Решение № 5690 от 5.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6091/2016 г.

Решение № 5690 от 5.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6091/2016 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Й., гражданин на Р. Т., против решение № 37 от 22.03.2016 г., постановено по адм. дело № 180/2015 г. по описа на Административен съд - К., с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 292з-1398/12.11.2015 г. на Директора на ОД на МВР - К., с която му е наложена ПАМ "отнемане на правото на продължително пребиваване в Р. Б.". Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което оспореният административен акт бъде отменен. Ответникът - Директорът на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ К., редовно призован, не се представлява и не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С решението по цитираното дело Административен съд К. е отхвърлил жалбата на М. Й., гражданин на Р. Т., против Заповед № 292з-1398/12.11.2015 г. на Директора на ОД на МВР - К., с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 26, ал. 3 и ал. 4, т. 1, 2 и 7 ЗЧРБ му е наложена ПАМ "отнемане на правото на продължително пребиваване в Р. Б.". За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че по отношение на жалбоподателя са налице установените в административното производство обстоятелства, посочени като фактическо и правно основание за издаване на заповедта. Изложени са мотиви, че за периода от месец октомври 2014 г. до 03.02.2016 г. лицата не са поддържали никакви отношения, произтичащи от брака. Чужденецът е потърсил контакт с българската гражданка след издаването на оспорената заповед и след подаването на иск за развод от страна на съпругата му. От друга страна съдът е взел под внимание и обстоятелството, че чужденецът има предишен брак, сключен с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците. Крайният извод на съда е, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, като при издаването му са спазени административнопроизводствените правила и материалния закон. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са правилни. Като правно основание за издаване на обжалваната заповед са посочени разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, в приложимата редакция, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че са налице основанията по чл. 10, ал. 1, т. 1 - 4, 6 - 11, 14, 16, 20 - 22, както и в случаите по чл. 26, ал. 3. По силата на чл. 26, ал. 3 ЗЧРБ се отказва издаването на разрешение за пребиваване или продължаване срока на пребиваване на чужденец, който е сключил брак с български гражданин или с чужденец или който е осиновен от български гражданин или от чужденец, получил разрешение за пребиваване, ако са налице данни, че бракът е сключен или осиновяването е извършено единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците в Р. Б., и получаване на разрешение за пребиваване. Разпоредбата на ал. 4 предвижда, че преценката за отказ на разрешението по ал. 3 се извършва от службите за административен контрол на чужденците въз основа на данни, даващи основание да се направи обоснован извод, че бракът е сключен или осиновяването е извършено единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците в Р. Б., и получаване на разрешение за пребиваване. Такива данни могат да бъдат: 1. обстоятелството, че съпрузите или осиновеният и осиновителят не живеят заедно; 2. липсата на принос към задълженията, произтичащи от брака; 3. обстоятелството, че съпрузите не са се познавали преди сключването на брака; 4. даването на противоречиви сведения за лични данни на другия съпруг или осиновения (име, адрес, националност, професия), за обстоятелствата на запознанството им или за друга важна лична информация; 5. обстоятелството, че съпрузите или осиновеният и осиновителят не говорят на език, разбираем и от двамата; 6. заплащането на парична сума за сключването на брака извън обичайната зестра; 7. наличието на предишни бракове или осиновявания, сключвани с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците; 8. обстоятелството, че бракът е сключен или осиновяването е извършено, след като чужденецът е получил разрешение за пребиваване. По преписката е установено по надлежен ред, че година и 4 месеца съпрузите са живели разделено и не са контактували по между си, както и че е липсвал какъвто и да е принос към задълженията, произтичащи от брака. Установено е също така, че жалбоподателят е имал предишен брак с българска гражданска, сключен с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците, както и че жалбоподателят се е свързал със съпругата си едва след подаването на искова молба за развод от нейна страна и след издаване на оспорената заповед. Така установените обстоятелства водят до извод за наличие данни по смисъла на чл. 26, ал. 4, т. 1, т. 2 и т. 7 ЗЧРБ, даващи основание да се направи обоснован извод, че бракът е сключен единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците в Р. Б., и получаване на разрешение за пребиваване. Обстоятелството, че след издаването на заповедта, с която е отнето правото на пребиваване на чужденеца, съпрузите са започнали да живеят заедно отново е без значение в случая, тъй като законосъобразността на административния акт се преценява към момента на издаването му. От друга страна от доказателствата се установява, че подновеното съвместно съжителство на двамата съпрузи, след издаването на оспорения административен акт, с който се отнема правото на чужденеца на пребиваване в Р. Б., е единствено във връзка с неговото обжалването по съдебен ред. В случая касаторът не би могъл да се позове на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ, тъй като са налице данни, че сключването на брака е извършено единствено с цел заобикаляне на Закона за чужденците в Р. Б. и получаване на разрешение за пребиваване. С оглед на доказателствата по делото и по изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд - К. съответства на материалния закон и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение