Решение № 518 от 20.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10316/2024 г.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 29 от Наредба 34 от 1999 г. за таксиметров превоз на пътници, издадена от министъра на транспорта, обн., ДВ, бр. 109 от 14.12.1999 г., в сила от 14.12.1999 г. (Наредба 34/1999 г./Наредбата). Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на община Казанлък, чрез процесуален представител адв. А. Г. С. от Адвокатска колегия (АК) Стара Загора, срещу Решение 2341/18.07.2024 г., постановено по адм. дело 414/2024 г. по описа на Административен съд (АС) Стара Загора, с което по жалба на Д. А. С., с [ЕГН], с постоянен адрес в гр. Казанлък, [улица], [адрес], е обявена нищожността на Заповед 790/30.04.2024 г. на заместник-кмет "Инфраструктура, строителство и транспорт" на община Казанлък, обективираща волеизявление за прекратяване действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът излага доводи, обосноваващи основна защитна теза за недопустимост на проведеното пред АС Стара Загора съдебно производство, а по същество и за законосъобразност на обявения за нищожен с обжалваното решение индивидуален административен акт. Противопоставя се на възприетия от първостепенния съд извод за наличие на правен интерес и активна процесуална легитимация на жалбоподателя, с аргумент, че в качеството си на водач, който извършва таксиметровия превоз от името на търговеца и за своя сметка, Д. А. С. не се явява засегнат от прекратеното действие на издаденото в полза на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД разрешение. Поддържа, че страни в административното производство, регламентирано с разпоредбите на Раздел V Наредба 34/1999 г., са кметът на съответната община или оправомощено от него длъжностно лице и търговецът, и макар да е посочен в разрешението за таксиметров превоз, водачът не се явява засегнат по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ/Конституцията) от извършеното със заповедта по чл. 38 Наредбата прекратяване, т.к. от този акт за него не произтичат права, още по-малко възникват задължения. Позовавайки се на съдебна практика на Конституционния съд и на Върховния административен съд, касационният жалбоподател сочи, че наличието на правен интерес предполага правната сфера на оспорващия да е пряко и непосредствено засегната, както и инициираното обжалване да е единственият път за защита на накърнените права, какъвто не е случаят. В подкрепа на тезата си допълва, че дори когато осъществява таксиметрова дейност, водачът го прави за своя сметка, но от името на търговеца, както и че именно последният е задължен по силата на закона да върне отнетото разрешение след постановяване на заповедта. Според касатора, изводът на съда за некомпетентност на издателя на атакуваната заповед също не отговаря на установените по делото факти и обстоятелства. В тази връзка твърди, че със свои заповеди (Заповед 190/01.02.2024 г. и Заповед 689/17.04.2024 г.) кметът на община Казанлък е предоставил на заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" не само правомощието по издаване на разрешения за ползване на таксиметров превоз, а имплицитно е включил в делегацията и правото за прекратяване действието на такива. По изложените съображения претендира обезсилване на обжалвания съдебен акт и прекратяване на образуваното производство, а в условията на евентуалност отмяна на съдебното решение и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на жалбата против оспорения индивидуален административен акт. Претендира разноски, съставляващи заплатена държавна такса за образуването на касационното производство. Прави възражение за прекомерност на ответната претенция за адвокатско възнаграждение. Ответникът Д. А. С., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. Н. Топалова от АК Стара Загора, оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Претендира разноски за производството пред Върховния административен съд, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът "ВИЛ ТАКСИ С" ООД, с ЕИК 123755831, със седалище в гр. Казанлък, [улица], [адрес], не ангажира становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за частично основателна, по следните съображения: С атакувания съдебен акт е обявена нищожността на Заповед 790/30.04.2024 г. на заместник-кмет "Инфраструктура, строителство и транспорт" на община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД разполага с удостоверение за регистрация [номер]/14.05.2013 г. На търговеца "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД е издадено и Разрешение 24071/01.01.2024 г. за извършване на таксиметров превоз с лек автомобил с рег. [рег. номер], марка и модел "Опел Зафира", с водач Д. А. С., валидно от 01.01.2024 г. до 31.12.2024 г. Вписаният в разрешението водач Д. А. С., притежава удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил [номер], издадено на 09.01.2020 г. от ръководителя на регионалното звено гр. Стара Загора, на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" (ИААА), валидно до 09.01.2025 г. Негова собственост е и вписаният в разрешението лек автомобил с рег. [рег. номер], марка и модел "Опел Зафира", с оглед представеното Свидетелство за регистрация на моторно превозно средство (СРМПС) [номер], ЧАСТ I. Между Д. А. С. и "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД е сключен Договор 686/25.04.2022 г., въз основа на който страните са се споразумели Д. А. С. да извършва от името на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, но за своя сметка, таксиметров превоз на пътници с автомобила си с рег. [рег. номер]. За извършването на дейността водачът е вписан в Регистър БУЛСТАТ с код [номер]. По партидата е отбелязана основна икономическа дейност "Таксиметров пътнически транспорт" и упражнявана дейност/професия "таксиметров шофьор". Във връзка с постъпили в Общинска администрация Казанлък сигнали за допуснати нарушения от страна на водачи на леки таксиметрови автомобили, свързани с извършване на превоз на пътници по автобусните линии в града, са извършени проверки от служители в администрацията на Районно управление (РУ) Казанлък и в ИААА - Казанлък. Съставени са констативни протоколи от 21.06.2021 г., 25.02.2022 г. и 01.06.2023 г., а във връзка с констатациите от последните два са издадени и фишове от съответните дати за установените административни нарушения на чл. 4, ал. 1, т. 11 от Наредба 4 на Общински съвет Казанлък и чл. 98, ал. 2, т. 3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), за което са наложени и предвидените в закона глоби. С оглед въведената с чл. 45, ал. 1, т. 2 Наредба 34/1999 г. забрана за водачите на леки таксиметрови автомобили да престояват за изчакване на пътници на спирки на превозните средства от редовните линии за обществен транспорт, с което да създават затруднения за останалите участници в движението по пътищата, и на основание чл. 44, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и чл. 28, ал. 1, т. 6 Наредбата, е издадена оспорената пред първоинстанционния съд заповед на заместник-кмета на община Казанлък, обективираща волеизявление за прекратяване действието на Разрешение 24071/01.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба АС Стара Загора е приел, че жалбата на Д. А. С. е допустима, като в опровержение на изложените от ответника в първоинстанционното производство доводи в обратната насока, решаващият състав е посочил, че законът и приложимата подзаконова нормативна регламентация допускат извършването на таксиметров превоз на пътници не само от регистрирания търговец, но и от водач, който е вписан в издаденото разрешение за таксиметров превоз, затова и с вписването му в разрешението по реда на чл. 24а, ал. 1, изр. 2-ро ЗАвтП, респ. чл. 25, ал. 2 Наредбата, и посочването, че ще извършва дейността от името на регистрирания търговец, но за своя сметка, за това лице възниква правото да осъществява превоза. Съответно, с прекратяването на действието на издаденото разрешение се преустановява и възможността на водача да предоставя таксиметрови услуги, с оглед на което материалноправните последици на заповедта, материализираща подобна воля, съставляват по отношение на жалбоподателя правопрекратяващи юридически факти, правейки него засегнат от издаването на акта, а инициирания съдебен контрол - единствен начин за осигуряване на защита на накърнените субективни права. По същество съдът е възприел теза за нищожност на административния акт, поради издаването му от орган, който не разполага с правомощие за прекратяване на разрешения за таксиметров превоз по смисъла на чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП и чл. 28 Наредба 34/1999 г., каквото е и обективираното в атакуваната заповед волеизявление. Отхвърляйки поддържаните от ответника доводи за наличие на търсената компетентност на заместник-кмета на община Казанлък, съдът е посочил, че видно от приложените по делото заповеди, органът, в чиято сфера законът и относимата наредба разпределят разглежданото правомощие, не е извършил действия по неговото надлежно делегиране. Според първостепенния съд актовете, с които се извършва делегация, следва да се тълкуват стриктно, поради което и предоставянето на компетентност по издаване на разрешения за извършване на таксиметров превоз на пътници, каквото е сторено в случая и не се оспорва, не включва имплицитно и волята за делегиране на правомощие по прекратяването на действието на такива актове. В заключение, според АС Стара Загора, самият факт, че на издалия заповедта кмет е определен ресор "Инфраструктура, строителство и транспорт", не води сам по себе си до обратния извод. Изложени са съображения и за неспазване на изискването за мотивираност на атакуваното волеизявление, доколкото фактическите констатации не отговарят на правните основания, посочени в съдържанието му. Наред с това, е обоснована теза и за недоказаност на материалноправните предпоставки за упражняване на обективираната в заповедта разпоредителна власт, а на последно място и за допуснато при постановяването й съществено нарушение на административнопроизводствените правила, чрез неуведомяването на заинтересуваните страни за започнатото производство и неосигуряването на възможност за защита на правата и законните им интереси. По изложените съображения АС Стара Загора е обявил нищожността на Заповед 790/30.04.2024 г., издадена от заместник-кмет "Инфраструктура, строителство и транспорт" на община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Решението е валидно, но частично недопустимо. Преди да пристъпи към преценка за правилност на атакувания съдебен акт, настоящият състав на Върховния административен съд извърши проверка за неговата валидност, при която констатира, че в хода на първоинстанционното производство е допуснато нарушение при конституирането на страните, което е довело до частична недопустимост на постановеното решение. Предметът на инициирания пред АС Стара Загора съдебен контрол се свежда до оспорената законосъобразност на Заповед 790/30.04.2024 г. на заместник-кмета на община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Като страни в производството са конституирани Д. А. С. в качеството му на жалбоподател, заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" на Община Казанлък в качеството му на ответник по жалбата и "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД в качеството му на заинтересована страна. По аргумент от чл. 153, ал. 1 АПК страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица. По силата на чл. 154, ал. 1 АПК съдът е длъжен да ги конституира служебно. Оспорващият е лицето, сезирало съда с жалба против акт, който го засяга неблагоприятно (Вж.: чл. 147, ал. 1 АПК), издателят на акта е органът, комуто, с оглед съдържанието на акта, е приписано волеизявлението, а заинтересованите страни са тези лица, за които актът е благоприятен. Те имат възможността да участват в процеса, за да защитят благоприятните последици, които произтичат за тях от издаването на съответния акт, и чието отпадане е застрашено с упражненото пред съда право на оспорване. В контекста на изложеното и доколкото "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД е притежател на разрешението, което се отнема с атакуваната пред АС Стара Загора заповед, очевидно това дружество не черпи благоприятни последици от издаването на оспорения административен акт. Тъкмо напротив, последното има отрицателна рефлексия върху възможността му да упражнява правнорегулираната дейност по осъществяване на таксиметров превоз на пътници. По изложените съображения конституирането на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД като заинтересована страна не отговаря на правното положение, което този субект има спрямо спорното право и съставлява порок, обуславящ недопустимостта на постановеното решение по отношение на него. Възможността на дружеството да участва в процеса е регулирана от чл. 147, ал. 1 АПК, но няма данни то да се е възползвало от нея. В останалата си част решението е допустимо и правилно. Страните не спорят по фактите, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Спорна между страните е допустимостта на първоинстанционното производство, в контекста на съществуващото според съда и отричано от касатора пред настоящата инстанция право на оспорване у жалбоподателя. Дискусионна е и компетентността на издателя на атакувания индивидуален административен акт с оглед припознатия от решаващия състав отменителен порок по чл. 146, т. 1 АПК, както и материалната законосъобразност на оспорената заповед. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес според нормативния текст принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. В качеството си на една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство, правният интерес е тясно свързан с института на правото на оспорване, чието съдържание е изяснено по категоричен начин в административноправната теория и практика и представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (Вж.: Решение 21/26.10.1995 г., постановено по тълк. дело 18/1995 г. на Конституционния съд на Република България). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Както първоинстанционният съд правилно е отчел, безспорно правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т.е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. ("Административнопроцесуален кодекс, Систематичен коментар, Проблеми на правоприлагането, Анализ на съдебната практика", изд. "Труд и право", гр. София, 2013 г., стр. 1088). В тази връзка, както е посочено в Решение 5/17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. В случая жалбоподателят е мотивирал активната си процесуална легитимация и наличието на защитим правен интерес от инициираното оспорване с качеството си на водач, вписан в разрешението, чието действие е прекратено с процесната заповед, както и с факта, че е собственик на посочено в разрешението МПС. Таксиметровият превоз на пътници е правно регламентирана дейност, която се осъществява в съответствие с правилата, съдържащи се в ЗАвтП и Наредба 34/1999 г. Според предписанието чл. 12, ал. 1 ЗАвтП тя се извършва от търговец, притежаващ удостоверение за регистрация, или от включен в издаденото удостоверение водач, но от името на регистрирания субект. По силата на ал. 2 с.з. удостоверенията за регистрация по ал. 1 се издават от кметовете на общините или от оправомощени от тях длъжностни лица по адреса на управлението на търговеца, при условие, че по отношение на последния са налице следните три кумулативни предпоставки, а именно: 1) отговаря на изискванията за благонадеждност; 2) разполага с поне едно собствено, наето или на лизинг превозно средство, което отговаря на изискванията по ал. 7, и 3) няма публични задължения. За издаване на удостоверение за регистрация и за вписване в единния таксиметров регистър (Вж.: чл. 12, ал. 4 ЗАвтП) търговецът подава заявление до кмета на общината, към което прилага документите, определени с наредбата по чл. 12а, ал. 5 от закона, както и списък на водачите, които ще извършват дейността от негово име, и списък на превозните средства, с които ще извършват дейността. Когато таксиметровият превоз се осъществява от лице, неидентифициращо се с търговеца притежател на удостоверението за регистрация, освен да бъде вписан в последното, водачът следва да разполага с документа, предвиден в чл. 24 ЗАвтП, а именно разрешение от съответната община, на територията на която ще се извършва превозът, по отношение на използвания за осъществяване на дейността автомобил Сравн.: чл. 31, ал. 1, т. 1 Наредба 34/1999 г. По силата на цитираното законово предписание именно този документ водачът следва да представи при евентуална проверка от компетентните органи. По аргумент от чл. 24а, ал. 1 от закона, такова разрешение се издава за всеки автомобил и в него се вписват и данните на водачите, които ще осъществяват таксиметров превоз с това МПС от името на регистрирания търговец. За целта, според ал. 2 с.з., се подава заявление, а органът преценява две обстоятелства: 1) дали таксиметровият автомобил отговаря на изискванията на наредбата по чл. 12а, ал. 5 и дали за него има издадено удостоверение за техническа изправност с допълнителен преглед за таксиметров превоз на пътници и дали е вписано в регистъра по чл. 12, ал. 4; както и 2) дали регистрираният търговец няма задължения за данъци и осигурителни вноски, освен когато са разсрочени или отсрочени по законов ред. Бидейки един от документите, които предпоставят законосъобразното упражняване на таксиметровата дейност, разрешението по чл. 24 ЗАвтП несъмнено създава права за водача, чиито данни са вписани в съдържанието му. Обратно - прекратяването на действието на този документ лишава вписания водач от възможност да упражнява дейността чрез посочения автомобил. Затова и независимо че законът е предвидил производството по издаване на това разрешение да се развива единствено между търговеца притежател на удостоверението за регистрация, и съответния кмет, от което следва и логичният извод, че именно търговецът е този, който би следвало да върне отнетото разрешение в общината, отнемането на разрешителния акт, както правилно е посочил първоинстанционният съд, има правопогасителен ефект спрямо възможността на вписания водач да упражнява таксиметров превоз. Двойно по-осезаема е рефлексията, когато и отбелязаното в разрешението МПС е собственост на вписаното лице. Следователно, както правилно е приел АС Стара Загора, заповедта по чл. 28, ал. 1, т. 6 Наредбата, с която се прекратява действието на разрешението за таксиметров превоз, засяга пряко и непосредствено лицето, което е вписано в него като водач, осъществяващ дейността от името на търговеца, но за своя сметка; още повече когато този субект е и собственик на превозното средство, чрез което е декларирано извършването на таксиметровите услуги. Безспорно отмяната на тази заповед по съдебен ред ще има благоприятни последици лично за този правен субект, т.к. за него ще възникне отново правото да извършва таксиметров превоз в съответствие с приложимата нормативна регламентация. В този смисъл Д. А. С., за когото има данни по делото и не се спори, че и той, и неговият собствен автомобил са вписани в разрешението, което се отнема с процесната заповед, има правен интерес от оспорването й, т.к. е пряко и непосредствено засегнат от разпоредените с нея правни последици. Мотивираната по-горе активна процесуална легитимация прави довода на касатора за недопустимост на съдебното производство неоснователен. Въпросът досежно валидността на атакуваното пред първостепенния съд волеизявление, отрицателен отговор на който съдът е дал с обжалваното понастоящем съдебно решение, предпоставя последователно изследване на две самостоятелни групи обстоятелства, а именно - принадлежността на упражненото властническо правомощие, от една страна, и надлежното му делегиране от неговия носител, от друга. Първото засяга компетентността като условие за законосъобразност на административните актове, визирано в чл. 146, т. 1 АПК, а второто - начина на нейното прехвърляне на друг правен субект. Компетентността е понятие с установено в теорията и съдебната практика съдържание. Тя е израз на разпределението между държавните органи на функциите и отговорностите, с които разполага целият държавен апарат, и създава гаранция за законност и защита интересите на субектите, които са засегнати от съответното волеизявление. В тази връзка е и правилото на чл. 4, ал. 1 АПК, носещо условното наименование "Законност", според чието предписание административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, а последното е в основата на възприетото в практиката становище, че правомощията на административните органи винаги се съдържат в конкретен нормативен акт. Както е посочено и в Тълкувателно решение 1/21.01.2022 г., постановено по т.д. 4/2019 г. на Общото събрание на съдиите (ОСС) на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, качеството на административен орган се придобива въз основа на закон, даващ право на съответния орган (от системата на изпълнителната власт или друг правен субект или организация, осъществяващи публични функции или предоставящи обществени услуги) да издаде съответния административен акт служебно или по искане на гражданин или организация (Сравн.: чл. 24, ал. 1 АПК). Отличителният белег на административните органи, участници в правния оборот,ре тяхната административна правосубектност, състояща се в нормативно признатата способност на органа да има административни правомощия, да бъде носител на административнопроцесуални права и адресат на административнопроцесуални задължения. Бидейки условие за законосъобразност на административните актове (Вж.: чл. 146, т. 1 АПК), компетентността на издателя предопределя валидността на направеното волеизявление. Затова Върховният административен съд е последователен в разбирането си, че нормите, уреждащи компетентността, не могат да се тълкуват разширително, те се прилагат stricto iure във всеки един конкретен случай, а липсата на правомощие на административния орган, издал съответния акт, води до неговата нищожност на самостоятелно основание. В конкретната хипотеза упражненото правомощие е регламентирано по нормативен път в ЗАвтП и в Наредба 34/1999 г. като принадлежащо на кмета на съответната община Вж.: чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП и чл. 28, ал. 1 Наредбата, като и двете разпоредби изрично позволяват последващото му делегиране на определено от кмета длъжностно лице. И доколкото като издател на атакуваното пред АС Стара Загора властническо волеизявление е посочен заместник-кметът на Община Казанлък, валидността на акта е предпоставена от надлежната делегация на принадлежащото на кмета на конкретната община правомощие. Доказателствената тежест да установи този факт, като относим към условието на законосъобразност, предвидено в чл. 146, т. 1 АПК, е на административния орган Арг.: чл. 170, ал. 1 АПК. Както правилно е установил първоинстанционният съд обаче, това не е сторено, т.к. в приложените две заповеди Заповед 190/01.02.2024 г. и Заповед 689/17.04.2024 г., а и във всички останали документи по делото, няма данни за овластяване на заместник-кмета на община Казанлък, без значение от ресора, с правомощието да прекратява действието на разрешения за извършване на таксиметрови превози. Със заповедта от 01.02.2024 г. на заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" е възложено да подписва "разрешения за ползване на таксиметров превоз", но както вече беше посочено в изложението, актовете, с които се прехвърля компетентност, не могат да се тълкуват разширително, поради което и това оправомощаване категорично не включва и прекратяване действието на такива разрешения. Текст в подобен смисъл не е включен в делегацията, поради което и заместник-кметът на Община Казанлък не е разполагал с компетентност да упражни процесната разпоредителна власт, доколкото се касае именно за такъв акт. Липсата на компетентност за издаването на индивидуалния административен акт е тежък порок, който съществено засяга неговото съдържание, правейки го невалиден, поради което АС Стара Загора правилно е обявила нищожността на атакуваната от Д. А. С. заповед. Първоинстанционният съд е приел и анализирал в цялост доказателствата, представени от страните в рамките на административното и съдебното производство, като е обосновал правните си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени след задълбочен логически анализ на всички доказателства, при правилно установена фактическа обстановка и приложение на законовите разпоредби, обжалваното се явява и обосновано. Оплакването на касатора за неправилност на решението, поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила е бланкетно, поради което и с оглед обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд не дължи произнасяне по него. По изложените съображения АС Стара Загора е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 1, вр. чл. 228 АПК, Община Казанлък администрацията, в която се намира понастоящем органът - издател на атакувания индивидуален административен акт, следва да бъде осъдена да заплати на Д. А. С., направените за касационното производство разноски в размер на 1 000,00 (хиляда) лева, съставляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуална защита пред Върховния административен съд. Възражението за прекомерност на претенцията, наведено от процесуалния представител на единия от ответниците в настоящото производство, е неоснователно, доколкото възнаграждението съответства на минимума, регламентиран в чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обн., ДВ, бр. 64 от 23.07.2004 г., изм. и доп., бр. 2 от 9.01.2009 г., а и не са изложени факти и обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение