Решение № 327 от 15.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1588/2011 г.

Решение № 327 от 15.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1588/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК. Образувано е по искане (назовано "молба") на осъдения Д. В. Т. от Г., на основание чл. 420, ал. 2 от НПК и има за предмет влязлото в законна сила решение № 51 от 01.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 44/2011 г. от окръжен съд-Г., което се атакува с доводи по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Иска се изменяване на съдебния акт със замяна на наказанието лишаване от свобода с наказание пробация или приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на искането. Осъденият Д. Т., редовно призован, не участва лично или чрез процесуален представител в производството пред ВКС. Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 70 от 01.02.2011 г., постановена по НОХД № 1157/2010 г. на районен съд-Габрово. отговорността на подсъдимия Д. В. Т. от Г. е ангажирана за извършено на 19.09.2010 г. в Г. престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание от 6 месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Присъдата е била обжалвана от подсъдимия с оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание с искане за изменяването й за заменяване на същото с наказание пробация или прилагане на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло. В искането на осъдения се навеждат отново като основание за възобновяване на наказателното дело явната несправедливост на наложеното му наказание, като се повтаря и отправеното до въззивния съд искане за заменяване на наложеното му наказание лишаване от свобода с наказание пробация или прилагане на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, от страна, имаща право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 НПК и има за предмет въззивно решение, неподлежащо на проверка от касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. Фактите по делото, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, са възприети от съда при протеклото съкратено съдебно следствие по реда на глава 27 от НПК, като осъденият ги е признал и се е съгласил за доказването им да не се събират доказателства, както и те да бъдат вложени в основата на съдебния акт на първоинстанционния съд. Намирайки самопризнанието му за достатъчно и убедително подкрепено от събраната на досъдебното производство доказателствена маса, съдът ги е възприел и въз основа на същите е приложил закона, който е следвало да бъде приложен. В тази фактическа рамка са и данните за допуснатите в миналото от Т. множеството нарушения на правилата за движение, като в същото време е категорично установено, че той не притежава каквото и да е свидетелство за правоуправление (няма необходимата квалификация), но въпреки това системно е управлявал МПС, въпреки наложените му имуществени санкции. Това обстоятелство, свързано и с множеството му осъждания за престъпни посегателства върху чуждо имущество, довели до квалифициране на последните му деяния като опасен рецидив, очертават високата обществена опасност на личността му. Неоснователно в тази светлина е оплакването за "неправилно приложение на материалния закон" - на разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 и 4 и чл. 55 от НК, както от процесуална гледна точка, защото те, макар и материалноправни, са изведени от законодателя като основание за неправилност на съдебния акт при наличие на "явна несправедливост" на наложеното на осъден наказание, в смисъла, вложен в ал. 5 на чл. 348 от НПК, а и от материалноправна - защото изводите за справедливостта на отмереното на дееца наказание следват от конкретните обстоятелства по делото, относими към обществената опасност на извършеното и на дееца, но и с оглед възможността с него да се постигнат целите на закона. В конкретния случай съдът правилно е разтълкувал и приложил разпоредбата на чл. 58а от НК в редакцията й ДВ. бр. 26/2010 г. (действала към момента на извършване на деянието и при постановяване на присъдата), като е обсъдил всички обстоятелства, имащи отношение към обема на дължимата се на дееца санкция. Неоснователно се иска от защитата да се отдаде по-голяма тежест на признанието на фактите, тъй като липсата на квалификация у осъдения да управлява каквото и да е МПС е обстоятелство, категорично установено при санкционирането му по административен ред и основно за съставомерността на инкриминираното му деяние при спирането му на пътя от контролните органи. Съзряните от съда смекчаващи отговорността му обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни, а и предвиденото от закона наказание в минимума не се явява несъразмерно тежко спрямо извършеното престъпление, поради което не е имало основание за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК. Именно и поради това не е налице конкуренция между чл. 55 и чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК, разрешима по реда на ал. 4 на чл. 58а от НК в посочената редакция. Обосновано съдът е приел санкцията на осъдения Т. да бъде наложена във вида, предвиден в чл. 343в, ал. 2 от НК, а размерът на тази алтернативна санкция правилно е определен по реда на ал. 1 на чл. 58а от НК, търпима при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като вече осъждано лице. Същият е многократно осъждан и търпял наказания лишаване от свобода, поради което не е възможно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Съдът дори е допуснал грешка при определяне на размера на санкцията на осъдения, но в негова полза, приемайки наличие на превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, но определяйки наказание под средния размер на предвидената санкция, намалявайки го с една трета. Поради това наложеното на осъдения наказание не се явява явно несправедливо и искането му за изменяване на въззивния съдебен акт, потвърдил първоинстанционната осъдителна присъда се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Поради изложените съображения и на основание чл. 424, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение