Решение № 5133 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2908/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Столична община /СО/, чрез ст. юрк. К. Захариев като процесуален представител, против решение № 43209 от 29.12.2025 г., постановено по адм. дело № 503/2025 г. по описа на Административен съд – София град. Релевирани са доводи за неправилност на оспорения съдебен акт като постановен в противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се допуснато нарушение на чл.148, ал.5 ЗУТ при издаване на процесното разрешение за строеж, в което отсъства като възложител Столична община - собственик на имота. Сочи се незаконосъобразност на акта и поради това, че с него е разрешено строителство извън обема на учреденото право на строеж. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и за произнасяне по същество за отмяна на разрешението за строеж или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд. Ответникът – директорът на Дирекция „Общински строителен контрол“ - Столична община, чрез пълномощника си ст. юрк. И. Ташева, в представен писмен отговор и устно в съдебно заседание, заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – „Шел България“ ЕАД, чрез пълномощника си адв. М. Попсавова, изразява становище за недопустимост на касационната жалба поради липса на правен интерес за жалбоподателя. Сочи се и неоснователност на жалбата с доводи, че оспореното решение е постановено в съответствие със събраните доказателства и при правилно приложение на материалния закон. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна - жалбоподател в първоинстанционото производство и срещу неблагоприятен за нея съдебен акт, с което са изпълнени изискванията на чл.210, ал.1 АПК. Неоснователни са доводите на ответника „Шел България“ ЕАД за недопустимост на жалбата поради отсъствие на правен интерес за СО да обжалва съдебното решение, предмет на което е административен акт, издаден от орган от общинската администрация - директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ - Столична община. Последният е административен орган, който разполага с материална компетентност, произтичаща от нормативен акт и в случая от надлежно делегиране, съобразно която е издал процесното разрешение за строеж, а СО го е оспорила пред съда в качеството си на собственик на имота, т.е. като заинтересовано лице по чл.149, ал.2, т.1 вр. с ал.1 ЗУТ. При горните констатации и с оглед визираната специална норма, за правото на жалба на СО е без значение принадлежността на издателя на административния акт към общинската администрация. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното решение, Административен съд – София град е отхвърлил жалбата на Столична община срещу Разрешение за строеж № 205/13.12.2024 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ - СО, с което на основание чл.148, ал. 2 и чл.152, ал.1 ЗУТ, се разрешава на „Шел България“ ЕАД, да извърши строеж „Автомивка с навес и подпорна стена – Етапно строителство: І етап – Автомивка с навес, подпорна стена и площадкови мрежи; ІІ етап - удължаване на подпорна стена и вътрешен път“, със разгъната застроена площ 179,52 кв.м., в ПИ с идентификатор 68134.600.1050 по КККР, УПИ ХVІІ-1050 – за бензиностанция и автомивка, кв.62, ж.к. „Хаджи Димитър“, район „Подуяне“, гр. София, съгласно одобрени инвестиционни проекти от 22.11.2024 г. За да постанови горния резултат съдът приема, че оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган с правомощия, делегирани със заповед на главния архитект на СО, при спазване на изискванията за форма и съдържание по чл.148, ал.9 ЗУТ, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Обосновава изводи за учредено с договор право на строеж в полза на заявителя „Шел България“ ЕАД, с оглед на което счита за неприложима разпоредбата на чл. 148, ал.5 ЗУТ, независимо, че имота е общинска собственост. Съобразно клаузите на договора за суперфиция и данните на СТЕ, е констатирано съответствие на разрешения строеж с обема на учреденото право, като е отречена обратната теза на жалбоподателя за материалноправна незаконосъобразност на процесния акт. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи в мотивите на съдебния акт, които се споделят изцяло от настоящия касационен състав, който препраща към тях по реда на чл.221, ал.2, изр. второ АПК. Първоинстанционният съд правилно приема, че разрешението за строеж /РС/, предмет на оспорване, е законосъобразен административен акт. От документите по делото, вкл. заключението на вещото лице, се установява, че РС е издадено въз основа на: виза за проектиране от 28.12.2023 г. на главния архитект на СО по чл. 140, ал. 2 ЗУТ за обект „Автомивка с навес“ в УПИ ХVІІ-1050, кв.62, м. „Хаджи Димитър“ съгласно ПУП-ПРЗ, одобрен с Решение № 341/25.05.2023 г. на СОС; одобрен инвестиционен проект от 22.11.2024 г., и на договор, с който Столична община учредява на заявителя „Шел България“ ЕАД възмездно право на строеж за изграждане на бензиностанция и автомивка в УПИ ХVІІ, кв.62, м. „Хаджи Димитър“ по плана на гр. София - общинска собственост, с които документи са изпълнени условията по чл.148, ал.4 ЗУТ. При тези факти, които са безспорно установени по делото, изводът на административния съд за съответствие на обжалваното разрешение за строеж с процесуалните и материалноправни изисквания на ЗУТ, са обосновани и правилни. Спазени са правилата на чл.182, ал.1 от ЗУТ, предвиждащи възможност за ново строителство в чужд имот след надлежно учредено право на строеж, както и на чл. 148, ал. 4 ЗУТ, според който разрешението за строеж се издава на възложителя. В случая, носител на горното качество е заявителят „Шел България“ ЕАД, на чието име е издадено разрешението за строеж, като лице, на което е учредено право на строеж в чужд имот – арг. чл. 161, ал. 1, изр. второ ЗУТ. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, предявени и в първоинстанционното производство, че Столична община като собственик на имота следва да фигурира в процесния акт като възложител на основание чл.148, ал.5 ЗУТ. Противно на изложената теза, визираната разпоредба е неприложима, както правилно е констатирал административният съд. Съгласно чл.148, ал.5 ЗУТ, когато възложител е лице, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, разрешението за строеж се издава на възложителя и на собственика на имота. В случая, правото на строеж не произтича от специален закон, а е учредено с договор, което изключва собственика на имота като адресат на издаденото разрешение на строеж. В съответствие с фактите по делото и при правилно тълкуване на закона, съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на жалбоподателя, поддържано и в настоящото производство, че с разрешението за строеж се засяга по-голяма площ от предоставената на възложителя с договора за суперфиция. Съобразно клаузата на чл.1 от цитирания договор, на „Шел България“ ЕАД е учредено право на строеж върху терен – частна общинска собственост за изграждане на обект с разгъната застроена площ 630 кв.м., а съобразно клаузата на чл.10 от същия договор, в случай, че на суперфициара бъде одобрен проект с по-голяма разгъната застроена площ от 3 615 кв.м., то той дължи на собственика разликата за по-голямата площ по достигнатата в търга цена, изчислена на квадратен метър. В случая е установено от данните в СТЕ, че разрешената с процесния акт площ е 179,53 кв.м. и заедно с площта на вече съществуващите обекти, разгънатата застроена площ в имота възлиза на 719,53 кв.м., т.е. надвишава с 89,53 кв.м. предвидената в чл.1 от договора, площ. Констатираното надвишаване, преценено съобразно цитираните договорни разпоредби, е уговорено и не противоречи на учреденото право на строеж. Съобразно текста на чл.10 от договора, общата воля на страните допуска разширяване площта на застрояване по чл.1, от което следва, че разрешената площ с процесния акт е в рамките на правото на суперфиция, както правилно е приел първостепенния съд. Неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания за пороци във волеизявленията на договорящите страни. Освен, че жалбоподателят неправилно ограничава разгънатата застроена площ до площта на имота, а горните показатели не са идентични, но и в производството по оспорване на разрешението за строеж, административният съд няма правомощия да осъществява контрол за валидност на договора за суперфиция и да разрешава спорове относно обема на учреденото вещно право на строеж. Предвид изложеното, оспореното разрешение за строеж е законосъобразно и като е отхвърлил предявената срещу него жалба, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Независимо от изхода по делото, разноски в полза на ответника – директорът на Дирекция „Общински строителен контрол“ – СО, не се дължат по арг. от § 1, т.6 от ДР на АПК във вр. с чл.143 АПК – титуляр на правото на разноски и носител на задължението за възстановяване на разноските е Столична община, която е юридическото лице, в чиято структура е посочения ответник. По изложените съображения и на осн. чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,