Решение № 10037 от 13.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6276/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на И. Й. С., подадена чрез пълномощник - адвокат Б.Петачка против решение № 1034/18.03.2026 г. постановено по адм. д. № 1614/2024 г. по описа на Административен съд гр.Благоевград. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съгласно чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът е изградил фактическия си извод при неправилно кредитиране на заключението на вещото лице, като е игнорирал онези констатации, които имат решаващо значение за спора. Сочи, че предвидените с одобрения инвестиционен проект строително-монтажни работи не са изпълнени, което е констатирано и от вещото лице и което съдът не е обсъдил. Твърди, че както съществуващото, така и твърдяното предназначение попадат в една и съща кадастрална категория и са с един и същи код. Твърди, че разрешеното преустройство не е реализирано нито фактически, нито е настъпило по смисъла на закона. Иска отмяна на решението и отмяна на заповедта като нищожна. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции. Ответникът – кметът на община Симитли, в писмен отговор, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – П. С. С., в писмен отговор, изразява становище за основателност на касационната жалба и моли за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – Н. С. С., в писмен отговор, не оспорва касационната жалба и моли за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Развива подробни съображения, сочещи законосъобразност на решението, предмет на жалбата. Предлага на съда решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Благоевград отхвърля жалбата на И. Й. С. против заповед № 13/09.01.2024 г. на кмета на община Симитли с която, на основание чл. 178, ал. 6 ЗУТ във връзка с чл. 223, ал.1, т.6 и т.7 ЗУТ и във връзка с установено нарушение на ал.1 на чл.178 ЗУТ е забранено ползването на невъведен в експлоатация по установения ред строеж – „Преустройство и промяна предназначението на „дърводелска и ремонтна работилница“ в „Авторемонтна работилница“ в УПИ VІ, кв.1 по плана на с.Полето, община Симитли, както и захранването му с електрическа енергия, топлинна енергия и вода. За да постанови този резултат съдът, с оглед направеното от С. искане се произнася само по отношение нищожността на оспорената заповед като приема, че същата не е нищожна, тъй като не е засегната от толкова тежък порок, водещ до невъзможност съществуването на акта като такъв. Приема, че акта е издаден от компетентен орган предвид установената пета категория на строежа, в предписаната от закона форма и при постановяването му не са допуснати особено съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до липса на волеизявление, а оттам и обуславящи извод за нищожност. Констатира, че процесната заповед е издадена на основание чл. 178, ал. 6 ЗУТ, като същата не страда от толкова тежък и радикален порок, влечащ извод за нейната нищожност. Излага съображения, че търпимостта на строежа е без правно значение, тъй като кметът на общината разполага с изрично предвидено правомощие да издава заповеди по чл. 178, ал.6 ЗУТ, а забраната за ползване на строежа е наложена с цел да се преустанови ползването на строеж, който не е въведен в експлоатация по установения ред. По тези съображения прави извод за неоснователност на жалбата на С. за прогласяване нищожността на заповед № 13/09.01.2024 г. на кмета на община Симитли. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Правилни са принципно изложените от първоинстанционния съд мотиви за основанията при които по реда на чл. 146, т.1 - т.5 АПК се приема наличие на нищожност на административния акт, но в случая не е съобразено, съгласно доказателствата по делото, че описаните в т.3, т.4 и т.5 на чл. 146 АПК съществени нарушения са налице. Както се сочи и в първоинстанционното решение според съдебната практика и правната теория, при липса на законови критерии за нищожност, един административен акт е нищожен, когато е издаден от некомпетентен по материя, място и време орган, при неспазване на формата му, при особено съществени нарушения на процедурата по издаването му, граничещи с липса на такава или пълно неспазване на процедурата, установена в някои специални закони, т.е. толкова съществени нарушения на административно производствените правила водещи на практика до липса на волеизявление. Наведените в касационната жалба доводи за необоснованост на съдебния акт са основателни, тъй като направените фактическите констатации не се подкрепят от приетите доказателства и изведените въз основа на тях правни изводи са необосновани. Обжалваният административен акт е издаден на основание чл. 178, ал. 6, вр. ал. 1 ЗУТ, регламентиращ правомощие на кмета на общината или упълномощено от него длъжностно лице да забрани ползването на строеж от четвърта и пета категория, при нарушение на забраната по ал. 1, когато строежа се ползва преди да е въведен в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ, въз основа на съставен констативен акт. За издаване на заповед, на основание цитираната разпоредба е необходимо наличието на следните материалноправни предпоставки: 1. строеж, за който да се изисква издаване на разрешение за ползване; 2. Да няма издадено такова разрешение и 3. строежът реално да се ползва като такъв по предназначение. В конкретния случай, съобразно данните по делото неправилно първоинстанционният съд приема, че тези материалноправни предпоставки са налице. От приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице се установява, че за обект: „Преустройство и промяна предназначението на Дърводелска и ремонтна работилница в Авторемонтна работилница“ в УПИ VІ, кв.1 по плана на с.Полето, община Симитли е налице одобрен на 01.12.2022 г. инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж № 68/01.12.2022 г. като с проекта не се предвиждат строително-монтажни работи по обемно-планировачното решение – премахване на стари и/или изграждане на нови конструктивни или ограждащи елементи – стени, носещи колони и греди и др. Предмет на проекта е промяна на предназначението без СМР. Вещото лице в отговора на въпрос първи посочва, че СМР, които не засягат обемно-планировъчно решение на сградата са текущ ремонт по § 5, т.43 от ДР на ЗУТ, като и че такива СМР не са изпълнени. В отговорите си вещото лице също така сочи, че СМР не са извършвани, не са изпълнени нова настилка от шлайфан бетон, латекс по стените, топлоизолация по покрива и окачен таван, топлоизолация и фасадни покрития външно, електрическа и ВиК инсталации – отговор на въпрос № 11 от заключението, поради което в този случай материално правните предпоставки, посочени в заповедта не са налице. Липсата на строеж - предмет на заповедта и на КА № 10/24.11.2023 г., обуславя и липсата на изискване за въвеждането му в експлоатация, по реда на чл. 178, ал.1 във вр. с чл. 177, ал.1 и ал.3 ЗУТ. Отсъствието на елементите от фактическия състав на приложимата материалноправна норма, прави оспорената заповед нищожна, тъй като в този случай липсва законово основание за издаване на заповедта въз основа на никакъв закон или от никой орган. В случая не е налице строеж, поради което няма как такъв да се въвежда в експлоатация следователно няма и как да се забрани и ползването му, поради това, че не е въведен в експлоатация. Нещо повече – както бе посочено по-горе, съобразно становището на вещото лице, става дума за промяна на предназначението без извършване на СМР. Следователно, разрешената промяна в предназначението попада в хипотезата на чл. 147а от ЗУТ. Нормата на чл. 178, ал. 2 от същия закон предвижда, че не подлежат на въвеждане в експлоатация строежите от шеста категория и обектите по чл. 147а. Следователно липсва обект който да подлежи на въвеждане в експлоатация и ползването на който да бъде забранено поради невъвеждането му в експлоатация. С оглед изложеното кметът на община Симитли не е разполагал с правомощията за издаване на заповед за забрана ползването на невъведен в експлоатация по установения ред строеж: „Преустройство и промяна предназначението на „дърводелска и ремонтна работилница“ в „авторемонтна работилница“ в УПИ VІ, кв.1 по плана на с. Полето, община Симитли по чл. 178, ал.1 във вр. с ал.6 ЗУТ. Следователно, обратно на приетото от първоинстанционният съд това нарушение е основание за нищожност на процесната заповед. Основното разграничение на недействителните актове на администрацията на нищожни и унищожаеми е в зависимост от степента и качеството на порока, от който е засегнат акта. Нищожни са тези административни актове, които поради радикални, основни и тежки недостатъци, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи, поради което изобщо не могат да породят, изменят или погасят някакви правни последици. Следва да се има предвид, че във всеки отделен случай действителността на административния акт се преценява конкретно с оглед тежестта на порока, от който е засегнат и дали той е годен да предизвика правни последици. В конкретният казус, оспорената заповед № 13/09.01.2024 г. на кмета на община Симитли, издадена на основание чл. 178, ал.6 във вр. с ал.1 ЗУТ, страда именно от такива радикални, тежки и основни недостатъци, които се отнасят до изначалната липса на предпоставките за забрана ползването на невъведен в експлоатация строеж, тъй като в случая както беше посочено и по-горе не е реализиран строеж. Това води до правната „нетърпимост“ на последиците на издадената заповед. Налице са три от визираните пет основания по чл. 146 АПК, които разгледани в тяхната съвкупност са особено съществени – напълно липсват материалноправните предпоставки за издаване на акта, т.е. актът е лишен изцяло от законово основание, и акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон. Предвид изложеното и тъй като са налице основанията за отмяна на обжалваното решение по чл. 209, т. 3 АПК, същото следва да бъде касирано и по реда на чл.222,ал.1 АПК – постановено друго, с което се прогласи нищожността на заповед № 13/09.01.2024 г. на кмета на община Симитли. При този изход на делото направеното своевременно искане от касатора за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции и приложените доказателства, че същите са заплатени се явява основателно, поради което следва да се осъди община Симитли да заплати на И. Й. С. сумата 1473,22 евро от които: 5,11 евро (10 лева) държавна такса, 562,42 евро, адвокатски хонорар и 357,90 евро (700 лв.) депозит за вещо лице в първоинстанционното производство и 512 евро адвокатски хонорар и 35.79 евро държавна такса за касационното производство. Претенциите на ответниците П. С. С. и Н. С. С. за присъждане на разноски не следва да бъде уважавана, тъй като те не са оспорили неблагоприятното за тях решение на Административен съд Благоевград. Това, че в писмени отговори са изразили становище, че касационната жалба е основателна, не им дава право да претендират разноски в тежест на Община Симитли. Ако нормата на чл. 143, ал. 4 АПК, бъде приложена по аналогия в касационното производство, без да са подали касационна жалба те биха имали право на разноски само ако оспореното съдебно решение бъде оставено в сила и същото е благоприятно за тях, какъвто настоящият случай не е. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,