипотезата на чл. 423, ал. 1 от НПК съдът изследва дали е налице у осъдения обективно незнание за започналото срещу него наказателно производство, което незнание обаче, не трябва да се дължи на негово некоректно процесуално поведение, за да се възобнови делото, докато по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК - проверката касае единствено спазването на регламента по чл. 269, ал. 3 от НПК от компетентния орган, /в случая от окръжния съд/, без оглед поведението на осъдения. На следващо място, прочитът на съдебния протокол от 09.09.2014 г. по внохд № 376/2014 г. на ОС-Пазарджик и приложените по делото призовки, касаещи призоваването на лицата за коментираното съдебно заседание, сочат на разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия. За него е налице призовка, приета на 28.08.2014 г. от леля му Н. К. П. със задължение да му я предаде, което обуславя редовна процедура по призоваването му. Доколкото лицето, приело призовката не е съобщило на съда за невъзможност да уведоми подсъдимия за датата на съдебното заседание, следва да се приеме, че то е изпълнило задълженията си и е уведомило П., без оглед на обстоятелството, заявено от защитника, че П. е в чужбина. При това положение е била налице хипотезата на чл. 329, ал. 2 от НПК, когато неявяването на подсъдимия, който е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си, не е пречка за разглеждане на делото. Действително ОС-Пазарджик не е бил прецизен при проверката на причините, поради които не се е явил подсъдимия, доколкото в съдебния протокол е отразена единствено информацията от призовката от адрес -гр. Пазарджик, [улица]- върната в цялост с отбелязване, че "лицето не живее на посочения адрес, новият адрес е неизвестен". Липсва отбелязване в протокола за наличието на друга призовка, касаеща друг адрес на подсъдимия- в [населено място], [община], приета както беше посочено и по-горе от неговата леля със задължение да му я предаде. Въпреки това обаче, се налага извода, че делото е разгледано в условията на чл. 329, ал. 2 от НПК /във въззивното производство присъствието на подсъдимия не е задължително, стига той да е редовно призован/, а не при хипотезата на чл. 269, ал. 3 от НПК. В този смисъл оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с приложение на разпоредбата на чл. 269, ал. 3 от НПК, е лишено от основание. По оплакването за нарушение на материалния закон. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от решаващите инстанции, а именно, че на инкриминираните по делото дата и място, осъденият П. съзнателно се е ползвал пред И. И. -системен оператор в сектор "ПП" при ОД на МВР-Пазарджик от неистински официален документ-копие на диплома за средно образование, на който документ е придаден вид, че е издаден от професионална гимназия по облекло "А. М. " на негово име, с частна заверка "Вярно с оригинала" и подпис, когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, правилно са били подведени под нормата на престъплението по чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление. В мотивите към присъдата си първоинстанционният съд е дал правилен отговор на въпроса дали ксерокопия на документи могат да бъдат годен предмет на документно престъпление, като в тази насока е цитирал множество решения на ВКС. В принципен план преписът, респективно ксерокопието възпроизвежда съществуващ документ и е свързан с него, като за характеризирането на едно конкретно изявление с правно значение като документ, нямат значение начините и средствата за неговото материализиране, стига то да е материализирано с писмени знаци върху траен носител и да носи подписа на направилия изявлението /в този смисъл Р 2/04.02.2010 г. на ВКС, III н. о./. В настоящият случай от значение се явява информацията, съдържаща се в показанията на св. И., за това, че пред нея-като служител в сектор "ПП" при ОД на МВР-Пазарджик, лицата представят едновременно копие и оригинал от диплома за завършено образование, като тя извършва проверка за съответствие между двата документа. И след като свидетелката не е констатирала несъответствие между тях, се налага извода, че представеното от осъдения П. ксерокопието е възпроизвеждало точно съществуващия документ-диплома. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Претенцията на защитата за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 от НК не може да бъде удовлетворена. И това е така, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона за конкретното престъпление наказание /в случая три месеца лишаване от свобода/, се явява несъразмерно тежко. Смекчаващите отговорността обстоятелства- младата възраст на осъдения и добрите му характеристични данни далеч не запълват критериите по чл. 55 от НК. Не се споделя и тезата на защитата, че правоспособността за управление на МПС вече е била придобита, а издаването на СУМПС е било само една формална легитимация, поради което с неиздаването на документа е отнета възможността осъденият да се ползва от него, което пък от своя страна представлявало мотив за налагане на по-леко наказание. Съгласно чл. 151, ал. 2 от ЗДвП, едно от изискванията за издаване на СУМПС /освен успешно издържан изпит за водач на МПС/ е и лицето да е завършило основно образование. Ето защо, издаването на СУМПС изобщо не е било формален акт в настоящият случай, тъй като то не е могло въобще да бъде издадено, доколкото осъденият П. не е притежавал необходимото образование. Освен това, при преценката относно справедливостта на наказанието не следва да бъде подминаван и факта, че подсъдимият не само е осъждан и извършил престъплението по настоящето дело в изпитателния срок, но и че предходното му осъждане е за управление на МПС в пияно състояние - чл. 343б ал. 1 от НК / без свидетелство за правоуправление/. Не следва да бъде подминаван и факта, че П. е понесъл и административно- наказателна отговорност за управление на МПС без съответно свидетелство за управление в едногодишния срок от наказването му по административен ред за също такова деяние. При тези данни се налага извод за висока степен на обществена опасност на дееца, с трайна насоченост към престъпно управление на МПС без свидетелство за правоуправление. В този смисъл и укоримостта на настоящето престъпление е по-висока от обичайната за тези случай, тъй като чрез престъпното поведение се е целяло неправомерно получаване на СУМПС, на което осъденият изначално е нямал право. По изложените съображения, ВКС не намира причини за корекция на наложеното наказание на осъдения П. в посока намаляването му при условията на чл. 54 от НК, нито пък за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 2 б. "б" от НК. В заключение- не се констатират основания за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. т. 1-3 от НПК. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение