Решение № 4445 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9664/2018 г.

Решение № 4445 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9664/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Д. могили, чрез упълномощения адв. В. Вълков от Адвокатска колегия – Р., срещу Решение № 19 от 08.06.2018 г., постановено по адм. д. № 18 по описа на Административен съд – Р. (АС – Р.) за 2018 г. С него е отхвърлен предявеният иск по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за приемане за установено съществуването на вземания на О. Д. М. спрямо Сдружение с нестопанска цел за осъществяване на дейност в частна полза "Поминък" (по-нататък само Сдружение "Поминък") за сумата 46 694, 25 лв., представляваща неплатен наем за 2011 г., за сумата 5128, 05 лв. - лихва за забава върху горната сума за периода 14.07.2012 г. до 09.08.2013 г., законна лихва за забава от 10.08.2013 г. до окончателното изплащане на главницата, за сумата 1036, 45 лв. държавна такса по ч. гр. д. № 580/2013 г. и за сумата 970, 00 лв. - адвокатски хонорар, за които суми е издадена срещу ответника Заповед № 566 от 09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Наред с това, О. Д. могили е осъдена да заплати на Сдружение "Поминък" сумата от 500, 00 лв. за сторените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Доколкото АС – Р. е приел, че спорът касае тълкуване на чл. 4 и чл. 5 от Договор за наем № 365 от 11.05.2011 г. между О. Д. могили и Сдружение "Поминък" и това, дали вземането на О. Д. могили е изискуемо, касационният жалбоподател поддържа становище за допуснато от съда нарушение на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В нарушение на посочената разпоредба бил изводът на съда, че не е настъпило определено условие – получаването на директни плащания, поради което не е настъпила изискуемост на вземането, респективно исковата претенция е неоснователна. Тъй като отношенията между Сдружение "Поминък" и Д. фонд "Земеделие" са различни от тези между страните по договора, то вземането на О. Д. могили е изискуемо и Сдружение "Поминък" дължи заплащане на наемната цена за времето, през което е ползвана земеделската земя. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявените от О. Д. могили искови претенции, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява. Ответникът - Сдружение "Поминък", чрез упълномощения адв. А. Ганчев, оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор. Преди съдебното заседание в настоящия съд представя становище по съществото на спора, в което заявява и искане за присъждане на сторените по делото разноски. Представя списък на разноските и доказателства за извършването им. В съдебното заседание пред настоящия съд не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши служебна проверка за валидността и допустимостта на обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна, но по съображения различни от посочените в нея. При безспорна фактическа обстановка, първоинстанционният съд направил извод за неоснователност на предявения иск. Взел предвид, че О. Д. могили е изпълнила задължението си за предоставяне на площи, които Сдружение "Поминък" е ползвало като пасища и мери по силата на Договор за наем № 365 от 11.05.2011 г. като конкретният размер на наемната цена и началният момент на заплащане са в зависимост от размера на субсидията от Д. фонд "Земеделие" и датата на нейното предоставяне. Предвид това, съдът приел, че спорът е изцяло правен и касае правилното тълкуване на чл. 4 и чл. 5, ал. 1 от Договор за наем № 365 от 11.05.2011 г., сключен между О. Д. М. и Сдружение "Поминък", на което са предоставени от общинския поземлен фонд общински мери и пасища в землището на гр. Д. Могили, с. П. и с. Ш.. Като съобразил уговореното по чл. 4 и чл. 5 от договора за наем, съдът направил извод, че цената по договора, предвид зададената цена на субсидията по СЕПП за 2011 г. (л. 32 от ч. гр. д. № 580/2013 г. на Районен съд - Б.) от 224, 02 лв. за ха е определяема, а сумата, която се дължи съгласно чл. 4 от договора е установима. Въз основа на уговореното по чл. 5, ал. 1 от договора обаче, приел, че вземането на О. Д. могили не е изискуемо, тъй като плащането е обвързано с настъпването на определено условие, което не се е сбъднало. За този извод се позовал на приложеното уведомително писмо за отказ на директни плащания на Сдружение "Поминък", поради нарушаване на чл. 58 от Регламент ЕО 1122/2009 г. на Комисията от 30 ноември 2009 г. Мотивирал се, че доколкото директните плащания не са се осъществили и няма да се осъществят спрямо Сдружение "Поминък", то няма как да настъпи изискуемост на вземането на О. Д. могили по договора за наем, по аргумент от чл. 5, ал. 1 от същия. Въз основа на това съдът приел, че доколкото не е настъпила изискуемост на вземането на О. Д. М. спрямо Сдружение "Поминък", исковата претенция е неоснователна. Предвид изхода на спора присъдил на Сдружение "Поминък" сума в размер на 500, 00 лв. за сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е валидно, но е недопустимо. Установява се, че с Решение № 170 от 30.10.2017 г., постановено по гр. д. № 60413 по описа на Върховния касационен съд за 2016 г. е обезсилено Решение № 162 от 08.07.2016 г., постановено по гр. д. № 198 по описа на Апелативен съд – В. Т. за 2016 г. и измененото с него Решение № 9 от 08.01.2016 г., постановено по гр. д. № 472 по описа на Окръжен съд – Р. за 2015 г., като делото е изпратено по компетентност на Административен съд – Р.. С обезсиленото Решение № 162 от 08.07.2016 г., постановено по гр. д. № 198 по описа на Апелативен съд – В. Т. за 2016 г. е отменено Решение № 9 от 08.01.2016 г., постановено от Окръжен съд – Р. по гр. д. № 472 по описа за 2015 г. в частта, с която е признато за установено по отношение на Сдружение "Поминък", гр. Д. могили, съществуването на вземането на О. Д. могили, в размер на сумата над 37 328, 45 лв. до уважения размер от 40 000, 00 лв., представляваща дължима наемна цена по Договор № 365 от 11.05.2011 г. за отдаване под наем на земеделски земи – пасища, мери от общинския поземлен фонд, ведно със законната лихва от 09.08.2013 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена Заповед № 566 от 09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК (ч. гр. д. № 580 по описа на Районен съд – Б. за 2013 г.) и в частта за присъдените разноски, вместо което е постановено отхвърляне на предявения от О. Д. могили против Сдружение "Поминък" иск по чл. 422 ГПК да се приеме за установено, че О. Д. могили има вземане към Сдружение "Поминък" по Договор № 365 от 11.05.2011 г. за отдаване под наем на земеделски земи – пасища, мери от общинския поземлен фонд в размер на разликата над 37 328, 45 лв. до 40 000, 00 лв., представляващи неплатена наемна цена, ведно със законната лихва върху тази разлика от 09.08.2013 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена Заповед № 566 от 09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и е потвърдено решението в останалата му част. С другото обезсилено Решение № 9 от 08.01.2016 г., постановено по гр. д. № 472 по описа на Окръжен съд – Р. за 2015 г. е признато за установено по отношение на Сдружение "Поминък" съществуване на вземането на О. Д. могили за сумата 40 000, 00 лв., представляваща главница по Договор за отдаване под наем на земеделски земи – пасища, мери от общински поземлен фонд № 365 от 11.05.2011 г., при законната лихва, считано от 09.08.2013 г. и са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да се признае за установено съществуване на вземане по Договор за наем № 365 от 11.05.2011 г. в размера над 40 000, 00 лв. и за лихва за забава в размер на 5128, 05 лв. Въз основа на така постановеното Решение № 170 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 60413 по описа на Върховния касационен съд за 2016 г. в АС – Р. било образувано адм. д. № 439 по описа на този съд за 2017 г. По него било постановено Определение № 53 от 07.12.2017 г., с което, на основание чл. 135, ал. 4 АПК, бил повдигнат спор за подсъдност между АС – Р. и Върховен касационен съд, като делото било изпратено на Върховния административен съд за внасяне в състав по чл. 135, ал. 4 АПК за определяне на подсъдността на иска по чл. 422 ГПК и е прекратено производството по адм. д. № 439 за 2017 г. на АС – Р.. За да постанови това определение, съставът на АС – Р. изразил несъгласие със съображенията относно подсъдността, изложени в решението на Върховния касационен съд. Мотивирал становище, че договорите, сключвани по реда на чл. 37 и - 37 р от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), свързани с отдаване под наем на пасища, мери или ливади от общинския поземлен фонд към дата на подписване на процесния договор - 11.05.2011 г. не могат да се определят като административни. Разгледал процеса на сключването на такъв договор като сложен фактически състав, който завършва със сключването на договор между наемодателя (в случая общината) и наемателя, в случая - Сдружение "Поминък". Приел, че страните по този договор са равнопоставени, той е възмезден, налице са възникнали облигационни отношения между страни по договор за наем, насочен е към постигане на желан от двете страни резултат, поради което той е облигационен договор и за уреждане на споровете по него се прилагат нормите на ЗЗД. По тези причини приел, че компетентен да се произнесе по иск с правно основание чл. 422 ГПК в случая е общият съд, който предвид цената на иска е Окръжен съд - Р.. Административният съд съобразил, че със ЗИД на АПК (ДВ, бр. 74/20.09.2016 г.) на национално ниво е институционализиран административният договор (чл. 19 а - 19 ж АПК). Посочил, че не съществува противоречие в разбирането на съдилищата, че нормата на чл. 19 а АПК няма придадено обратно действие и като материалноправна по своя характер урежда възникнали правоотношения занапред. Доколкото процесният договор е сключен преди влизането в сила на изменението и допълнението на закона, съдът приел, че се налага извода, че чл. 19 а АПК не съставлява приложимо право към заварените правоотношения. Почерпил аргументи от приетото в практиката по отношение сключените преди влизане в сила на цитираната разпоредба на чл. 19 а АПК договори между НЗОК/РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, че се разглеждат по общия исков ред от гражданските съдилища и по отношение на договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015 г. По изложените в определението мотиви АС - Р. приел, че исковата претенция на О. Д. М. срещу Сдружение "Поминък" следва да бъде разгледана по общия исков ред от гражданските съдилища и доколкото е налице спор за подсъдност между общ и административен съд, който следва да се разреши от състав, включващ трима представители на Върховния касационен съд и двама представители на Върховния административен съд, съгласно нормата на чл. 135, ал. 4 АПК, изпратил делото на Върховния административен съд за внасяне в съответния съдебен състав за разрешаването му и определяне на подсъдността. По повод така постановеното определение във Върховния административен съд било образувано адм. д. № 84 по описа за 2017 г. на Смесен петчленен състав. По делото било постановено Определение № 2 от 05.01.2018 г., с което производството по адм. д. № 84 по описа на Върховния административен съд за 2017 г., било прекратено и делото било изпратено на АС – Р.. В мотивите на определението е изразено становище, че в случая не е налице спор за подсъдност, подлежащ на разглеждане по реда, предвиден в чл. 135, ал. 4 АПК. Смесеният петчленен състав се позовал на постановеното от Върховния касационен съд Решение № 170 от 30.10.2017 г. Приел, че то е влязло в сила и е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища в Р. Б.. Въз основа на това бил направен извод, че правилността му не може да бъде преценявана в производството по чл. 135, ал. 4 АПК. По тези причини производството по делото било прекратено. След връщане на делото в АС – Р. било образувано адм. д. № 18 по описа на този съд за 2018 г. С Определение № 9 от 06.02.2018 г., постановено по това дело, АС – Р. оставил без разглеждане исковата претенция на О. Д. М. срещу Сдружение "Поминък" и прекратил производството по адм. д. № 18 по описа на АС – Р. за 2018 г. Изложил идентични съображения с изложените в определението, с което е повдигнал спор за подсъдност с Върховния касационен съд. Добавил аргументи, почерпени от разпоредбата на чл. 269, ал. 2 АПК. Наред с това, внимателно анализирал легалното определение за административен договор по чл. 19 а, ал. 1 – 3 АПК, за да мотивира отново заключението си, че договорът, сключен на 11.05.2011 г. между О. Д. могили и Сдружение "Поминък" не е административен такъв. Специално обърнал внимание на същественото обстоятелство, че страна по този договор не е административен орган, а О. Д. могили участва като собственик на отдадените под наем пасища и мери. С Определение № 4942 от 17.04.2018 г., постановено по адм. д. № 2936 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. било отменено Определение № 9 от 06.02.2018 г., постановено по адм. д. № 18 по описа на АС – Р. за 2018 г. и делото му било върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. В мотивите на съдебния акт е съобразено от една страна, че решението на Върховния касационен съд, с което делото се изпраща по компетентност на административния съд не подлежи на контрол, а от друга, че редът за разрешаване на спора за подсъдност между административния съд и общия съд бил изчерпан с постановяването на определението по адм. д. № 84 по описа на Върховния административен съд за 2017 г. Като взе предвид гореизложеното, настоящият състав намира, че извършената от състава на АС – Р. преценка относно подсъдността на спора с Определение № 53 от 07.12.2017 г. и с Определение № 9 от 06.02.2018 г., е правилна и напълно обоснована. В съответствие със съдопроизводствените правила с Определение № 53 от 07.12.2017 г., постановено по адм. д. № 439 по описа на АС - Р. за 2017 г. е бил повдигнат спор за подсъдност, като делото е било изпратено на Върховния административен съд за внасяне в състав по чл. 135, ал. 4 АПК за определяне на подсъдността на иска по чл. 422 ГПК и е прекратено производството по адм. д. № 439 за 2017 г. на АС – Р.. Доколкото обаче, с Определение № 2 от 05.01.2018 г., постановено по адм. д. № 84 по описа на Върховния административен съд за 2017 г. производството по делото е било прекратено и то е било изпратено на АС – Р., според настоящия съдебен състав на Върховния административен съд повдигнатият спор за подсъдност е останал неразрешен. Не се споделя от настоящия състав изразеното в мотивите на Определение № 2 от 05.01.2018 г., постановено по адм. д. № 84 по описа на Върховния административен съд за 2017 г. становище, че разрешаването на въпроса за подсъдността на спора по иска с правно основания чл. 422 ГПК, предявен от О. Д. могили срещу Сдружение "Поминък" би поставило под въпрос "правилността" на постановеното от Върховния касационен съд Решение № 170 от 30.10.2017 г. и изисква извършването на проверка за тази правилност. Не се касае и за незачитане на задължителността на това решение по смисъла на чл. 297 ГПК. Последното не е пречка за повдигане на спор за подсъдност, в случай, че съдът комуто делото е изпратено счита, че то не му е подсъдно. Обратното становище противоречи на принципа по чл. 135, ал. 1 АПК, че всеки съд решава сам дали заведеното дело пред него му е подсъдно, както и на предписанието по чл. 135, ал. 5 АПК, съгласно което ако съдът, на който делото е изпратено, намери, че то не му е подсъдно, той го изпраща на съда по ал. 3, съответно по ал. 4, за определяне на подсъдността. В този смисъл нито Върховният административен съд, нито Върховният касационен съд самостоятелно и еднозначно могат да разрешават въпроси относно подсъдността на спора, когато е налице такъв между общ и административен съд. Ако такова безапелационно изпращане бе допустимо от едната на другата система съдилища, институтът на смесения петчленен състав би бил ненужен. "Получаващият съд" не е обвързан със задължение да разгледа спора. Получаването на делото поражда за него задължението да прецени дали то му е подсъдно. В случай на отрицателна преценка, той трябва да повдигне спор за подсъдност, независимо дали счита, че компетентен е изпращащият съд или трети съд. Определението, с което се разрешава спорът за подсъдност е задължително за съда, на когото делото се изпраща по подсъдност и той е обвързан от определената с него такава (виж така стр. 903 от "Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика", изд. "Т. и право", 2013 г.). В случая такова определение обаче не е постановено, а Определение № 2 от 05.01.2018 г. не се ползва от силата на присъдено нещо. В подкрепа на тезата, че смесеният петчленен състав, на когото е било изпратено делото, е следвало да се произнесе и разреши повдигнатия пред него спор за подсъдност, въпреки постановеното с Решение № 170 от 30.10.2017 г. изпращане на делото на АС – Р., е и съдебната практика, която е намерила израз в следните актове на смесени петчленни състави: Определение № 148 от 7.10.2008 г. на ВАС по адм. д. № 140/2008 г.; Определение № 41 от 23.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 20/2009 г.; Определение № 2 от 19.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 27/2010 г.; Определение № 15 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 29/2011 г.; Определение № 44 от 22.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 28/2012 г.; Определение № 52 от 7.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 55/2013 г.; Определение № 39 от 8.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 41/2013 г.; Определение № 15 от 9.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6/2014 г.; Определение № 35 от 27.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 23/2015 г.; Определение № 56 от 22.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 35/2015 г.; Определение № 79 от 11.08.2015 г. на ВАС по адм. д. № 39/2015 г.; Определение № 19 от 25.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 76/2015 г.; Определение № 69 от 1.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 58/2017 г.; Определение № 60 от 22.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 50/2018 г.; Определение № 24 от 20.03.2019 г. на ВКС и ВАС по ч. гр. д. № 14/2019 г. и други. Предвид така изложеното и доколкото настоящият съдебен състав изцяло споделя аргументите на АС – Р., с които е обосновал подсъдност на спора на гражданския съд, и доколкото повдигнатият спор за подсъдност всъщност не е разрешен от смесения петчленен състав, обжалваното решение следва да се обезсили като недопустимо. Делото следва да се върне на друг състав на първоинстанционния съд с указание за повдигане на спор за подсъдността на исковата претенция на О. Д. могили и изпращане на делото на състава по чл. 135, ал. 4 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение