Решение № 14186 от 22.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 526/2016 г.

Решение № 14186 от 22.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 526/2016 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на гл. ХII от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - В. срещу решение № 2443/18.11.2015 г. на Административен съд В. по адм. д. № 104/2015 г., с което е отменен ревизионен акт № 081402435/03.09.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП В. Доводите на касатора са за неправилност на решението заради противоречие с материалния закон. Ревокира тезата от извънсъдебната фаза на производството за неоснователно приспадане от ревизираното лице на данъчен кредит при неправомерно начислен ДДС за неосъществена доставка на услуга. Настоява, че с писмените и гласните доказателства не се установява съществуването на наемно правоотношение между РЛ и издателя на данъчния документ с начислен ДДС за времето от 01.10.2009 г. до 30.09.2013 г., а се признава съществуването на вземане за неоснователно обогатяване от ползването на земеделски имот на доставчика. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на оспорването срещу РА. Претендира деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация "Р.-К.-П." ООД, чрез повереника си адвокат Пенчев отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната административна прокуратура е за основателност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред Административен съд В. ревизионен акт са установените в тежест на "Р.-К.-П." ООД задължение за ДДС в размер 33 913.60 лева в резултат на извършена корекция на декларирания от РЛ резултат по ЗДДС за данъчен период м. 03.2014 г. заради отказ на приходната администрация да признае правото на приспадане на данъчен кредит на търговеца, упражнено в този данъчен периоди. Отреченото данъчно право е в размера на определеното данъчно задължение по фактура № 0...37/12.03.2014 г., издадена от "П. Л. Г." АДСИЦ с предмет на доставката "по договор за наем, чл. 45, ал. 7 от ЗДДС". Според органите по приходите предмет на фактурата е обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот. При липса на доставка начисляването на данъка е неправомерно и за него не възниква право на приспадане с арг. от чл. 70, ал. 5 ЗДДС. С първоинстанционното решение спорът за съществуването на правото на приспадане на данъчен кредит с последиците за съществуването на установените с РА данъчни задължения и законосъобразността на утежняващия акт е разрешен в полза на ДЗЛ. Прието е, че административният акт е издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма и в съответствие с административнопроизводствените правила. Описан е динамичният фактически състав по издаването на РА и е изключено някой от елементите му да е засегнат в степен водеща до унищожаемост на заключителния акт. Установяванията на съда следват тези на администрацията и са основани на приетите в извънсъдебната фаза на производството писмени доказателствени средства, както и на събраните в хода на съдебното дирене гласни доказателствени средства. Според инстанцията по същество е установена обвързаността на доставчика и получателя по договор за наем от 10.02.2014 г., чието съдържание е предоставянето от "П. Л. Г." АДСИЦ на "Р.-К.-П." ООД на поземлен имот в землището на с. С. Н., О. К. за възмездно ползване за земеделски нужди за времето от 01.10.2009 г. до 30.09.2013 г. С договора е определена наемна цена на стопанска година и допълнително плащане за целия период на договора. Анекс от 15.02.2014 г. предвижда влизане в сила на договора от датата на пълното изплащане на сумата по договора, което е сторено на 28.02.2014 г. и на 12.03.2014 г. и са издадени фактури № № 37 и 38/12.03.2014 г. Начисленият ДДС по първата фактура е 33 913.60 лева, а по втората 8 000 лева. За 2009 и 2010 г. във връзка с имота по наемния договор е заявено подпомагане, като той е посочен в анкетните карти на земеделски производител при форма на стопанисване под наем. Съдът е основал на показанията на св. Събева и Пехливанова познанието си на ползване от жалбоподателя на процесния имот, продължило и след придобиването му от "П. Л. Г." АДСИЦ без противопоставянето на собственика и при разбирателство за окончателното уреждане на отношенията след промяна на статута на земята. Първостепенният съд е заключил, че жалбоподателят е ползвал възмездно имота в с. С. Н. за земеделски дейности в периода от 01.10.2009 г. до 30.09.2013 г., като отношенията им сочат на съдържанието на договор за наем. При изборът на доставчика на услугата по чл. 45, ал. 7 ЗДДС тя да е облагаема забавеното издаване на фактурата не изключва правото на приспадане. Оспореният съдебен акт е неправилен. Първостепенният съд е изтълкувал договора от 10.02.2014 г. и анекса към него в противоречие с правилото на чл. 20 ЗЗД без да е търсил действителната обща воля на страните. Несъмнено допустимо е страните по правоотношението да установят действителното му съдържание като използват фигурата на установителния договор. Само такъв е мислим, когато с него се уреждат последиците от юридически факти, осъществени преди датата на сключването му. Очевидно задължението на "наемодателя" е погасено чрез изпълнение преди настъпването на "пораждащия" правоотношението юридически факт, а според анекса условие за действието на договора е и изпълнението на задължението на "наемателя", т. е едната от престациите е осъществена преди сключването на договора, а изпълнението и на другата е условие за действието му, което след изпълнението вече е без предмет. На отсъствието на наемно правоотношение, което да е "породено" от договора от 10.02.2014 г. сочи неяснотата на единия от съществените елементи на договора - наемната цена /освен конкретна цена по стопански години е уговорена и обща цена за всички периоди/. Наемния характер на правоотношението не следва от заявяването подпомагане на ДЗЛ като земеделски производител и за конкретния имот като нает, доколкото до 01.01.2015 г. не е било дължимо доказването на правното основание за ползване на земеделските земи при търсенето на подпомагане /вж. чл. 40, ал. 2 ЗПЗП преди и след новелата от ДВ бр. 40/2014 г./. Затова и коректна е предложената от приходната администрация интерпретация на действителния характер на правоотношението между доставчика и получателя, като породено от неоснователното обогатяване на ползвателя на недвижимия имот с извличането на потребителските му свойства за периода от 01.10.2009 г. до 30.09.2013 г. Договорът от 10.02.2014 г. е признание на вземането на собственика на имота за обезщетение за ползите от които е лишен. Липсва престация на собственика, която да се квалифицира като доставка на услуга по смисъла на чл. 9, ал. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС, та от нея да възникне задължението му по чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС, като доставчик да начисли данъка. При неправомерно начисляване на данъка за получателя не възниква право на данъчен кредит - чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Порочният съдебн акт следва да бъде отменен, като се разпореди вместо него отхвърляне на оспорването на РА. При този изход на касатора се дължат деловодни разноски в размер 2 707.93 лева общо за двете съдебни инстанции /1 547.39 лева за първата инстанция и 1 160.54 за касационната/ на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 и по аналогия от чл. 9, ал. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение