Решение № 269 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 744/2026 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Винком“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 172 от 20.10.2025г. по в.гр.д.№ 445/2025г. на АС Пловдив, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 235/2024г. на ОС Кърджали за отхвърляне на предявения от наемателя срещу наемодателя Сдружение „Туристическо дружество Кърджали“ частичен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 44 000лв. - част от уговорена неустойка в размер на 70 000лв. на основание чл.33 от договор за наем на недвижими имоти от 16.10.2014г. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно и постановяване уважаването на иска. Касаторът възразява срещу решаващия извод на въззивната инстанция за неоснователност на иска - отхвърляне с влязло в сила съдебно решение на предявения като частичен иск за заплащане на неустойка по същия договор за същото неизпълнение и на същото основание - чл.33 от договора за наем за сумата 26 000лв. - частично претендирана от общо дължима неустойка в размер на 70 000лв. Възразява, че с т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор единствено на въпроса за формиране на сила на пресъдено нещо по уважен частичен иск, а въззивната инстанция е възприела извод, който не е изведен в тълкувателното решение. Според касатора е допуснато нарушение на процесуалните правила, апелативният съд не се произнесъл по доводите на въззивника срещу неправилното становище на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, основано на съображението, че разпоредбата на чл.33 от договора за наем следва да се тълкува във вр. с чл.32, уреждаща правото на разваляне на наемния договор, при което, правото на неустойка по чл.33 възниква за наемателя в хипотезата, когато същият има право да развали договора на основанието по чл.32 от договора - ако наемодателят възпрепятства необезпокояваното ползване на имота от наемателя. Възразява, че разпоредбата на чл.32 от договора не изчерпва всички предпоставки по чл.87 ЗЗД, а в конкретния случай неизпълнението на наемодателя е отказ да предаде държането на наетите имоти, след като с покана му е даден срок и са му посочени последиците от несъобразяване с искането. Поддържа, че е налице пълно неизпълнение на основното задължение на наемодателя да предаде владението на наетата вещ, което дава право на наемателя да развали договора с отправената покана, като същевременно наемодателят не е изпълнил това задължение и е твърдял, че именно той е развалил договора поради неизпълнението от „Винком“ да заплаща наемна цена. С определение № 1266 от 05.05.2026г. е допуснато касационно обжалване за проверка за допустимостта на обжалвания въззивен акт - дали законът допуска при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен частичен иск, да се предяви и разглежда друг иск над отхвърления размер за същото вземане между същите страни, респ. техните правоприемници. В откритото съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Постъпила е писмена защита от ответника СНЦ „Туристическо дружество Кърджали“, с която се поддържа отговора на касационната жалба и становището за неоснователност на подадената жалба. Искането е за потвърждаване на обжалваното решение за отхвърлянето на иска на „Винком“ ЕООД и присъждане на разноските. Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо т.о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290,ал.2 ГПК, приема следното: В исковата молба ищецът се е позовал на неизпълнение на задълженията на наемодателя да му предаде трите имота, предмет на наемния договор от 16.10.2014г., сключен за срок от 10 години - до 02.10.2024г.; на изпращането до наемодателя на покана в срок до 30.12.2021г. да го въведе във владение; на отказ на туристическото дружество да изпълни поканата; на твърдението, че са налице предпоставките по чл.87 ЗЗД договорът да се счита развален по вина на ответното сдружение, което е неизправна страна, в резултат на което възниква в полза на ищеца за вземането по чл.33 от договора - неустойка при разваляне на договора по вина на наемодателя. Съгласно чл.33,ал.1, договорът може да бъде развален от наемодателя без предизвестие поради неплащане на наемната цена, продължило повече от три месеца, а от наемателя - също без предизвестие, когато наемодателят възпрепятства необезпокояваното ползване на имота от наемателя. Съгласно чл.33, в случай на разваляне на договора, неизправната страна дължи неустойка в размер на 70 000лв., която в настоящия процес ищецът претендира частично - за сумата 44 000лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска със съображенията, че правото на неустойка в случай на разваляне на договора, дължима в полза на наемателя, не е уговорено и не възниква в релевираната от ищеца хипотеза - непредаване от наемодателя на отдадените под наем с договора недвижими имоти. В тази хипотеза, наемателят има правото по чл.36 от договора - на основание чл.417,т.3 ГПК да се снабди със заповед да незабавно изпълнение за предаването им. Сезиран с жалба на ищеца, съставът на апелативния съд е приел, че от представеното във въззивното производство доказателство - влязло в сила решение по гр.д.№ 110/2023г. на ОС Кърджали (потвърдено с решението по в.гр.д.№ 85/2024г. на АС Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с определението от 22.07.2025г. на ВКС по т.д.№ 1969/2024г. на 2 т.о.) се установява, че е отхвърлен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000лв., предявен като частичен от уговорена в общ размер неустойка от 70 000лв. по договора за наем от 16.10.2014г. за ползването на същите три имота. Съставът е посочил, че съгласно т.2 от ТР №2 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер, произтичащо от същото право. Изложени са и съображенията: Макар изричен отговор да е даден само по отношение на решението по уважен частичен иск, от мотивите на тълкувателното решение може да бъде изведено, че то се прилага и по отношение на решението, с което е отхвърлен частичен иск за парично вземане. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти или правопогасяващи такива, е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем. Счетено е, че само на това основание предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на останалата част от претендираното парично вземане от 44 000 лв. до пълния размер на неустойката от 70 000 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне без да се обсъждат останалите събрани по делото доказателства. При дължимата служебно от ВКС проверка за допустимостта на обжалвания въззивен акт, настоящият състав приема, че никога не е имало спор и дискусия в практиката на ВКС, че законът не допуска при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен частичен иск, да се предяви друг иск за същото вземане между същите страни, респ. техните правоприемници, защото силата на пресъдено нещо отрича съществуването на цялото вземане, а не само до размера, предявен с частичния иск. При такова решение логически и правно е невъзможно вземането да съществува над „първоначално непредявената част“. В този смисъл са и задължителните разяснения по т. 1, изр. 4 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, според които, при отхвърляне на частичния иск, тъй като се отрича цялото спорно право, силата на пресъдено нещо се формира и по размера на непредявената част от вземането, поради което ищецът не би могъл да търси допълнителното му присъждане. Изрично разрешение в идентичен смисъл се съдържа и в т.3 на ТР № № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, в която е дадено разяснението, че чл. 126, ал. 1 ГПК предвижда, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. В последната хипотеза, производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното производство и да зачете СПН, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото спорно материално право. От тези разяснения следва, че силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно право факти, е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем. Само в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането може да бъде предмет на нов иск, но обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата новозаявена част може да се формира нова, различна СПН. За разлика от изложеното, при отхвърлен частичен иск, е налице е абсолютната пречка по чл. 299 ГПК - спорът и за непредявената част вече е разрешен със сила на пресъдено нещо. Еднозначна е съдебната практика, че за наличието на положителните процесуални предпоставки, както и за липсата на отрицателните, съдът следи служебно не само към момента на предявяване на иска, но и към момента на постановяване на решение по съществото на спора. По-късното появяване на отрицателна процесуална предпоставка, каквато в случая е забраната за пререшаване на разрешения със СПН спор - чл. 299, ал. 2 ГПК, погасява правото на иск, поради което се явява пречка за развитието на процеса. Въззивната инстанция, независимо, че е цитирала ТР №2 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г., не го е приложила правилно и в този смисъл не е изпълнила задълженията си да следи служебно и да установи липсата на отрицателните процесуални предпоставки не само към момента на предявяване на иска, но и към момента на постановяване на решение по съществото на спора; не е съобразила, че по-късното проявяване на отрицателна процесуална предпоставка - забраната за пререшаване на разрешения със СПН спор - чл. 299, ал. 2 ГПК, е абсолютна процесуална пречка за постановяване на съдебен акт по съществото на спора и погасява правото на иск, а не води до неговата неоснователност. По тези съображения решението на апелативния съд и потвърденото с него първоинстанционно решение, които имат за резултат отхвърляне на иска, следва да бъдат обезсилени и производството по него да бъде прекратено. При обезсилване на предходните решения поради настъпила в хода на делото абсолютна отрицателна пречка за развитието на съдебния процес - влизане в сила на решение между същите страни за отхвърляне на частичен иск за същото вземане, на ответника в касационното производство на основание чл.78,ал.4, предл. първо ГПК се дължат разноски за производствата пред окръжния съд и пред апелативния съд, които са му били присъдени с оглед отхвърлянето на предявения срещу него иск - пред ОС Кърджали (4 170лв.) и пред Апелативен съд Пловдив (4 200лв.). Дължат му се и поисканите и доказани разноски за настоящото производство за изготвянето на отговора на касационната жалба - 2 150 евро (не са претендирани такива за втората фаза от развитието на настоящото производство), или касаторът следва да заплати на търговското дружество общо сумата 6 429.51 евро разноски за трите инстанции. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.