Решение № 14703 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4715/2018 г.

Решение № 14703 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4715/2018 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Иванов, подадена чрез адвокат Г. Арнаудов, против решение № 24 от 13.02.2018 г., постановено по адм. дело № 11/2017 г. по описа на Административния съд – Кюстендил. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради и което е поискано да бъде отменен, а исковата претенция – уважена. Ответната страна – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", с писмено становище оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Посочва, че правилно е изведен извод за недоказаност и неоснователност на исковата претенция. Обосновано е прието, че не са доказани елементите на фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Като е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди срещу ГДИН, административният съд е постановил решението си в съответствие с материалния закон. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение, постановено в производство по чл. 284 от ЗИНЗС, съдът е отхвърлил, като неоснователен и недоказан, предявеният от А. Иванов иск против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, претърпени в периода 26.04.2011 г. – 20.10.2016 г. в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС и изразяващи се в неподходяща работа; липса на адекватно и ефективно първоначално лечение, довело до възникване и обостряне на заболяването "улцерозен колит" през периода 1.03.2011 г. – 26.04.2011 г.; неосигуряване на необходимата диетична храна; поява на високо артериално налягане и подагра поради хроничния характер на заболяването, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. От фактическа страна по делото е установено, че при постъпването на А. Иванов в затвора в гр. Бобов дол му е извършен първоначален медицински преглед, от който е установено, че е здрав. Поради оплаквания на 26.04.2011 г. е хоспитализиран в инфекциозното отделение на градската болница в гр. Дупница, където след проведено изследване е изписан на 5.05.2011 г. с диагноза "Бактериална чревна инфекция" и придружаващо заболяване "Улцерозен колит". На 5.05.2011 г. е преведен в СБАЛЛС – София за продължаване на лечението, но на 9.05.2011 г. Иванов е подписал информирано несъгласие да се лекува в болницата и е изписан по собствено желание. Изписано му е било медикаментозно лечение и диетично хранене, като след консултация с лекар на ищеца му е изготвена индивидуална диета, и ежемесечно са извършвани контролни прегледи. Посочено е, че от доклад от 23.06.2011 г. на доктора към затвора се установява, че А. Иванов е отказал поредния медицински преглед и съответно назначаването на нов курс на лечение, с което е възпрепятствал лечението си. По делото са представени данни, от които е видно, че Иванов многократно е посещавал болницата в гр. Дупница за лечение. Подобно е и положението след преместването му в Затвора в гр. Пазарджик на 16.02.2012 г., където многократно е превеждан в МЦ на затвора, приеман в стационара и хоспитализиран в СБАЛЛС – гр. София с прекъсване изпълнението на наказанието поради необходимост от извършване на специализирани изследвания и лекуван в други болнични заведения, подробно описани от съда в решението. На 20.10.2016 г. А. Иванов е бил освободен от затвора в гр. Пазарджик поради изтърпяване на наказанието. За изясняване на обстоятелствата по делото са разпитани трима свидетели от страна на ищеца и един от страна на ответника, като също така е допусната и приета съдебно-медицинска експертиза. От заключението на епикризата е установено, че заболяването хроничен улцеро-хеморагичен колит има хронично-рецидириращо или хронично-персистиращо протичане и е автоимунно. Вещото лице е посочило, че по отношение на ищеца е прилагано адекватно лечение и диетично хранене. Въз основа на така установеното административният съд приел, че исковата претенция е допустима, но неоснователна. Посочено е, че по делото не се установяват нарушения на чл. 3 ЕКПЧ или на чл. 3 ЗИНЗС. По отношение на твърденията на ищеца за назначаването му на неподходяща работа, свързана с лоша хигиена в миялното помещение на затвора и другите неблагоприятни условия на работното място, съдът приел, че в началото на 2011 г. Иванов е започнал работа в кухненския блок на затвора, като трудовите му задължения включвали чистене на масите и миене на съдовете в кухнята, но след появата на оплакванията му ищецът е бил спрян от работа. Поради това съдът приел, че не може да се приеме, че Иванов е бил поставен в неблагоприятни условия за полагане на труд, още повече, че по делото липсват доказателства, свързващи появилото се заболяване с условията на труд. Посочена е и съдебно-медицинската експертиза, съгласно която хроничния улцеро-хеморагичен колит е автоимунно заболяване, а не бактериално такова, от където и следва, че появата му не се свърза с привнесена отвън бактериална инфекция. По отношение на другото твърдение на ищеца, а именно за липса на адекватно и ефективно първоначално лечение, довело до възникване и обостряне на заболяването "улцерозен колит" през периода 1.03.2011 г. – 26.04.2011 г. съдът посочил, че показанията на свидетелите установяват приложена медикаментозна терапия, която според вещото лице е адекватна на състоянието му. Посочил е, че изложените данни във връзка с характеристиките на заболяването, неговото проявление в обективната действителност и предприетите действия от затворническата администрация, последните се характеризират с осигурен навременен достъп до компетентна лекарска помощ в затвора, липса на спешно и неотложно състояние на лицето, налагащо незабавен прием за болнично лечение и осигуряване в кратък срок на достъп до специализирана помощ извън затвора. Съдът е отчел и обстоятелството, че през месец 06.2011 г. А. Иванов е изразил изричен отказ да приема предписаните медикаменти и да бъде прегледан от специалист, което е възпрепятствало лечението му. Поради това е приел, че твърдението на ищеца за липса на адекватно и ефективно първоначално лечение е неоснователно. По отношение на третото твърдение на А. Иванов за неосигуряване на необходимата диетична храна във вид на кисело мляко съдът приел, че от изготвеното дневно меню на ищеца се установява, че затворническата администрация е предвидила дневна дажба на мляко след констатиране на заболяването, но съгласно заключението на вещото лице, тази храна не следва да се включва в диетата на ищеца. Предвид изложеното е прието, че неприемането на мляко не може да доведе до хроничен ход на заболяването. В заключение е посочено, че твърдението на ищеца, че хроничният характер на заболяването е причина за възникване на другите заболявания като артериална хипертония и подагра не е доказано. В подкрепа на това е посочено и че вещото лице също отрича подобна връзка на зависимост. Решението е правилно. Съдебният акт е подробно и надлежно мотивиран. Изложените касационни оплаквания са неоснователни. Административният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата и приложимата правна уредба. Изводът за неоснователност на иска е в съответствие с фактически установеното. Правилно е приложен материалния закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Както правилно е посочено в решението, на основание § 49 от ПЗР на ЗИД на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, подадените до влизането в сила на този закон искове за вреди, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от задържане в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС (нов – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Установяването на посочените от законодателя в чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС обстоятелства, води до ангажиране на отговорността на държавата. Ответникът е този, който следва да докаже, че посочените в исковата молба твърдения не се установяват по делото. В случая изнесените от ищеца факти са опровергани. Предявеният от А. Иванов иск е за обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в неподходяща работа; липса на адекватно и ефективно първоначално лечение, довело до възникване и обостряне на заболяването "улцерозен колит" през периода 1.03.2011 г. – 26.04.2011 г.; неосигуряване на необходимата диетична храна; поява на високо артериално налягане и подагра поради хроничния характер на заболяването. Правилно първоинстанционния съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява по несъмнен начин незаконосъобразно действие/бездействие на затворническата администрация за процесния период. Съдебното решение е постановено след обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства, както и на възраженията и доводите направени от ищеца А. Иванов. Обосновано с установените факти, които са изложени в тяхната хронологична последователност, в съдебния акт е прието, че те опровергават твърденията на ищеца за понесени от него вреди, изразяващи се в неподходяща работа; липса на адекватно и ефективно първоначално лечение, довело до възникване и обостряне на заболяването "улцерозен колит" през периода 1.03.2011 г. – 26.04.2011 г.; неосигуряване на необходимата диетична храна; поява на високо артериално налягане и подагра поради хроничния характер на заболяването. Правилно първоинстанционният съд е приел за недоказани фактите, изложени в исковата молба на А. Иванов относно твърденията му както за назначаването му на неподходяща работа, свързана с лошата хигиена в миялното помещение на затвора и като цяло неблагоприятни условия на работното място, така и за липсата на адекватно и ефективно първоначално лечение, довело до възникване и обостряне на заболяването "улцерозен колит". По делото са събрани множество гласни и писмени доказателства, оборващи твърденията на ищеца. Правилно съдът се е позовал на заключението на съдебно-медицинската епикриза, съгласно която заболяването на А. Иванов е автоимунно и не може да възникне от бактериална инфекция, поради и което няма как неблагоприятните условия на работното място на Иванов да са фактори, отключили появата на заболяването и вторичната бактериална инфекция, още повече, че след работата му законосъобразно е била прекратена след диагностициране на заболяването му и предписването на лечението. По делото са представени множество данни, че на Иванов е оказано адекватно и навременно лечение, съобразено със здравословното му състояние. Той многократно е настаняван в болницата в гр. Дупница, а след това и в МЦ на Затвора гр. Пазарджик и в болница в гр. София. Безспорно е доказано, че на ищеца е бил осигурен адекватен и навременен достъп до компетентна лекарска помощ, като следва да се посочи, че при състоянието на А. Иванов е липсвало спешност и неотложност, налагащи незабавен прием в болнично лечение и осигуряване в кратък срок на достъп до специализирана помощ извън затвора. Действително, заболяването "улцерозен колит" е установено в рамките на пребиваването на А. Иванов в Затвора гр. Бобов дол, но по делото не е доказано, че то е резултат от заявените по иска му нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. Също така, ищецът не е доказал, че това му заболяване има връзка с другите му заболявания – обстоятелство, потвърдено и от вещото лице. Изложените съображения водят до извод, че не са налице касационните основания по чл. 209 АПК. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради и което следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,