Решение № 6312 от 22.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7684/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи (МВР) срещу Решение 2878/28.04.2023 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. дело 6021/2022 г. С обжалваното решение МВР е осъдено да заплати на Б. Л. Л.: обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) в размер на 1230.00 лв., представляващо остатък до пълния дължим размер на обезщетението над реално заплатения от 12312,00 и лихва за забава, на основание чл. 86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), в размер на 519.88 лева; обезщетение по чл. 122, ал. З ЗДСл. за недопускане на работа за срок от 10 дни, от 06.12.2019г. до 19.12.2019г., в размер на 1188,00 лева и законна лихва за забава върху обезщетението по чл.122, ал.З ЗДСл., считано от 20.12.2019 г. до датата на завеждане на исковата молба (27.07.2021г.), в размер на 193,40 лева; разноски по делото. Касационният жалбоподател обжалва решението с доводи, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано отменително основание по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК. Подробно излага фактите по делото, като твърди, че Б. Л. е работил в Държавна агенция за бежанците (ДАБ), поради което съдът неправилно е приел, че ищецът не е престирал труд по друго служебно или трудово правоотношение. Счита, че съдът, за да определи размера на обезщетението, неправилно се е позовал на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Неправилно и немотивирано е приел изводите на вещото лице, че заплатата на Л. към 26.11.2019 г. следва да бъде увеличена с 10 процента, защото последната му оценка за 2017 г. била Изключително изпълнение. Твърди, че въз основа на тази оценка заплатата на Б. Л. вече е била увеличена през 2018 г., поради което същата не може да бъде използвана още веднъж при определяне на заплатата му при възстановяването му в края на 2019 г., тъй като това е в противоречие с Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерство на вътрешните работи, утвърдени със Заповед 8121з-92/31.01.2019 г. на министъра на вътрешните работи (Вътрешните правила), действащи в МВР. Сочи, че основната заплата за длъжността началник сектор в дирекция Управление на собствеността и социални дейности-МВР, с длъжностно ниво по КДА, ръководно ниво 6А, ІV степен е определена в минимален и максимален размер. При възстановяването на служителя е определена основана заплата в размер на 2052 лв., колкото е получавал и при прекратяване на служебното му правоотношение, считано от 19.10.2018 г. Счита, че съдът неправилно е определил и обезщетението за недопускане до работа, като твърди, че има противоречие между мотивите и диспозитива на решението, като от една страна съдът в мотивите си е приел, че Л. не е бил допуснат до работа за 9 дни, а в диспозитива е приел, че му се дължи обезщетение за 10 дни от 06.12.2019 г. до 19.12.2019 г. Предвид акцесорния характер на исковете по чл. 86 ЗЗД, счита, че решението е неправилно и необосновано и по отношение на тези искове. Оспорва решението на АССГ и в частта относно присъдените разноски. Сочи, че съдът неправилно е приел, че възражението за прекомерност е неоснователно, като подробно развива съображения в тази връзка. Моли решението да се отмени и вместо него се постанови ново, с което исковете да се отхвърлят като неоснователни. Претендира разноски за настоящата инстанция и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание поддържа жалбата. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. Табакова. Ответникът по касация Б. Л. Л. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмено становище. В съдебно заседание поддържа същото. Моли решението да се остави в сила. Претендира разноски. Представя списък на разноските. Ответникът по касация се представлява от адв. Йорданова. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Административен съд София-град е бил сезиран с обективно съединени искове подадени от Б. Л. Л. да бъде осъден ответникът - МВР да му заплати (след допуснато изменение на иска): обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3, вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл. в размер на 1 230 лева, ведно с лихва за забава в размер на 519,88 лева; 2. Обезщетение по чл.122, ал.3 ЗДСл. в размер на 1188 лева, ведно с лихва за забава в размер на 193,40 лв. Производството по адм. дело 6021/2022 г. е по реда на чл. 226, ал. 1 АПК и е образувано в изпълнение на Решение 6341 от 27.06.2022 г. на ВАС, постановено по адм. дело 2141/2022г., с което е върнато делото за разглеждане от друг състав на АССГ, при спазване задължителните указания на ВАС. По така предявените искове и в изпълнение указанията на ВАС първоинстанционният съд от фактическа страна е установил следното: Със Заповед 8121К-9242/27.09.2018 г. на министъра на вътрешните работи е прекратено служебното правоотношение на Б. Л. Л., считано от 19.10.2018 г. Заповед 8121К-9242/27.09.2018 г. на министъра на вътрешните работи е отменена с влязло в сила на 26.11.2019 г. Решение 14992/06.11.2019 г. на ВАС, постановено по адм. дело 13787/2018 г. На 06.12.2019 г. Б. Л. Л. е подал заявление за явяване на работа на заеманата от него преди прекратяване на служебното правоотношение длъжност началник сектор Капитално строителство (КС), към отдел Управление на държавната собственост и строителство (УДСС), при дирекция Управление на собствеността и социални дейности (УССД) - МВР. Със Заповед 8121К-14439/18.12.2019 г. на министъра на външните работи Б. Л. е бил възстановен на длъжността, считано от 19.12.2019 г. На 10.02.2020 г. по предоставената от Б. Л. Л. банкова сметка е преведена сума в размер на 12312,00 лв. В рамките на съдебното дирене съдът е изслушал и приел съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) - основна и допълнителна, изготвени от вещото лице Е. Ковачева, които е кредитирал като компетентни и обективни. Основаната ССЕ е оспорена от ответника, а допълнителната е приета без оспорване от страните. От заключението на вещото лице съдът е установил, че към 26.11.2019 г. размерът на основното възнаграждение за длъжността началник сектор КС, към отдел УДСС, при дирекция УССД - МВР, съгласно Вътрешните правила, за ниво на основната месечна заплата 12, ръководно ниво 6А, IV степен е в границите от 2194 лева до 2367 лева. Общият размер на обезщетението по чл.104, ал.1 ЗДСл. за 6 месеца би бил 13543,20 лева. При изчислен размер на обезщетението по чл.104, ал.1 ЗДСл - 13543,20 лева и изплатено обезщетение, в размер на 12312,00 лева, разликата за изплащане би била в размер на 1231,20 лева (13543,20 - 12312,00 = 1231,20 лева). Законната лихва за забава върху обезщетението по чл.104, ал.1 ЗДСл., считано от 26.11.2019г. (датата на признаване на уволнението на Б. Л. за незаконно) до 27.07.2021 г. (датата на предявяване на иска), е в размер на 519,88 лева. Обезщетението по чл.122, ал.З ЗДСл. за недопускане на работа за срок от 10 дни, от 06.12.2019г. до 19.12.2019г., е в размер на 1 188,00 лева. Законната лихва за забава върху обезщетението по чл.122, ал.З ЗДСл., считано от 20.12.2019г. до датата на завеждане на исковата молба (27.07.2021г.), в размер на 193,40 лева. Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна следното: По отношение на иска с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3, вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Приел е, че искът е допустим и основателен. В тази връзка е изложил съображения, че кумулативните предпоставки за възникване на правото на обезщетение са налице прекратяването на служебното правоотношение е отменено с влязло в сила съдебно решение, служителят е останал незает по служебно правоотношение за периода, за който се претендира обезщетението, налице е вреда, която се изразява в пропуснатото месечно възнаграждение за времето, пред което лицето не е било на служба, налице е причинна връзка между вредата и прекратяването на служебното правоотношение. Посочил е, че законодателят е обвързал размера на обезщетението за вредите, претърпени от незаконно уволнения държавен служител, с размера на неговата основна заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Извел е извод, че в производство като процесното следва, за да се изчисли правилно и законосъобразно размерът на дължимото обезщетение на уволнения служител, да се определи размера на основната му заплата към момента на влизане в сила на акта за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Приел е, че следва да съобрази направените изчисления от вещото лице в първоначалната и допълнителната експертиза. Решението, с което е било признато уволнението за незаконно, е влязло в сила на 26.11.2019 г. На ищеца е заплатена сумата от 12312 лв., от които е приспаднат 10% данък, като сумата включва шесткратния размер на получаваното от него основно месечно възнаграждение от 2052 лв. към месец октомври 2018 г. Сумата е начислена във ведомостта за заплати към месец февруари 2020 г. Позовавайки се на уточнените от вещото лице методи за определяне на възнагражденията на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за 2018 и 2019 г. и установеното от него, че предвид индивидуалното определяне на основните месечни заплати на служителите, основната заплата за длъжността началник сектор КС, към отдел УДСС, при дирекция УССД МВР към момента на прекратяване на служебното правоотношение на Б. Л. 19.10.2018 г., е в размер на 2052,00 лв. След като през 2019 г. със Заповед 8121з-92/31.01.2019 г. са отменени всички действащи към момента заповеди и са утвърдени нови Вътрешни правила и съгласно т. 3 от заповедта, считано от 01.01.2019 г. и определено увеличение на индивидуалните основни заплати на служителите, назначени към датата на влизане в сила на заповедта, по реда на чл. 12 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация (НЗСДА), в съответствие с получените годишни оценки на изпълнение на заповедта. Изхождайки от факта през 2018 г. на Б. Л. Л. е определена заплата въз основа на годишна оценка за изпълнение Изключително изпълнение, вещото лице е приело, че при определяне на основната заплата за процесния период, същата следва да се определи на база изчисленията на основната му заплата за 2018 г., с годишна оценка на изпълнение Изключително изпълнение. На тази база основната заплата към датата на признаване на уволнението на Б. Л. Л. за незаконно 26.11.2019 г. е 2257,20 лв. и следователно общият размер на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за 6 месеца би бил 13543,20 лв. (6х2257,20 = 13543,20 лв.). На ищеца е изплатена сума в размер на 12312 лв. (представляваща шест броя индивидуални месечни заплати от 2052 лв., от които е приспаднат 10% данък) обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., които следва да се вземат предвид. Относно претенцията за заплащане на мораторна лихва (лихва за забава), съдът е приел, че следва да се изплати обезщетение за забава, считано от 26.11.2019 г. (датата на признаване на уволнението на Б. Л. за незаконно) до 27.07.2021 г. (датата на предявяване на иска) в размер на 519, 88 лв., като съдът подробно е описал как е изчислен размерът на лихвата. По отношение на иска с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл.: Съдът е посочил, че ищецът се е явил да заеме длъжността, на която е бил възстановен на 06.12.2019 г., и е възстановен на длъжността считано от 19.12.2019 г. На база определената основна заплата към 26.11.2019 г. в размер на 2257,20 лв. е определил размер на обезщетението за недопускане на работа за срок от 10 дни, от 06.12.2019 г. до 19.12.2019 г., в размер на 1188,00 лв., като подробно е описал как е изчислил този размер. Относно иска за заплащане на законна лихва върху сумата на обезщетението е изложил съображения, че основателността на основния иск обосновава и основателност на акцесорния иск за заплащане законна лихва върху сумата на обезщетението. Определил е, че същата се дължи считано от 20.12.2019 г. до датата на завеждане на исковата молба и е в размер на 193,40 лв. По отношение на разноските е посочил, че присъждане на същите е своевременно заявено, поради което следва да се присъдят. Определил е разноските в размер на 5150 лв., в това число 1200 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение (договор за правна защита и съдействие от 10.10.2022 г.), 1200 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение (договор за правна защита и съдействие от 26.08.2021 г. по адм. дело 4736/2021г. на АССГ), 1200 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение (договор за правна защита и съдействие от 13.01.2022 г.), 1200 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение (договор за правна защита и съдействие от 06.02.2022г.) и 300 лева депозит за вещо лице. За неоснователно е приел възражението за прекомерност направено от ответника. Решението относно предявените искове е правилно. Фактите по делото са правилно установени и по тях страните не спорят. По иска с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3, вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл. При правилно установени факти първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед изложените в касационната жалба съображения, спорът по делото е правен и е свързан с определяне на основата, върху която следва да се определи обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. е категорична и посочва, че обезщетението е в размер на основната заплата на служителя, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В случая е налице първата хипотеза, тъй като от доказателствата по делото се установява, че Б. Л. се е явил да заеме службата. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдът неправилно и позовавайки се на заключението на вещото лице е определил размера на основната заплата на служителя към 26.11.2019 г. При безспорно установеното по делото, че към 26.11.2019 г. основната заплата за длъжността заемана от Б. Л. е определена в минимални и максимални граници и предвид обстоятелството, че на г-н Л. не е определена основна заплата към тази дата, приетият от съда метод за определяне на същата е допустим и отразява идеята на законодателя при определяне на размера на обезщетението да се вземе предвид такова възнаграждение на лицето, което то би получило, ако не е било прекратено служебното му правоотношение. Размерът на обезщетението е определен при съобразяване както на предвиденото в т. 3 от Вътрешните правила, така и в т. 6 от същите, чл. 16, ал. 1 НЗСДА. Става въпрос за определяне на основата (размер на основната заплата), въз основа на която да се определи обезщетението на служителя по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., а не за определяне на основна заплата на служителя. При липсата в конкретния случай на друг обективен начин за определяне на тази основа, възприетият от съда начин за определяне на това обезщетение не е в противоречие с материалния закон. Оценката за 2017 г. е използвана, за да се определи основната заплата въз основа на която да се определи размерът на обезщетението на служителя за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдът не е съобразил, че Б. Л. е работил по друго служебно правоотношение в ДАБ. От доказателствата по делото се установява, че същият е работил в ДАБ за периода от 21.05.2019 г. до 05.12.2019 г. Периодът за който се претендира обезщетение е от 19.10.2018 г. до 19.04.2019 г., през който период лицето не е работило. Изискването на закона е не въобще лицето да не е работило след прекратяване на служебното му правоотношение до признаване на същото за незаконно, а само за периода, за който се претендира обезщетението - 6 месеца, доколкото само за този период се дължи обезщетение. Работата по друго служебно или трудово правоотношение извън този срок, не води до неоснователност на иска или до намаляване на размера на обезщетението. Неоснователно е и възражението, че тъй като на Б. Л. е определено възнаграждение в размер 2052 лв., считано от 25.01.2021 г., то въз основа на това възнаграждение следва да се определи размерът на обезщетението по чл. 104, ал. 1 АПК. На първо място това възнаграждение е определено след признаване с Решение 15174/08.12.202 г. на ВАС, постановено по адм. дело 9703/2020 г. и на второто уволнение на ищеца за незаконосъобразно и то не би следвало да се определя като основно възнаграждение към 26.11.2019 г. На второ място това е възнаграждението, което лицето е получавало към 19.10.2018 г., когато е прекратено служебното му правоотношение и въз основа на него по аргумент от чл. 104, ал. 1 ЗДСл. не може да се определя обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Основателността на основния иск по чл. 104, ал. 1 ЗДСл обуславя и основателност на акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за присъждане на лихва за забава. Изводите на съда относно този иск не се оспорват от касатора. Същите съобразяват т. 4 от Тълкувателно решение 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. 3/2004 г. относно началния момент на лихвата за забава. По иска с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл. При правилно установени факти първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи. Правилно съдът е приел, че се дължи обезщетение за периода 06.12.2019 г. до 19.12.2019 г., което са 10 работни дни. В мотивите си съдът е допуснал техническа грешка като е посочил, че стана въпрос за 9 работни дни, но тази техническа грешка не се отразява на правилността на решението, доколкото в диспозитива на решението е посочен периодът, за който е присъжда обезщетението. Не е налице противоречие между мотивите и диспозитива на решението. Мотивите са ясни и отразяват волята на съда за присъди обезщетение за недопускане до работа за претендирания период. Няма доказателства, че ищецът е бил допуснат до работа на по- ранна дата, вкл. на 19.12.2019 г., независимо, че е издадена заповед за възстановяването му. По изложените съображения обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила в частта, в която МВР е осъдено да заплати обезщетения по чл. 104, ал. 1, чл. 122, ал. 3 ЗДСл. и лихва по чл. 86 ЗЗД. Касационната жалба в частта, в която се оспорват присъдените от първата инстанция разноски е с характер на молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските и по нея следва да се произнесе първоинстанционният съд, поради което касационната жалба в тази ѝ част следва да му се изпрати по компетентност. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски се явява основателна и следва да се уважи в доказан по делото размер 1200 лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат, съобразно посоченото в договор за правна защита и съдействие 11/11.08.2023 г. Бланкетното възражението за прекомерност на касатора настоящата инстанция намира за неоснователно предвид правната и фактическа сложност на делото, броя на предявените искове два основни и два акцесорни и извършените от адвоката процесуални действия. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, Върховният административен съд, пето отделение