Решение № 7777 от 11.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7317/2017 г.

Решение № 7777 от 11.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7317/2017 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури чрез процесуален представител по делото юрисконсулт Михнева, против Решение № 473 от 29.03.2017 г., постановено по адм. д. № 596/2016 г. по описа на Административен съд Б., в частта, с която по предявеният срещу Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА), гр. Б. иск за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл е била осъдена Агенцията, да заплати на Е. Б. Ф. от Б., ул. "Антим I" № 7, ет. ..., сумата от 6600.00 лева, представляващи обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за времето, през което не заема държавна служба, ведно със законната лихва върху сумата от 6600 лева за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното й издаване, ведно със заплащане на разноски по делото в размер на 860 лева. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че е налице наличие на основание за прихващане на процесното вземане на Е. Б. Ф. по чл. 104, ал. 1 ЗДСл с възникнало за административния орган вземане за сумата от 2200 лева, съставляваща изплатено на ищеца обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл, установено с приетия като доказателство фиш за месец януари и месец февруари 2014 г. (листи 27 и 30 от делото). Иска се отмяна на съдебното решение в оспорената му част и постановяване на ново, с което да бъде уважено възражението за прихващане. Ответната страна по касационната жалба - Е. Б. Ф. не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага доводи за постановяване на съдебното решение при изяснени фактически основания и правилно прилагане на материалния закон. Не са налице основанията за прихващане на изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК против подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Предмет на оспорване по настоящото касационно производство е Решение № 473 от 29.03.2017 г., постановено по адм. д. № 596/2016 г. по описа на Административен съд Б., в частта, с която по предявеният иск за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), във вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл е била осъдена Агенцията да заплати на Е. Б. Ф. сумата от 6600.00 лева, представляващи обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за времето, през което не заема държавна служба, ведно със законната лихва върху сумата от 6600 лева за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното й издаване, ведно със заплащане на разноски по делото в размер на 860 лева. С отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК от дата 30.11.2016 г., касационният жалбоподател прави правопогасяващо възражение за прихващане до размера на сумата от 2200 лв. Последната е изплатена от органа по назначаването на осн. чл. 106, ал. 2 от ЗДСл на Е. Б. Ф., след постановяване на заповед № ЧР- 197 от 29.10.2013 г., отменена по съответния за това ред. В останалата си част, в която Агенцията е осъдена да заплати по иск с пр. осн. чл. 86 от ЗЗД законната лихва за забава за периода от 15.10.2015 г. до 01.09.2016 г. в размер на 581,34 лева, решението не е обжалвано и е влязло в сила с изтичане на 14-дневния срок за неговото обжалване съгласно чл. 211, ал. 1 АПК, вр. 62, ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК. Дължимата от настоящия касационен състав проверка обхваща единствено правилността на оспореното решение по отношение извода за размера на иска с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. За да отхвърли възражението за прихващане по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, съдът е установил, въз основа приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните и кредитирана от решаващия състав, че дължимото на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за период от шест месеца възлиза на 6 600,00 лева. Установен е размер от 1 100,00 лева на основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението за незаконно, а именно - 15.10.2015 г. съгласно Решение № 10730 от 15.10.2015 г. постановено по адм. д. № 14181/2014 г. по описа на ВАС, пето отд. От тази сума първоинстанционният съд неправилно е преценил, че не следва да бъде приспаднато изплатеното на Е. Ф. при прекратяване на служебното му правоотношение на 29.10.2013 г. обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на 2200 лева. В случая решаващият състав е приел, че не е налице основание за извършване на прихващане между дължимото се на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и изплатеното му такова по чл. 106, ал. 2 ЗДСл, независимо от представените писмени доказателства пред първата инстанция - заповед № ЧР - 3 от 08.01.2014 г. за изплащане не обезщетение за периода 29.11.2013 г. - 29.12.2013 г., платежно нареждане за сумата от 1100 лв., съответно заповед № 48 от 05.02.2014 г. и платежно нареждане от февруари 2014 г. за плащане за периода 29.12.2013 г. - 29.01.2014 г. (листи 26 - 30 от първоинстанционното дело пред Административен съд Б.). Обстоятелството, че лицето е получило плащане в размер на 2200 лв. като обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл изрично се признава от страната в писмено възражение на лист 9 и писмено становище от 15.05.2018 г. от настоящото касационно дело. Първоинстанционното решение е частично неправилно. Когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. Отмяната като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, е процесуална предпоставка за допустимост на иска с пр. осн. чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, арг. от чл. 207 от АПК. Предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в редакцията към датата, на незаконното уволнение, са да има влязло в сила съдебно решение, с което се признава уволнението за незаконно, лицето да не е работило на друга работа и да не е получавало възнаграждение. При наличието на тези обстоятелства на незаконно уволнения държавен служител следва да бъде присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа. Това е така, защото е налице влязло в сила съдебно решение, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, определен е размера на брутното възнаграждение на ищеца към момента на възстановяване на държавна служба. В случай на възражение за прихващане от страна на ответника със сумата по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл представляваща обезщетение, изплатено на служителя на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение, съдът следва да извърши съдебно прихващане с решението. Обезщетението по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл има за цел да възмезди служителя за вредите, претърпени от прекратяването на служебното правоотношение. Поради това с отмяната на уволнението, отпада и основанието за изплащане на сумата по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл. Това налага извода, че сумата е получена от служителя на отпаднало основание и се дължи връщането й чрез компенсация. Налице е възможност да бъде извършено прихващане между дължимото по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл обезщетение и това, изплатено на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на 2200 лв. За извършване на прихващането е без значение обстоятелството, че правото на обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл произтича пряко от факта на прекратяване на служебното правоотношение, докато за възникване на правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е необходимо заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да е била отменена по съответния ред от органа по назначаването или от съда. Съдебното прихващане е възможно, защото са налице две насрещни, еднородни, в случая парични, вземания, които са изискуеми и ликвидни, т. е. установени по основание и размер и могат да бъдат прихванати до размера на по - малкото. При тези обстоятелства и с оглед направеното в касационната жалба изрично възражение, настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай е доказан фактът на действително получено от ищеца обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Дължимото се обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗСВ трябва да се намали с 2200 лв. Исковата претенция е основателна за сумата от 4400 лв., за горницата над тази сума до предявения с иска размер от 6600 лв. претенцията е неоснователна. С оглед изхода на спора пред първата инстанция, а именно уважаване на иска за сумата 4400 лева. ищецът има право на разноски, но съразмерно на уважената част от иска. В случая същите възлизат на 573,33 лева, като за горницата над тази сума до присъдения с решението размер от 860 лева, решението следва да се отмени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение