Решение № 4130 от 23.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 816/2011 г.

Решение № 4130 от 23.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 816/2011 г., III о., докладчик председателят Венета Марковска Производството е по чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 87 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по жалба на Мохамед Алдулкарим Шейха, палестинец без гражданство, с държава по произход Ливан, против решение № 509/6.12.2010 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет на Република България. В жалбата са развити доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нарушение на приложимия материален закон и необоснованост, поради което се претендира отмяната му. Ответната страна - председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура намира жалбата за неоснователна с доводи, че не са налице предпоставки за предоставяне на особена закрила по ЗУБ. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че жалбата е подадена от надлежна страна в 14-дневния срок по чл. 149 АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: С оспореното решение на председателя на ДАБ при МС е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут с мотиви, че напускането на държавата по произход Ливан не е по причини, свързани с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение. Прието е, че от изложените факти в бежанската история не се установява спрямо него да е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 ЗУБ, както и риск от бъдещо такова в Ливан. Няма релевантни твърдения и за приложение на чл. 9 ЗУБ и съществуването на риск от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Решението е законосъобразно, а жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. Спазени са административнопроизводствените правила за провеждане на необходимите процесуални действия за установяване на релевантни за искането обстоятелства, проведени са интервюта, събрани са чрез справка на Дирекция "Европейски въпроси, международна дейност и ЕБФ" за положението на палестинците без документи в Ливан и бежанските лагери там. Причината, заради която жалбоподателят твърди, че е напуснал Ливан, е липсата на документи за самоличност, в резултат на което не можел нито да се ожени, нито да учи или да работи. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Преследването може да се осъществява от държавен орган или организация, на която държавата не може или не желае ефективно да противодейства. В случая нито се твърди обоснован страх от преследване по причини, изрично посочени в чл. 8, ал. 1 ЗУБ, нито се доказва и твърди, че има преследване от държавен орган или от терористична организация, на която Ливан да не може да противодейства. Жалбоподателят не е членувал в политически партии, не принадлежи към етническа, расова или социална група, която да е преследвана в Ливан. Съществуват данни, че палестинците не се ползват с правата на ливанците относно упражняване на професии, обществено здравеопазване, образование, социални услуги, но и няма преследване по признаци, посочени в Женевската конвенция или чл. 8 ЗУБ. Молителят не само, че не обосновава основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, национална принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение, но е декларирал и, че не е имал други причини за напускането на Ливан, освен липсата на документи за самоличност, което обстоятелство не може да бъде свързано с нито една от причините за предоставяне на статут на бежанец, посочени в чл. 8 ЗУБ. Законосъобразен е и отказът за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ, защото националното ни законодателство предвижда предоставяне на такава закрила, само за чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Настоящият случай не попада в приложението и на тази правна норма. Бежанската история предполага разглеждането й и в контекста на разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗУБ и на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства като тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Според разпоредбата на § 1а ДР на ЗУБ в случая са приложими разпоредбите на Директива 2004/83/ЕО на Съвета на Европейската общност. Според чл. 15, б. "в" от същата за тежки посегателства се приемат: "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт". Цитираната разпоредба е транспонирана в националното ни законодателство - в чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. С решение от 17.02.2009 г. Съдът на Европейските общности по преюдициално запитване е дал тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 1, б. "в" вр. чл. 2, б. "д" от Директива 2004/83/ЕО, а именно: 1) съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; 2) съществуването на такива заплахи може изключително да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Ноторно известно е, че обстановката в Ливан не може да се определи като такава на въоръжен конфликт - вътрешен или международен. В приложената по делото справка от Дирекция "Международна дейност и Европейски бежански фонд" към ДАБ е посочена липсата на въоръжен конфликт в Ливан и че не е уместно предоставянето на закрила на заявители, които се позовават на лошите условия на живот в палестинските лагери, тъй като те сами по себе си не представляват заплаха за живота или сигурността на кандидатите по смисъла на Женевската конвенция за бежанците и ЕКПЧ. От данните по делото не се установява опасност, че жалбоподателят, ако бъде върнат в Ливан или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тази територия се излага на реална опасност от тежки посегателства. Обжалваният административен акт е законосъобразен. Издаден е от компетентен орган в предвидената от закона форма, като при постановяването му правилно е приложен материалният закон и не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд - III отделение,