Решение № 12229 от 15.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16097/2013 г.

Решение № 12229 от 15.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16097/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП, срещу решение № 5946/1.10.2013 г. на Административен съд - София град (АССГ), постановено по адм. д. № 850/2013 г., с което е отменен Акт за дерегистрация № 220991100003718/17.05.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1510/2.09.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- София. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основанията, изложени от касатора, основно се свеждат до следното: Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Изорекс" ООД, гр. София, не е изразил становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срок и от надлежна страна е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред АССГ е било за законосъобразността на Акт за дерегистрация № 220991100003718/17.05.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1510/2.09.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- София и съставлява второ по реда си първоинстанционно производство, след постановяването по реда на чл. 226 АПК на Решение № 760/16.01.2013 г. по адм. д. № 5772/2012 г. от ВАС, Първо отделение. С посоченото решение е отменено Решение № 1617/26.03.2012 г. по адм. д. № 9186/2011 г. на АССГ, с което е отменен Акт за дерегистрация по ЗДДС № 220991100003718/17.05.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1510/2.09.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- София. В отменителното решение са дадени указания досежно относимите материално- правни норми, а така също и относно необходимостта от обсъждане на всички възражения на жалбаподателя, останали необсъдени при първоначалното разглеждане на спора. В мотивите на оспореното решение подробно е описана фактическата обстановка в разглеждания казус, същата не е спорна между страните и не се налага преповтарянето й в настоящия съдебен акт. По съществото на спора съдът е констатирал, че в конкретния случай Актът за дерегистрация е издаден на основание чл. 176, т. 4 от ЗДДС- разпоредба, която изисква лицето да има публични задължения, събирани от НАП, общата стойност на които надхвърля стойността на активите му, намалена с неговите задължения. Първостепенният съд е посочил, че промяната на ЗДДС, извършена с ДВ, бр. 95/2009 г., в сила от 1.01.2010 г., с която изразът "данъчни задължения" е заменен с израза "публични задължения, събирани от НАП", налага промяна в начина, по който се установяват тези събирани от НАП публични задължения. В тази връзка административният съд е приел, че, че редът за установяване на публични задължения е освен този по чл. 118 ДОПК (с влязъл в сила РА), също и редът по чл. 105 ДОПК, а именно чрез декларация от данъчно- задълженото лице. В реда на тези мотиви административният съд е приел, че е налице втората от визираните по- горе две хипотези- жалбоподателят саме подал справка- декларация за дължимия от него ДДС за съответния данъчен период, поради което и се е съгласил с размера на дължимия данък. Счел е, че е налице първата предпоставка за издаване на процесния акт за дерегистрация, а именно- жалбоподателят да има публични задължения, установени с подадена от него декларация, които могат да бъдат събирани от НАП, тъй като е изтекъл срокът за внасянето им по ЗДДС. Административният съд е приел още, че за да е законосъобразен акта за дерегистрация, следва да е изпълнена и втората предпоставка, визирана в нормата на чл. 176, т. 4 ЗДДС, а именно публичните задължения да надхвърлят разликата между стойността на активите и пасивите. В светлината на така приетото, съдът е счел, че административният орган не е обсъдил представените с жалбата по административен ред, неоспорени пред съда, писмени доказателства, представляващи пет броя договори за временна финансова помощ и пет броя декларации от лицата, предоставили заемни средства на "Изорекс" ООД. В мотивите си административният съд е посочил, че въз основа на тези писмени доказателства следва да се приеме, че към 17.05.2011 г. не е настъпил падежа на нито един от договорите, поради което и към тази дата вземанията на кредиторите по тези договори са дължими, но не и изискуеми. Съдът се е позовал и на подписаните от кредиторите писмени декларации пред НАП, в които са посочили, че същите нямат изискуеми вземания с настъпил падеж по сключените договори, нямат заведени дела по повод на същите и всички взаимоотношения към 24.06.2011 г. са уредени, като сумите по договорите не са дължими. Въз основа на извършения анализ на посочените писмени доказателства, съдът е достигнал до извода за неналичие на втората предпоставка по чл. 176, т. 4 ЗДДС, тъй като дължимите заеми на жалбоподателя към дата 24.06.2011 г. са в размер на 2 500 лв., респективно общият размер на пасивите на дружеството е 46 466.55 лв. Според съда, последната сума, съобразена с активите на дружеството в размер на 184 862.86 лв. формира разлика, която значително надвишава размера на установените за събиране публични задължения в размер на 46 109.29 лв. Решението е правилно. Законосъобразен е изводът на решаващия съд, че е налице първата предпоставка, визирана в чл. 176, т. 4 ЗДДС, доколкото в разглеждания случай установяването на спорните задължения произтича от декларирането на данни от самия жалбоподател. В случая, както обосновано е приел съдът, налице са данъчни и осигурителни от разпоредбата задължения, които са определени на базата на декларации, подадени от "Изорекс" ЕООД. В тази насока следва да се има предвид общоприетото доказателствено значение на декларацията като частен писмен документ. Когато тя съдържа данни, неизгодни за декларатора, то удостоверените с нея обстоятелства следва да се приемат за верни съгласно правилата за доказателствената тежест на частните документи по смисъла на ГПК. Противно на твърденията на касатора, правилни са и изводите на съда досежно липсата на втората предпоставка, предвидена в нормата на чл. 176, т. 4 ЗДДС. Настоящият състав на касационната инстанция споделя възпроизведените по- горе изводи на административния съд в тази насока, като счита, че същите почиват на дължимия съвкупен и обстоен анализ на писмения доказателствен материал по делото, какъвто действително не е бил извършен от решаващия административен орган. Неоснователно е основното оплакване на касатора, че съдът неправилно е кредитирал представените при административното обжалване договори и декларации. За да мотивира това свое оплакване, касаторът по същество твърди, че неправилно съдът е отдал значение на факта, че посочените документи не са били оспорени, като счита, че не е съществувала необходимост от предприемане на едно такова оспорване: след като не се оспорвала автентичността на документите, то и по аргумент от разпоредбата на чл. 144 ГПК (отм.) и чл. 180 ГПК (в сила от 1.03.2008 г.), не се дължало оспорване на материализираните неудостоверителни изявления в частните документи. При поддържането на така застъпената теза, обаче, касаторът не отчита обстоятелството, че оспорването на писмените документи може да се отнася освен до автентичността им, така също и до верността им. Всъщност, при възприемане на интерпретацията на касатора на правилата за оспорване на частни документи би се достигнало до извода, че частните документи следва да бъдат оспорвани само досежно тяхната автентичност, което е в противоречие с правилото на чл. 193, ал. 1 ГПК, която по силата на чл. 144 АПК намира приложение и в настоящия казус. Цитираната норма визира възможност на оспорване на писмените документи досежно истинността им (в която се включва както автентичността, така и верността на документи). Доколкото в случая действително не е оспорено съдържанието на представените частни документи предвид тяхното съдържание, то съдът правилно е съобразил това обстоятелство при осъществената съвкупна преценка на договорите с останалия приобщен писмен доказателствен материал. При тази преценка съдът обосновано е ценил представените частни писмени документи, като е достигнал до извода, че по заемите, предоставени от "Булрекс 007" ООД на 30.07.209 г., 7.08.2009 г., 19.08.2007 г., 25.09.2009 г. падежът за връщане на заемите ще настъпи на с изтичането на 36-ия месец от датата на сключване на договорите за временна финансова помощ, поради което и към 17.05.2011 г. падежът на нито един от договорите не е настъпил, поради което и вземанията са дължими, но не са изискуеми. Все така обоснован е и изводът досежно заема, предоставен от Георги Карагутов на 03.08.2009 г., чийто падеж е на 3.08.2012 г. Тези изводи на съда кореспондират освен със съдържанието на представените договори, и с декларациите на кредиторите, представени пред НАП, приложени към жалбата до директор дирекция "ОУИ" (понастоящем "ОДОП"), в които е посочено, че кредиторите нямат изискуеми вземания с настъпил падеж по сключените договори, като сумите по договорите не са дължими. В допълнение към изложеното от първостепенния съд следва да се посочи още, че по своя правен характер представените декларации са частни писмени документи, които по аргумент от чл. 180 ГПК съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Същите, обаче, удостоверяват неизгодни за издателите им факти и имат силата на извънсъдебно признание, което важи срещу издателите, поради което, при липса на други доказателства, установяващи обратното, се ползват с доказателствена сила. Предвид изложеното, при установените по делото безспорни данни за размера на активите на дружеството, е обоснован и правилен изводът на съда, че стойността на активите на дружеството, намалена с неговите задължения, е по-голяма от общата стойност на публичните му задължения, събирани от Националната агенция за приходите, поради което не е налице основанието по чл. 176, т. 4 ЗДДС за прекратяване на регистрацията. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното първоинстанционно решение не страда от пороците, посочени от касатора и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, юрисконсултско възнаграждение на приходната администрация не следва да бъде присъждано. Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение,