Решение № 1008 от 24.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6898/2018 г.

Решение № 1008 от 24.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6898/2018 г., I о., докладчик съдията Тинка Косева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Глобъл Екуити" ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр. София, подадена чрез пълномощник адв. З. Димитрова против решение № 2323/05.04.2018 г. на Административен съд-София-град, постановено по адм. дело № 12820/2017 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за прихващане и възстановяване №П-22221717064188/10.05.2017 г., потвърден с решение № 1565/04.10.2017 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", гр. София. В касационната жалба са релевирани доводи за недопустимост и неправилност на постановеното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Твърди се, че с жалбата до АССГ е оспорено прихващането спрямо задълженията, установени със СД по ЗДДС за м. декември 2010 г. и за м. март 2011 г., а не целия диспозитив на обжалвания АПВ. С касационната жалба се оспорват изводите на съда за приложимост на разпоредбите на чл. 128 и чл. 129 от ДОПК спрямо безспорните факти за наличие на изискуемо вземане на "Глобъл Екуити" ЕООД към НАП за подлежащ на възстановяване данък по чл. 92, ал. 1 от ЗДДС и изискуеми вземания на НАП към касатора за ДДС за м. декември 2010 г. и м. март 2011 г. Навеждат се съображения, че вземането на касатора е станало изискуемо на 14.04.2016 г. но към тази дата не е било ликвидно, поради издаден РА в който това вземане не е признато. Според касатора вземането е станало ликвидно с признаването му от приходната администрация с решението на директора на дирекция "ОДОП"-София от 04.04.2017 г и това е първият момент към който може да се направи прихващане. Твърди се необоснованост на изводите на съда, че давностният срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е прекъснат от действията на публичния изпълнител и е неправилна преценката на съда, относно истинността на подписите върху обратната разписка за получаване на съобщението за доброволно изпълнение. Съдът неправилно разпределил доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 от ГПК. Оспорва се и определения размер на присъдените разноски с твърдения, че същият е неправилно определен по чл. 8, ал. 1, т. 5 от наредба № 1/2004 г. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго с което да се отмени обжалвания АПВ. Ответникът-директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. София, чрез процесуални си представител юрисконсулт Кръстева оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна, поради следното: Предмет на оспорване пред административния съд е бил акт за прихващане или възстановяване №П-22221717064188-004-001/10.05.2017 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП гр. София, потвърден с Решение № 1565/04.10.2017 г. на и. д. директор на дирекция "ОДОП" гр. София при ЦУ на НАП, с който са прихванати задължения на дружеството по справки-декларации по ЗДДС за данъчен период м. 12. 2010 г. в размер на 3 458, 50 лв. и за данъчен период м. 03. 2011 г. в размер на 77 002, 12 лв. от подлежащ на възстановяване ДДС в размер на 788 870, 62 лв. за данъчен период м. 12. 2015 г. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че са налице предвидените в чл. 128, ал. 1 ДОПК и чл. 92, ал. 1, т. 4 ЗДДС условия за прихващане. В решението са изложени мотиви, че към датата на подаване на СД по ДДС за м. 12. 2015 г., по която е установено правото на дружеството за възстановяване на декларирания за периода резултат, ДДС за възстановяване в размер на 788 870, 62 лв. са налице други изискуеми и неплатени данъчни задължения на дружеството, задължения за ДДС в същия размер, в това число по СД за данъчен период м. 12. 2010 г. в размер на 3458, 50 лв. и за данъчен период м. 03. 2011 г. в размер на 77 002, 12 лв. От приложената по делото справка за задължения на дружеството, актуална към датата на извършване на проверката 10.05.2017 г., съдът е установил че дружеството има изискуеми задължения за ДДС, в това число спорните в производството, а съгласно писмо №С170022-181-0028845/18.04.2017 г. на сектор "Събиране" при ТД на НАП гр. София има образувано производство по принудително изпълнение-изпълнително дело № 22150024205/2015 г. с определено актуално задължение към 18.04.2017 г. общо в размер на 1 215 666, 12 лв., от които главница ДДС в размер на 907 002, 94 лв. и начислена лихва от 308 663, 18 лв. и са наложени обезпечителни мерки-запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки във всички търговски банки. Съдът е отхвърлил възражението на касатора, че освен изискуеми, задълженията следва да са и ликвидни, като се е позовал на разпоредбата на чл. 128 и чл. 129 от ДОПК, че същите не използват понятието ликвидност, а само изискуемост и нормите са специални по отношение нормите на ЗЗД, уреждащи прихващането. Изложени са мотиви, че ЗЗД е общ закон, а ДОПК е специален и дерогира нормите на общия. По отношение възраженията на касатора, че задълженията по СД от 12.01.2011 г. и 08.04.2011 г. са погасени по давност, съдът е изложил пространни мотиви, въз основа на които е приел, че задълженията по двете СД са възникнали през 2011 г. и в тази година е следвало да бъдат платени, давността по чл. 171 от ДОПК е започнала да тече от 01.01.2012 г., считано от първи януари на годината, следваща годината, в която е следвало да се плати публичното задължение и съответно изтича на 31.12.2016 г. /кратката 5 годишна давност/, но преди да е започнал да тече срокът по чл. 171 от ДОПК на 23.06.2011 г. публичен изпълнител е изпратил покана за доброволно изпълнение и на същата дата е издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки. Изложени са мотиви, че първото изпълнително действие по принудително изпълнение, което е предприел публичния изпълнител е издаването на Постановление за налагане на запор върху банковите сметки на касатора от 16.06.2015 г., което е прекъснало давността по аргумент от разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК и от тази дата е започнал да тече нов давностен срок. Според съдът не е изтекъл предвиденият абсолютен давностен срок от 10 години, започнал да тече на 01.01.2012 г. и изтичащ на 31.12.2021 г., поради което възражението за изтекла давност по отношение задълженията по двете справки декларации е отхвърлено като неоснователно. Предвид представените от касатора доказателства с решението си, съдът е приел, че оспорването истинноста на подписите, положени върху обратна разписка за получаване съобщение за доброволно изпълнение и обратна разписка за получаване на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 23.06.2011 г., по отношение подписа, положен от лицето Ц. Илиева е недоказано. Решението е правилно постановено в частта му, с която е отхвърлена жалбата на касатора срещу обжалвания АПВ и незаконосъобразно в частта на присъдените разноски. По оплакването за недопустимост на обжалваното решение. Касатора твърди, че с жалбата пред АССГ е оспорено прихващането, извършено спрямо задълженията, установени със СД по ЗДДС за месец декември 2010 г. и месец март 2011 г., а не целия диспозитив на обжалвания АПВ, относно прихванатите задължения, установени с РА №Р-22221715002605-091-001 от 10.03.2016 г. Съдът намира, че не е налице посоченото касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК. Действително в диспозитива на съдебното решение, съдът изрично не е посочил в коя част срещу обжалвания АПВ отхвърля жалбата и не е цитирал сумите по двете справки декларации от м. 12. 2010 г. и м. 03. 2011 г. Не се спори между страните и от представените по делото доказателства е видно, че касатора е оспорил както по административен, така и по съдебен ред АПВ именно в тази част. Това е прието и с решението на директора на дирекция "ОДОП" гр. София, с което АПВ е потвърден, като на стр. 1 от същото, изрично е прието, че АПВ се оспорва в частта на прихванатите задължения на дружеството по СД по ЗДДС за данъчен период м. 12. 2010 г. в размер на 3 458, 50 лв. и за м. 03. 2011 г. в размер на 77 002, 12 лв. от подлежащ на възстановяване ДДС в размер на 788 870, 62 лв., отнасящ се за данъчен период м. 12. 2015 г. Изрично е записано в решението на директора на дирекция "ОДОП" гр. София, че в останалата част АПВ не се оспорва и е влязъл в законна сила. Такива констатации са изложени и от съда в мотивите на обжалваното решение, а именно че законосъобразно органът по приходите е извършил прихващане със сумите по двете СД за 2011 г. от сумата за възстановяване в размер на 788 870, 62 лв. По отношение останалите прихванати задължения, установени с РА №Р-22221715002605-091-001 от 10.03.2016 г., съдът не е изложил мотиви и не е разглеждал жалба срещу АПВ в тази му част. Предвид изложеното и след като в диспозитива на съдебното решение, съдът е посочил че отхвърля жалбата срещу АПВ, потвърден с решението на директора на дирекция "ОДОП" гр. Варна, а в него изрично е записано, че в необжалваната част АПВ е влязъл в сила, настоящата инстанция намира, че АССГ не се е произнесъл извън предмета на жалбата с която е бил сезиран и посоченото касационно основание по чл. 209, т. 2 на АПК за недопустимост на обжалваното решение е неоснователно. Не е налице и посоченото касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК-съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неправилно разпределена доказателствена тежест по чл. 193, ал. 3 от ГПК по открито производство за оспорване истинността на подписите, положени върху обратна разписка за получаване на покана за доброволно изпълнение от 17.06.2011 г. и обратна разписка за получаване на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 23.06.2011 г. по отношение на подписа положен от лицето Ц. Илиева-счетоводител. С определение, постановено в съдебно заседание, съдът на осн. чл. 193 ГПК е открил производство по оспорване истинността на цитираните документи, като е указал че тежестта за доказване на неистинността пада върху жалбоподателя. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, /каквито са процесните разписки/, който не носи подпис на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила. В случая обратните разписки са представени от ответника, но носят подпис на Ц. Илиева, като на втората изрично е посочено, че лицето е счетоводител. Същите са връчени на адреса за кореспонденция на касатора, поради което правилно по аргумент на чл. 193, ал. 3 от ГПК, съдът е разпределил доказателствената тежест, като е постановил че същата пада върху страната, която го оспорва, а именно касатора. Правилни и законосъобразни са изводите на съда, че липсата на трудово правоотношение с лицето, посочено като получател на обратните разписки, не могат да обусловят извода, че лицето Ц. Илиева не е било счетоводител на дружеството, защото същият може да бъде нает и на граждански договор, а и липсата на трудов договор не може да обуслови неистинността на подписите, положени върху тези обратни разписки. Още повече, както беше посочено по-горе в решението, същите са връчени на адреса за кореспонденция на дружеството, посочен за връчване на съобщения в представените по делото писмени доказателства. Неоснователни са наведените в касационната жалба твърдения за незаконосъобразност на изводите на съда, относно наличието на предпоставките на чл. 128 и чл. 129 от ДОПК за извършеното прихващане на задълженията, установени със СД по ЗДДС за данъчен период м. 12. 2010 г. и м. 03. 2011 г. с твърдението че същите са изискуеми, но не са ликвидни. Прихващането като способ за погасяване на публичните вземания е предвидено в чл. 168, т. 2 ДОПК. Правилно съдът е посочил, че прихващането по ДОПК не изисква публичното вземане да е ликвидно, за разлика от прихващането по чл. 103 от ЗЗД. Нормата на чл. 128, ал. 1, изр. 1 предвижда, че суми подлежащи на възстановяване, съгласно данъчното и осигурителното законодателство се прихващат от органите по приходи за изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция по приходите. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 92, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, според която когато има остатък от данъка за възстановяване /деклариран като резултат за периода по справка декларация/, органът по приходите прихваща този остатък за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите, или го възстановява в 30-дневен срок от подаването на последната справка-декларация. Следователно, за да се извърши прихващане в тези случаи е достатъчно публичното вземане да е изискуемо. В случая няма спор по делото, че данъкът за възстановяване в размер на 788 870, 62 лв. е посочен в клетка 80 от СД за данъчен период м. 02. 2016 г. с подадена СД вх. № 2217-1308363/14.03.2016 г., като изискуемостта на вземането е 14.04.2016 г. /30 дни след подаване на СД/ и към тази дата е налице вземане на жалбоподателя, което е определено по основание и размер и с настъпил падеж, съгласно чл. 92, ал. 1, т. 4 от ЗДДС и с тази дата следва да се съпостави с изискуемостта на публичните задължения, в който прихващането е могло да се извърши, респективно на това в хипотезата на погасено по давност задължение. Законосъобразни и съответни на доказателствата по делото са изводите на съда, че задълженията на дружеството по СД от 12.01.2011 г. и от 08.04.2011 г., които са прихванати в обжалвания АПВ не са погасени по давност. Задълженията са за ДДС и изискуемостта им, следва да бъде определена по реда на чл. 89 от ЗДДС, съгласно която срокът за внасяне на задължението е срокът за подаване на справка-декларация за периода. По силата на чл. 125, ал. 5 от ЗДДС, справка-декларация се подава до 14 число на месеца, включително на месеца за следващия данъчен период, за който се подава и подаването на СД съвпада със срока на изпълнение, респективно с изискуемостта, като задължението по СД от 12.01.2011 г. е с падеж 14.01.2011 г. и задължението по СД от 08.04.2011 г. и с падеж 14.04.2011 г., които жалбоподателя твърди, че са погасени по давност. След като задълженията по двете СД са възникнали през 2011 г. и в тази година е следвало да бъдат платени, то давността по чл. 171 от ДОПК е започнала да тече от 01.01.2012 г. и кратката 5 годишна давност изтича на 31.12.2016 г. В периода на течение на срока по чл. 171, ал. 1 от ДОПК на 25.07.2013 г. е издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки на 25.07.2013 г. по чл. 195, ал. 1 от ДОПК, с което на касатора е наложен запор върху банковите сметки, включително и за задълженията по двете справки-декларации от 12.01.2011 г. и от 08.04.2011 г. и Постановление от 16.06.2015 г. с което е образувано изпълнително дело е наложен запор върху банковите сметки на длъжника, с което се предприети действия по принудително изпълнение, което е водело до прекъсване на давността по аргумент от чл. 171, ал. 2 от ДОПК и започнала да тече нова давност. Както правилно е преценил първонистанционният съд, независимо от горното не е изтекъл предвиденият в чл. 171, ал. 2 от ДОПК, абсолютен давностен срок от 10 години, след като за спорните задължения по двете СД от 2011 г., давностният срок е започнал да тече на 01.01.2012 г. и изтича на 31.12.2021 г., то задълженията по СД от 12.01.2011 г. и от 08.04.2011 г. не са погасени по давност. Предвид горните съображения законосъобразни са изводите на съда, че извършеното прихващане от органа по приходите за задължения на касатора по двете СД за 2011 г. от сумата за възстановяване в размер на 788 870, 62 лв. е правилно и законосъобразно и обжалвания АПВ в тази част не подлежи на отмяна. По тези съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение, с което жалбата на "Глобъл Екуити" ЕООД срещу АПВ е отхвърлена, е правилно постановено и следва да се остави в сила. Решението е неправилно в частта му на присъдените разноски. Съдът неправилно е определил материалния интерес по делото, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения, респективно дължимите разноски върху цялата прихваната сума с процесния АПВ в размер на 788 870, 62 лв. Материалния интерес по спора са прихванатите задължения по СД за м. 12. 2010 г. в размер на 3458, 50 лв. и за данъчен период м. март 2011 г. в размер на 77002, 12 лв. или общо в размер на 80 460, 62 лв. Съобразно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. и посоченият материален интерес, възнаграждението дължимо на ответника възлиза на 2943, 81 лв. С оглед на изложеното решението в частта за разноските, следва да бъде изменено, като на ответника се присъдят разноски за първата инстанция в размер на 2943, 81 лв. При този изход на спора, разноски се дължат на ответника по касация за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт пред касационната инстанция в размер на 2943, 81 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение